Определение № 50037 от 18.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 241/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ЗАД „ОЗК-Застраховане“ срещу решение №34 от 10.01.2022г. по в.гр.д. №2988/2021г. на Апелативен съд- София, с което е отменено решение №265263 от 05.08.2021г., постановено по гр.д. №2458/2020г. на Софийски градски съд и е осъден касаторът на основание чл.432, ал.1 КЗ да плати на И. П. И. сумата 100 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди- морални болки и страдания, причинени от смъртта на неговия небиологичен баща М. Б. Д., настъпила при ПТП на 21.03.2019г., виновно причинено от Д. Т. Д. като водач на МПС марка „Ивеко“, модел 35.10 с рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е била застрахована с договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно със законната лихва върху главницата от 09.01.2020г. до окончателното плащане, както и разноските за двете инстанции, а по сметка на САС държавната такса за двете инстанции. В касационната жалба се твърди, че решението е нищожно, евентуално неправилно- постановено при съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано. Касаторът поддържа тезата, че решението не съдържа банковата сметка, по която да бъде преведена присъдената сума, поради което е нищожно. Намира, че е постановено в нарушение на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД, както и в отклонение от задължителната съдебна практика по тяхното приложение. Оспорва като необосновани изводите на съда, че процесното ПТП е резултат от противоправното и виновно поведение на застрахования водач на товарния автомобил „Ивеко“, като счита, че възраженията за нарушение на чл.40 ЗДВП са преклудирани. Излага доводи, че основна причина за ПТП е поведението на самия пострадал. Оспорва и изводите на съда относно активната материалноправна легитимация на ищеца, като твърди, че няма доказателства той да попада в кръга на правоимащите съобразно ППВС №5/24.11.1969г., нито да е създал с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпи морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, които е справедливо да бъдат обезщетени, като се позовава на разясненията в ТР №1/2016г. от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС. Намира за неправилен и извода на съда, че не е основателно възражението за липса на абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск по чл.432, ал.1 КЗ, като счита, че тълкуването на решаващия съдебен състав на разпоредбата на чл.380 КЗ е формално и не отразява действителната воля на законодателя. Моли да бъде отменено обжалваното решение и да бъдат отхвърлени изцяло исковете на ищеца, като претендира присъждане на разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът намира, че въззивното решение е очевидно неправилно по съображения, идентични с оплакванията за допуснати процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост, изложени в касационната жалба. Твърди, че съдът се е произнесъл по две групи правни въпроси, обусловили изхода на спора: първата група процесуалноправни въпроси- за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви относно правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, като обсъди с оглед предмета на спора относимите доказателства и доводите на страните; допустимо ли е съдът да се позовава на твърдения във въззивната жалба, за които не са събрани доказателства пред първата инстанция; подлежи ли на доказване активната материалноправна легитимация на ищеца с оглед твърденията в исковата молба и възраженията на ответника и втората група- относно отправянето на извънсъдебна претенция към застрахователя като абсолютната процесуална предпоставка за правото на иск по чл.432, ал.1 КЗ- достатъчно ли е отправянето на такава претенция, ако не е окомплектована с годни доказателства за произнасяне от застрахователя; чл.498, ал.2 КЗ задължава ли претендиращия обезщетение да оказва съдействие при установяване на обстоятелствата във връзка със застрахователното събитие и размера на вредите, вкл. когато това лице не е от кръга на правоимащите съгласно ППВС №4/1961г.; следва ли претендиращият обезщетение, който извлича своето право от ППВС №5/1969г. и/или ТР №1/2016 от 21.06.2018г. по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, да представи доказателства, че попада в очертания от тези актове кръг на лица, имащи право на обезщетение. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по т.д. №2521/2019г., II т.о.; гр.д. №4767/2015г., IV г.о.; гр.д. №1147/2012г., IV г.о.; решение №200 от 13.11.2012г., т.д. №249/2012г., II т.о.- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото съгласно чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът И. П. И. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи изцяло иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 09.01.2020г. до окончателното плащане, въззивният съд приема, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника- застраховател да заплати застрахователно обезщетение на ищеца за претърпените неимуществени вреди от смъртта на неговия небиологичен баща М. Д., настъпила на 21.03.2019г. в пряка причинна връзка с ПТП, виновно причинено от застрахования по застраховка „Гражданска отговорност“ водач на товарен автомобил „Ивеко“, като намира, че адекватното и справедливо обезщетение за претърпените морални болки и страдания е в размер от 100 000 лева. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Въпросите, свързани с отправянето на извънсъдебна претенция към застрахователя като абсолютната процесуална предпоставка за правото на иск по чл.432, ал.1 КЗ- достатъчно ли е отправянето на такава претенция, ако не е окомплектована с годни доказателства за произнасяне от застрахователя; чл.498, ал.2 КЗ задължава ли претендиращия обезщетение да оказва съдействие при установяване на обстоятелствата във връзка със застрахователното събитие и размера на вредите, вкл. когато това лице не е от кръга на правоимащите съгласно ППВС №4/1961г.; следва ли претендиращият обезщетение, който извлича своето право от ППВС №5/1969г. и/или ТР №1/2016 от 21.06.2018г. по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, да представи доказателства, че попада в очертания от тези актове кръг на лица, имащи право на обезщетение, не са разгледани от съда и не са обусловили решаващите му изводи. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответното застрахователно дружество за недопустимост на иска, като е изложил доводи, на първо място, че процесуалната легитимация на ищеца произтича от твърденията му в исковата молба, че е отгледан от най-ранна детска възраст от пострадалия като негов небиологичен баща, а материалноправната легитимация е въпрос на основателност на иска и се установява по съществото на спора след анализ на доказателствата по делото. На следващо място, съдът е намерил за неоснователно и оплакването, че липсва абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, като е приел за безспорно по делото, че ищецът е отправил извънсъдебна претенция към ответника за плащане на застрахователно обезщетение съгласно чл.380, ал.1 КЗ, като изобщо не обсъждал самото производство пред застрахователя, респ. какви доказателства следва да се представят и т.н. Следва да се има предвид и фактът, че в конкретния случай исковата молба е подадена не само след отправяне на извънсъдебна претенция към застрахователя, а и след неговия изричен отказ да плати застрахователно обезщетение на ищеца. Непротиворечива е съдебната практика, че отказът на застрахователя да плати застрахователно обезщетение поради недоказване на релевантни за правото на претендиращия обстоятелства, не е пречка същите да бъдат твърдени и доказани в исковото производство по реда на чл.432, ал.1 КЗ. В този смисъл поставените въпроси не са решаващи за изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол и поставените процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви относно правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, като обсъди с оглед предмета на спора относимите доказателства и доводите на страните; допустимо ли е съдът да се позовава на твърдения във въззивната жалба, за които не са събрани доказателства пред първата инстанция; подлежи ли на доказване активната материалноправна легитимация на ищеца с оглед твърденията в исковата молба и възраженията на ответника и втората група. Въззивният съд е изложил подробни, ясни и непротиворечиви мотиви, като е анализирал всички относими към спорното право доказателства и е обсъдил доводите и възраженията на страните. Съдът не само не е приел, че материалноправната легитимация не подлежи на доказване, а напротив- изрично е посочил, че същата е въпрос свързан с основателността на иска, респ. е предмет на установяване в хода на делото. С оглед твърденията в исковата молба, решаващият съдебен състав е обсъдил доказателствата за материалноправната легитимация на ищеца, като е приел за установен факта, че майката на ищеца е била в брак с пострадалия, като последният го е отгледал от най-ранна възраст /1г./ като собствено дете. Позоваването в исковата молба на определени тълкувателни решения на ВКС не представлява твърдение на правнорелевантни факти, нито основание на исковата претенция, като не обвързва съда при преценката на фактическата обстановка и формирането на правните изводи. В този смисъл цитирането в исковата молба на ТР №1/2016г. от 21.06.2018г., т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС не е нито обвързващо за съда, нито релевантно за материалната легитимация на ищеца. Решаващият съдебен състав, предвид наведените в исковата молба твърдения за настъпило ПТП, при което е загинал небиологичният баща на ищеца, е изследвал механизма на произшествието, като е обсъдил подробно събраните доказателства, вкл. заключението на авто-техническата експертиза. Посочването в исковата молба на конкретни норми от ЗДвП и ППЗДвП, които са нарушени от водача на МПС, чието поведение е причинило ПТП, не обвързва съда. Съдът е обвързан от изложените факти и обстоятелства, от които произтича твърдяното от ищеца субективно право, чиято защита претендира. Противоправното деяние, посочено в исковата молба, е блъскането и прегазването на пострадалото лице - пешеходец от МПС, управлявано от застрахования водач, а кои конкретни разпоредби на закона са нарушени е въпрос на преценка от съда. Още повече, че в случая въззивният състав е стигнал до извод за нарушение както на цитираната от ищеца обща разпоредба на чл.116 ЗДвП, така и на специалната норма на чл.40 ЗДвП, т.е. дори да беше принципно значим, поставеният въпрос не е обуславящ изхода на спора. Несъгласието на касатора с изводите на съда относно конкретния механизъм на ПТП и кои конкретни разпоредби на ЗДвП са нарушени, не е основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Изложените доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието за допускане на касационен контрол на въззивното решение по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Всички изложени от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, материална незаконосъобразност и за необоснованост на фактическите изводи на съда, респективно достигане до неправилни правни изводи. Тези оплаквания изискват преценка на доказателствата по делото, обсъждане на аргументите и защитните тези на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд