Определение № 447 от 11.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1245/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

И. БОГОМИЛОВА Р.-ЛИНТЛ чрез адв. А. А. и адв. Галина К. обжалва решение № 238 от 06.04.2023 г. по т.д. 82/23 г., САС, ТО, 11 състав, с което е потвърдено решение № 260659/02.11.2022 г. по т.д. 1787/19 г, СГС, ТО, VI-22 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора И. Б. Р. – Линтл искове срещу „И. З. С.“ ЕООД, както следва:

да бъде признато за установено между страните, че ответникът е нарушил имуществените авторски права по чл. 11, ал. 2 и чл. 18, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗАПСП, като е включил в сборник „Български приказки” издание 2017 г., ISBN 978-954-09-1190-8, възпроизвел и разпространил чрез възпроизвеждане и разпространение на сборник „Български приказки” издание 2017 г., ISBN 978-954-09- 1190-8, преработените от Н. Р. български народни приказки със заглавия: „Най-хубавата на света”, „К.”, „Исполинът със златни коси”, „Момък и три самодиви”, „В. булка”, „Подмладителна вода”, „Хитреци и крадци”, „Дяволски чирак”, ,Двама братя”, „Сиромах и царска дъщеря”, „Глупава хубавица”, „Змейова булка”, „Златното птиче”, „Ненаситно око”, без съгласието на ищцата, в качеството й на сънаследник на авторските права на Н. И. Р., починал на 02.05.1954 г. и исковете за осъждане на ответника да заплати на ищцата обезщетение за това нарушение за нанесените неимуществени вреди в частично предявен размер от 1000 лв., при размер на цялото вземане от 8333 лв. и обезщетение за това нарушение за нанесените имуществени вреди в размер от 300 лв.;

да бъде признато за установено между страните, че ответникът е нарушил имуществените авторски права по чл. 11, ал. 2 и чл. 18, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗАПСП, като е включил в сборник „Приказки от цял свят ” издание 2017 г., ISBN 978-954-09-1151-9, възпроизвел и разпространил чрез възпроизвеждане и разпространение на сборник „Приказки от цял свят“, издание 2017 г., ISBN 978-954- 09-1151-9, преработените от Н. Р. чуждестранни народни приказки със заглавия: „Царят на въздушните духове” /френска приказка/, „В. хубавица” /руска приказка/, „Къде е щастието” /полска приказка/, „Килимът на княза” /арменска приказка/, „Русалката от синия извор” /немска приказка/, „И. ковача” /руска приказка/, „Овчарчето и джуджетата” /шведска приказка/, „Бялата мома” /японска приказка/, „Търговец и дяволи” /татарска приказка/, „К. вълчо” /сръбска приказка/, „Златното гърне” /немска приказка/, „Безстрашният клисар” /естонска приказка/, „Опърничева жена” /финландска приказка/, без съгласието на ищцата, в качеството й на сънаследник на авторските права на Н. И. Р., починал на 02.05.1954 г., както и осъдителните искове ответникът да заплати на ищцата обезщетение за това нарушение за нанесените неимуществени вреди в частично предявен размер от 1000 лв., при размер на цялото вземане от 8333 лв. и обезщетение за това нарушение за нанесените имуществени вреди в размер на 300 лв.;

да бъде признато за установено между страните, че ответникът е нарушил имуществените авторски права по чл. 11, ал. 2 и чл. 18, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗАПСП, като е включил в сборник „Български приказки”, издание 2017 г., с ISBN 978-954-09-1190-8, възпроизвел и разпространил чрез възпроизвеждане и разпространение на сборник „Български приказки”, издание 2017 г., с ISBN 978-954-09-1190-8, литературно произведение „П.” с автор Б. Райно в, без съгласието на ищцата, в качеството й на сънаследник на авторските права на Б. Н. Р., починал на 08.06.2007 г., като осъди ответника да заплати на ищцата обезщетение за това нарушение за нанесените неимуществени вреди в частично предявен размер от 1000 лв., при размер на цялото вземане от 8333 лв. и обезщетение за това нарушение за нанесените имуществени вреди в размер на 300 лв.;

да бъде признато за установено между страните, че ответникът е нарушил неимущественото право на разгласяване по чл. 15, ал. 1, т. 1 от ЗАПСП на неразгласено към 2008 г. литературно произведение на Б. Р. със заглавие „Лека ни пръст. Мир на праха ни”, и имуществените права на възпроизвеждане и разпространение по чл. 18, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗАПСП чрез възпроизвеждане и разпространение на екземпляри от произведението в издание 2008 г., ISBN 978-954-09-0190-9, без съгласието на ищцата, в качеството на сънаследник на авторските права на Б. Н. Р., починал на 08.06.2007 г., като осъди ответника да заплати на ищцата обезщетение за това нарушение за нанесените неимуществени вреди в частично предявен размер от 1000 лв., при размер на цялото вземане от 8333 лв. и обезщетение за това нарушение за нанесените имуществени вреди в размер на 300 лв.;

да бъде признато за установено между страните, че ответникът е нарушил неимущественото право на разгласяване по чл. 15, ал. 1, т. 1 от ЗАПСП на неразгласено към 2008 г. литературно произведение на Б. Р. със заглавие „Писмо от мъртвец”, и имуществените права на възпроизвеждане и разпространение по чл. 18, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗАПСП чрез възпроизвеждане и разпространение на екземпляри от произведението в издание 2009 г., ISBN 978-954-09-0342-2, без съгласието на ищцата, в качеството на сънаследник на авторските права на Б. Н. Р., починал на 08.06.2007 г., като осъди ответника да заплати на ищцата обезщетение за това нарушение за нанесените неимуществени вреди в частично предявен размер от 1000 лв., при размер на цялото вземане от 8333 лв. и обезщетение за това нарушение за нанесените имуществени вреди в размер на 300 лв.;

да бъде признато за установено между страните, че ответникът е нарушил неимущественото право по чл. 15, ал. 1, т. 1 от ЗАПСП и имущественото право по чл. 18, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗАПСП, като е разпространил стихове със заглавия: „На осем години”,„Разговор”, „Близнак”, „На път”, „Стъпка по стъпка”, „Майчинство”, „Ден за почит”, „Облачно”, „Страшният съд”, „Епилог” чрез разпространение на екземпляри от стихосбирката „И аз вървях през вятъра насрещен”, без съгласието на ищцата, в качеството й на сънаследник на авторските права на Б. Н. Р., починал на 08.06.2007 г., като осъди ответника да заплати на ищцата обезщетение за това нарушение за нанесените неимуществени вреди в частично предявен размер от 1000 лв., при размер на цялото вземане от 8333 лв. и обезщетение за това нарушение за нанесените имуществени вреди в размер на 300 лв.

В касационната жалба сочи основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК –нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че, според касатора, обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Установява ли нормата на чл. 33 от ЗАПСП принцип на „еднократност“ на наследяването на авторското право, в смисъл, че след смъртта на наследниците от първия призован към наследяване ред, в рамките и преди изтичането на 70-годишния срок на закрила, авторското право преминава върху държавата? При провеждане на сравнително историческо тълкуване на нормите на чл. 33 от ЗАПСП и чл. 18 от ЗАП от 1951 г. (отм. ДВ 56, 29.06.1993г., бр.) може ли да се направи тълкувателния извод, че и двата текста въвеждат един и същи принцип на „еднократност“ на наследяването? Сочи наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради противоречие с: решение №12 от 08.07.1993 г. по к.д. № 12/1993 г.; решение № 19 от 12.10.1995 г. по к.д. № 17/1995 г.; решение № 6 от 18.04.1996 г. по г.д. №31/1995 г.; решение № 9 от 06.07.1995 г. по к.д. № 4/1995 г.

Освен това мотивира наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, поради противоречие с решение № 12 от 08.07.1993 г. по к.д. 12/1993 г. решение № 19 от 12.10.1995 г. по к.д. 17/95 г на Конституционния съд и решение № 6 от 18.04.1996 г. по т.д. 31/1995 г.

Поддържа и основание за допускане на касационно обжалване съгласно т. 3 ,чл.280, ал. 1 от ГПК. Сочи, че е налице практика на СГС, обективирана в решение № 433 от 31.03.2023 г., с което по иск на касатора, И. Р. било признато правото й на защита на авторското право върху произведения, създадени от нейния дядо Н. Р.. Предвид това счита, че разрешаването на посочения правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Излага съображения.

2. Допустимо ли е със свидетелски показания да се установява сключването на издателски договор, както и приравнява ли се неформалният договор по чл. 36 ЗАПСП на издателския такъв по чл. 43 и сл. ЗАПСП? Може ли след смърт на автора неговата воля за разгласяване чрез издаване на екземпляри от неразгласено приживе произведение да се доказва със свидетелски показания или следва да бъдат приложени ограничителните норми на чл.164, ал.1, т.1 ГПК и в тази връзка с какви доказателствени средства се установява, че неимущественото право на разгласяване чрез издаване на непубликувано произведение е било упражнено приживе от автора, без да е бил сключен формален издателски договор? По отношение на този правен въпрос се твърди наличие на допълнително основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на този правен въпрос, касаторът е изложил съображения относно приложението на нормите на чл. 43 и чл. 46 от ЗАПСП и предвидената форма за действителност на договора, сключен с издател за възпроизвеждане и разгласяване на литературно произведение. Излагат се съображения, че произведенията не са били разгласени приживе на наследодателя. Мотивирано е, че издателският договор, на основание чл. 43 ЗАПСП и договорът съгласно чл. 36 от ЗАПСП, не са еквивалентни.

3. При липса на валидно изразена воля приживе на автора за разгласяване на неразгласено произведение, преминава ли това право върху наследниците му в неговия пълен обем и ограничени ли са те при упражняването на същото право от разпоредбата на чл. 17 ЗАПСП и по- конкретно спиране на използването поради промяна в убежденията, правомощие по чл.15, ал.1,т.8 ЗАПСП?

4.Приложим ли е чл.8, ал.2 ЗАПСП при упражняване на сънаследено авторско право и как се упражнява същото и в частност съвместно от всички сънаследници по общо съгласие по правилата на чл.8, ал.2 от ЗАПСП или по правилата на чл. 32, ал. 2 от ЗС? Следва ли чл. 8 от ЗАПСП да се приложи по аналогия във всички случаи на съпритежание на авторско право, включително и при съпритежание, възникнало в резултат на наследствено правоотношение? Мотивира наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Подробно мотивира наличието на специална разпоредба на чл. 8, ал. 2 от ЗАПСП и наличието на предпоставките на посоченото основание.

5. Има ли акт на разпространение, по смисъла т.2 пар. 4 ДР на ЗАПСП, на литературно произведение при продажба на екземпляри от това произведение, които са били дарени на лицето, извършващо продажбата? Обосновава наличие на допълнително основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК.

6. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет след като прецени всички доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, като ги подложи на самостоятелна преценка и формира собствени правни и фактически доводи? Сочи, че въззивният съд е постановил решението, разрешавайки посочения правен въпрос в отклонение от трайната практика на ВКС, противоречие с: решение № 212 от 01.02. 2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 14 от 03.08.2012 г. по гр.д. № 217/2010 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 50070 от 11.05.2023 г. по гр.д. № 1544/2020 г. на ВКС, III гр.о., с което мотивира допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба „И. З. С.“ ЕООД, [населено място] чрез адв. А. С. в подадения отговор в срока, предвиден в чл. 287 от ГПК, оспорва подадената касационна жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване.Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да са се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 95 б, ал.1, т. 1 ЗАПСП и частично предявени осъдителни искове с правно основание чл. 95а, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, както и искания по чл. 95 б, ал. 1, т. 3 ЗАПСП и чл. 95 б, ал. 1, т. 6 ЗАПСП.

Прието е за установено, с оглед представените удостоверения за наследници, че Н. Р. е починал на 02.05.1954 г., като е оставил за свои наследници по закон, синовете си Б. Р. и Б. Р.. Б. Р. е починал на 08.06.2007 г., като е оставил за наследници по закон, съпруга С. Р. и дъщерите си М. Р. Борич, Д. Б. Р. и И. Р.-Л.. Б. Р. е починал на 11.04.2005 г., оставил за наследници по закон дъщеря си Д. – М. Б. Р..

Прието е за установено, че ответникът е издател и разпространител на издадените през 2017 г. сборници „Български приказки“ и „Приказки от цял свят“, с автор Н. Р. и включен предговор към „Български приказки“, изготвен от Б. Р. и художественото оформление на изданията с илюстрации на Л. З.. Прието е, че едноличен собственик на капитала на ответното дружество от пререгистрацията в ТРРЮЛНЦ и от 22.06.2022 г. до приключване на устните състезания е И. Й. Д., известен в обществото с литературния си псевдоним И. Г..

Също така е издал произведенията на Б. Р. „Лека ни пръст“, „Мир на праха ни“, 2008 г. и „Писмо на мъртвец“, 2009 г.

Възприети са свидетелските показания на св. Д.-М. Б. Р., дъщеря на Б. Р., син на Н. Р., като с оглед на тези показания е прието, че по упълномощаване от баща си тя е сключила договор с ответника за издаване на двата тома „Български приказки“, което издателство „З. С.“ било издало, като предговора към книгите било уговорено да бъде създаден от Б. Р.. Целта на договора било да бъдат издадени книгите и повече хора да се запознаят с творчеството на Н. Р., свидетелката не искала хонорар, само екземпляри от книгите, каквито и получила. От малка знаела, че С. Р., Б. Р. и И. Г. били най-добри приятели, непрекъснато обсъждали какво да бъде издадено, как да бъде оформено и с какви илюстрации. От съпругата на Б. Р. свидетелката знаела, че последният бил дал съгласие за издаване на двата сборника с приказки от ответното издателство.

Съдът е възпроизвел свидетелските показания на Д.-М. Б. Р.-М., дъщеря на Б. Р. и внучка на Н. Р., като е приел, че тя е подписала договор с ответното издателство във връзка с издаване на Български приказки на Н. Р., като целта била идеална, повече хора да имат представа от творчеството на Н. Р., поискала само екземпляр от книгите, не и възнаграждение. Знаела от разкази на съпругата на Б. Р., С. Р., че Б. Р. искал да се издадат двата сборника с приказки от ответното издателство и след смъртта му това станало. Така бил включен и предговора от Б. Р.. Предполага, че подборът на приказки бил направен приживе от Б. Р.. Свидетелката била посочила, че не е уведомила всички наследници за сключения договор. Свидетелката трудно осъществявала контакт с ищцата и била се запознала с нея на една изложба, посветена на 120 години от творчеството на Н. Р..

От показанията на свидетелката Д. Р., съдът е приел, че за книгите „Лека ми пръст“, „Мир на праха ми“, „Писмо от мъртвец“ била разбрала от съпругата на Б. Р., С. Р.. С. била казала, че е предала ръкописите на И. Г. през 2008 и 2009 г. Преди това Д. Р. не била чувала за тези книги. Имало отрицателен отзвук при издаването на тези книги, И. била подигравана от колегите й от БАН. К. С., син на Р. Р., бил ги срещнал и бил отвърнал глава. Критиката била отрицателна, като изразявала, че „посочените книги са упадъка на Б. Р..“ И. се грижела за наследството на дядо си и баща си. Тя била издавала две негови книги още когато баща й бил жив, Б. бил я помолил да се занимава с неговото издателство и й дал целия архив на Н. Р., тъй като я считал за свой интелектуален наследник. И. била организирала специална конференция, посветена на Б. Р. и Н. Р., както и познавала в детайли творчеството на Н. Р.. За издадените приказки на Н. Р., от 2017 г свидетелката узнала от М. Р., която й се обадила, след това била уведомила и И.. Имало договор за приказките с в-к „Труд“, но от издателство „З. С.“ никой не ги бил търсил.

Съдът е възприел и показанията й относно стихосбирка на баща й, с оглед липсата на изразено от нея съгласие да се издава такава. Относно отношенията на Г. и Б. Р.,свидетелката не била знаела да са много близки, знаела, че Г. бил издал криминалните романи на Б. Р.. Въззивният съд е възприел свидетелските й показания относно властния характер на баща й и считала, че е нелогично да е предоставил на друг да взема решения за ръкописите му.

Въззивният съд е възприел и свидетелските показания на свидетелката С. Р., която е била съпруга на Б. Р., съгласно които Г. бил литератор, като пишел рецензии за книгите на Б. Р.. Били близки приятели, Г. ги посещавал в дома им. След като Г. бил създал издателство, бил издал „приказките на Н. Р. и много книги на Б. Р., което засилило общуването им. Б. сам се грижел за издаване книгите на баща си в България. По-късно бил взел документ от живеещия в П. негов брат. Знаела за сключен договор през 2017 г. за издаване на приказките. Свидетелката не била дала разрешение друг да я представлява по повод наследството. Не била получавала хонорар от издадените книги през 2017 г. на Н. Р. и от книгите на Б. Р.. Б. Р. бил съчувствал на Г. за тежките условия на издателите и не искал хонорари, предпочитал екземпляри от издадените книги. Още през 1965 г. при издаването на „Български приказки“, предговорът бил на Б. Р. и той бил включен и в изданието от 2017 г. С. бил Б. Р.. През 1976 г. издателство „Н. култура“ било издало приказките и тези същите с илюстрации на Л. З. били издадени в посочените зидания 2017 г.

Свидетелката разказала за посещение на И. Г. преди смъртта на Б. Р., при което Г. искал Р. да напише спомени, последният му казал, че ги е написал и ще ги даде за печат, но трябва да ги препише, защото били в един екземпляр. След смъртта на Б. Р. свидетелката и Г. решили, че волята на Р. била книгите „Писмо от мъртвец“ и „Лека ни пръст“, „Мир на праха й“ да бъдат издадени с малко разстояние една след друга. Били предадени напечатаните от Б. Р. произведения на Г., свидетелката не била получила обратно екземпляра.

Имало и добри, и лоши отзиви. Обяснила разбирането на Б. за враговете и благожелателите на всеки човек. Стихосбирката „ И аз вървя през вятъра насрещен“ била библиографски каталог, като била издадена от С. Р., като възпоменание по случай 125 г от рождението на Н. Р. и 95 г от рождението на Б. Р.. Една от поемите била първо издание, намерена от С. Р..

Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 32 и чл. 33 от ЗАПСП, след смъртта на автора, авторското право преминава върху неговите наследници по завещание и по закон съгласно ЗН и се наследява до изтичане на срока на времетраенето му, когато авторът нямал наследници или наследниците починат преди изтичане срока на времетраене, авторското право преминавало върху държавата, която го упражнявала до изтичане на срока чрез Министерство на културата. Прието е, че в случая наследниците на автора били починали преди изтичане на 70 годишния срок за закрила на авторското право, като било установено, че Н. Р. бил починал на 02.05.1954 г., т.е. закрилата следвало да продължи до 02.05.2024 г. Б. Р. като наследник по закон от първи ред на Н. Р. бил починал на 08.07.2007 г,. а Б. Р. като наследник по закон също от първи ред, бил починал на 11.04.2005 г., т.е. двамата наследници на автора били починали преди да изтече срока за закрила. Съдът е приел, че авторските права върху произведенията, създадени от Н. Р., е преминало в държавата. Прието е, че с оглед посочените разпоредби е налице принцип за еднократност при наследяване на авторското право. Направен е извод, с оглед историческото тълкуване на чл. 33 от ЗАПСП и новоприетата редакция на посочените норми, не се отклонява от посочения принцип за еднократност. Авторското право не можело да бъде наследено повече от веднъж. Това е обусловило извод, че ищцата И. Р.-Л. не била наследник на авторските права на Н. Р.. Поради това по отношение на възпроизведените и разпространени от ответника през 2017 г. сборници „Български приказки“ и „Приказки от цял свят“ се явявали неоснователни и следвало да бъдат отхвърлени.

По иска с правно основание чл.95б, ал.1, т.1 ЗАПСП, въззивният съд е приел, че е необходимо да са налице следните предпоставки: 1/ да съществува обект на авторско право, подлежащ на закрила по смисъла на чл.3 ЗАПСП; 2/ ищецът да е носител на авторското право или да му е отстъпено изключително право за използване на произведение - обект на закрила; 3/ срокът на закрила на авторското право да не е изтекъл; 4/ ответникът да използва или да е използвал неправомерно произведението - обект на авторско право или отстъпеното на ищеца изключително право на използване на произведението. Прието е, че И. Р. е наследник на Б. Р. и по отношение на предговора в изданията на „Български приказки“, през 2017 г, както и произведенията „Лека ни пръст. „Мир на праха“ издадено 2008 г., „Писмо от мъртвец“, издаден 2009 г. и стихосбирката „И аз вървях през вятъра насрещен“, съответно в това си качество била придобила наследствените авторски права на Б. Р. върху тези произведения, заедно с другите наследници на Б. Р..

По отношение на „П. към изданието на сборника „Български приказки“ е прието, че ответникът е издал и разпространил книгите „Лека ни пръст. Мир на праха ни“ и „Писмо от мъртвец“. Въззивният съд след анализ на доказателствата, конкретно свидетелските показания на С. Р., преживяла съпруга на автора е установено, че волята на автора е била тези произведения да бъдат издадени и разпространени от ответника. Приживе Б. Р. бил взел решение, написаните от него произведения „Лека ни пръст. Мир на праха ни.“ и „Писмо от мъртвец.“ да бъдат разгласени чрез издаването им от ответното издателство. Въззивният съд е приел, с оглед свидетелските показания на С. Р., че Б. Р. е считал тези произведения за завършени и бил готов да ги предаде за издаване на управителя на ответното дружество И. Г., като единствено липсата на нарочно подготвен напечатан за целта екземпляр от произведенията е попречило предаването на книгите за печат при срещата между двамата, на която среща била присъствала и свидетелката. След това предаването на ръкописите от автора не било осъществено поради настъпилата неочаквана смърт на автора. Ръкописите в последствие са предадени на ответното издателство лично от свидетелката, което сама посочила.

Съдът е приел, че приживе Б. Р. е взел решение произведенията да станат публично известни, чрез издаване и разпространение от ответното дружество. Субективната преценка на наследниците дали ще бъдат посрещнати от публиката позитивно тези произведения е прието от въззивния съд, че не е част от правата на наследниците на автора. Този извод е направен на основание чл. 17 ЗАПСП, съгласно който наследниците не можели да променят произведението и да спрат използването му поради промяна в убежденията им. Прието е, че изданието на произведенията „Лека ни пръст“, „Мир на праха ни.“ и „Писмо от мъртвец.“, както и Предговора към „Български приказки“, с автор Н. Р. по изричното желание на автора Б. Р., било след предоставяне на ръкописа от наследница по закон. Това действие и издаването на произведенията съставлявали неформален договор по смисъла на чл. 36 ЗАПСП, с който договор е било прехвърлено на ответника неизключителното право на автора за използване на посочените произведения. Възражението за липса на издателски договор, съгласно чл. 46 от ЗАПСП между автора Б. Р. и издателството, съдът е намерил за неоснователно.

Доводите във въззивната жалба, че по отношение на упражняването на съпритежавано от няколко лица, наследено авторско право приложение следва да намери разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от ЗАПСП, са приети за неоснователени. Прието е, че даването на съгласие за използване на съпритежавано наследено авторско право е действие на обикновено управление, поради което за валидното извършване на същото не било необходимо да е налице потвърждаване от всички сънаследници. Прието е, че воля за предоставяне на ползването е изразена приживе от наследодателя и изпълнението на тази воля е осъществено от наследника по закон, съпругата на Б. Р..

По отношение на стихосбирката „И аз вървях през вятъра насрещен”, е прието, че стихосбирката е издадена не от ответника, издаването е станало от друго лице, С. Р..

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Извън посочените основания за допускане на касационно обжалване, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на соченото основание очевидна неправилност на въззивното съдебно решение съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че съгласно трайната практика на ВКС следва да се допусне касационно обжалване на акта, когато е постановен в явно нарушение на закона, при което е приложена норма, която не съществува или е приложена в обратен на действителния й смисъл, или извън закона и това нарушение се установява от мотивите на обжалвания акт. В случая не може от самия акт да се установи наличие на соченото основание, налице е извод относно наличието на права при приложение на съществуващи правни норми и тълкуването им, като не е налице приложение на несъществуваща правна норма. Дали нормата е приложена в действителния й смисъл не може да се прецени само от обжалвания акт. Извън соченото основание е приложението на материалните норми към посочените от страните факти и установяването на действително осъществените факти. Не е налице явната необоснованост на решението поради допуснати нарушения на правилата на формалната логика или противоречие в мотивите които са включени в посоченото основание. Соченото основание за необоснованост на съдебното решение следва да се прецени само при извършването на проверка на съдебния акт по реда на чл. 290 от ГПК, с призоваване на страните и преценка на основанията съгласно чл. 281, т.3, пр. 1 от ГПК. Поради това не налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2 ,пр. 3 от ГПК.

По отношение на първия правен въпрос, формулиран в депозираното от касатора изложение, на основание чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав приема следното. С оглед заявения предмет на делото в частите относно издадените произведения на Н. Р., разрешението от въззивния съд при приложение на нормата на чл. 32 и чл. 33 от ЗАПСП се явява обуславящ изхода на спора правен въпрос. Въззивният съд е направил извод, че въззивният жалбоподател не притежава право на наследяване върху авторско право, предвид „еднократността“ на наследяването на наследодателя на нейния наследодател, починал през 1954 г., автор и създател на две от произведенията, за които са предявени исковете, предвидени в чл. 95 б, ал. 1, т. 1 и чл. 95а, ал. 1, т. 1 от ЗАПСП, както и чл. 95 б, ал.1 т. 3 и т. 6 от ЗАПСП. Изводът за еднократност на наследяването е мотивиран с нормата на чл. 33 от ЗАПСП. Прието е, че съгласно тази разпоредба, когато авторът няма наследници или наследниците починат преди изтичането на срока на времетраене, авторското право преминава върху държавата и се упражнява от нея до изтичане на срока на договора. Обобщено е, че съгласно чл. 33 ЗАПСП е налице еднократност на наследяването. Предвид така даденото разрешение от въззивния съд, следва, че с посочения първи правен въпрос, касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. С оглед правомощията на касационната инстанция, така както са разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният от касатора правен въпрос следва да се уточни в следния смисъл: „Относно правото на наследяване по закон, съгласно чл. 32 от ЗАПСП, в срока на защита на авторските права, предвиден в чл. 27, ал. 1 ЗАПСП.“

Формулираното допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, не е налице. Разрешаването на правните въпроси относно ограничаването на правото на наследяване, разгледани в посоченото решение № 12 от 08.07.1993 г. по конст. д. 12/93 г. на Конституционния съд на Р България, не могат да установят противоречие с даденото разрешение. Сочената практика, изразена в решения на Софийски апелативен съд, също не може да обоснове наличие на соченото основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

Настоящият съдебен състав установи, че е налице разлика при приложението на чл. 32 от ЗАПСП в съдебната практика. Видно от решение от 31.03.2023 г. по т.д. 2782/21 г., СГС, което касаторът е представил, е признато право на преминаване на авторско право по силата на наследяване, на основание чл. 5, ал. 1 от ЗН, както на прекия наследник на създателя на авторското право, така и на наследниците на последния до изтичане на срока за защита на авторското право, предвиден в чл. 27 от ЗАПСП. По така формулирания правен въпрос не съществува задължителна и трайна съдебна практика на ВКС. Това налага необходимост от тълкуване на поставения правен въпрос, което да осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона. Касаторът е обосновал наличието на посоченото допълнително основание, чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

По отношение на поставения втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че по отношение на иска с правно основание чл. 95 б., ал.1, т. 1 ЗАПСП и иска с правно основание чл. 95 а, ал. 1 от ЗАПСП, по отношение на есеистичните и публицистични произведения „Лека ни пръст. Мир на праха ни”, „Писмо от мъртвец“, както и предговор към изданието „Български приказки“, създадени от Б. Р., въззивният съд е приел, че е налице сключен неформален договор, на основание чл. 36 от ЗАПСП, чрез изразяване желание на Б. Р. и постигнато съгласие с представителя на ответника, И. Г., приживе и след представяне на произведенията му в ръкопис на ответника от съпругата му. Въззивният съд е обобщил, че по този начин е предоставено изключителното право на автора за използване на посочените произведения от издателя. Този извод е обусловил извод за неоснователност на исковете на ищцата, доколкото самият автор е сключил договор за издаване на произведенията и липсва нарушение на правото на авторство, преминало по силата на наследяването,респ. липсва право на обезщетение и обусловените искове са също неоснователни.

С оглед изложените обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и с правомощието на ВКС да уточни поставения правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос следва да се уточни както следва: относно сключването и формата на договора за използване на литературно произведение с издател.

По отношение на така уточнения правен въпрос касаторът е обосновал наличие на соченото основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като предвид липсата на задължителна и трайна практика по приложение на посочените норми, следва да се допусне касационно обжалване.

Останалите поставени от касатора правни въпроси са свързани със спора между страните и ще бъдат разгледани с решението по делото.

По отношение на постановеното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, по исковете на И. Б. Р. – Линтл срещу „И. З. С.“ ЕООД, искове да бъде признато за установено между страните, че ответникът е нарушил неимущественото право по чл. 15, ал. 1, т. 1 от ЗАПСП и имущественото право по чл. 18, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗАПСП, като е разпространил стихове със заглавия: „На осем години”,„Разговор”, „Близнак”, „На път”, „Стъпка по стъпка”, „Майчинство”, „Ден за почит”, „Облачно”, „Страшният съд”, „Епилог” чрез разпространение на екземпляри от стихосбирката „И аз вървях през вятъра насрещен”, без съгласието на ищцата, в качеството на сънаследник на авторските права на Б. Н. Р., починал на 08.06.2007 г., като осъди ответника да заплати на ищцата обезщетение за това нарушение за нанесените неимуществени вреди в частично предявен размер от 1000 лв., при размер на цялото вземане от 8333 лв. и обезщетение за това нарушение за нанесените имуществени вреди в размер на 300 лв., настоящият съдебен състав намира, че поставените правни въпроси от касатора не кореспондират на изложените мотиви от въззивния съд относно споровете между страните в тази част. Решението в тази част е обусловено от липсата на отговорност на ответника, поради установеното обстоятелство, че не е издател на посочените стихове, друго лице е издател. Поради това с поставените правни въпроси не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване в тази част.

Върховният касационен съд на Р България