Определение № 39 от 23.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 1744/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], САЩ против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 18 от 08.03.2017 г., по възз.т.д.№ 21/2017 г., с което е потвърдено решение № 18 от 31.10.2016 г., по т.д.№ 60/2015 г. на Ямболския окръжен съд за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] срещу касатора и „ С.”АД/н/, гр.Б. отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ за вземане в общ размер от 3 989 874. 47 лв., формирано от сумите: 2 690 813.31 лв. главница и 1 299 061.16 лв. лихва, и произтичащо от договор за кредит от 01.10. 2007 г. и два анекса към същия – от 04.12.2007 г. и от 21.12.2007г. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, неправилно приложение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че приетото от синдика на „ С.”АД/н/, гр. Б. вземане на ТД [фирма], САЩ в общ размер на сумата 3 989 874. 47 лв. е несъществуващо, като погасено по давност. Счита, че при изграждането му въззивният съд, в нарушение на задълженията си на инстанция по съществото на спора, е обсъдила избирателно събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, като не е преценила и доказателствената стойност на част от тях, поради което изложените в съобразителната част на обжалваното въззивно решение мотиви са непълни и повърхностни. Касаторът счита за несъобразен с процесуалния закон и извода на Бургаския апелативен съд, че направеното признание на длъжника за съществуване на дълга спрямо него, обективирано в 6 бр. конкретизирани писмени отговори по отправени му 6 бр. покани за доброволно изпълнение, са ирелевантни и не обосновават правен извод за прекъсване на погасителната давност, тъй като ищцовото търговско дружество се явява трето лице по отношение последните, без да е взел предвид и обсъдил въпроса дали в разглежданата хипотеза то черпи права от издателя на документа, който е оспорил, за да му е същият непротивопоставим. В депозирано към касационната жалба пространно изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът, позовавайки се отново на въведените с касационната жалба пороци на въззивния съдебен акт на Бургаския апелативен съд, обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1 т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, които доуточнени от състава на касационната инстанция в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС са: 1.” Кои са „трети лица”, за които частният документ няма достоверна дата в производството по предявен отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ?”; 2. ” Може ли съдът по своя преценка да променя заявените по съответния процесуален ред обстоятелства и факти и следва ли да вземе решението си при съобразяване на онези от тях, които са поддържани от страната?” 3.” Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил, като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад? ”; 4 .” Съставлява ли признание на вземането по см. на чл.116, б.”а” ГПК изявление на длъжника, което не е адресирано към кредитора?”; 5. ” Какво е значението на признанието на дълга, направено след изтичане на погасителната давност?”; 6.” Погасява ли се правото на принудително изпълнение / включително в производство по несъстоятелност/ при направено признание на дълга от страна на длъжника?” и 7.” Какви са последиците от отказа от позоваване на погасителна давност от страна на длъжника в производството по несъстоятелност” ? Като израз на поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика по см. на чл.280, ал.1 ГПК са съответно цитирани: по въпрос № 1 - решение по чл.290 ГПК № 235 от 04.06.2010 г., по гр.д.№ 176/2010 г. на ІІ г.о. на ВКС; по въпрос № 2 – решение по чл.290 ГПК № 95 от 16.03.2011 г., по гр.д.№ 331/2010 г. на ІV г.о. и решение № 186 от 19.06.2013 г., по гр.д.№ 927/2012 г. на ІV г.о.; по въпрос № 3 – постановеното по реда на чл.290 ГПК решение на ІІІ г.о. № 129 от 29. 06.2015 г., по гр.д.№ 7040/2014 г.; по въпрос № 4 –решение № 131 от 23.06.2016 г., по гр.д.№ 5140/2015 г.; по въпрос № 5 – решение по чл. 290 ГПК на І т.о. на ВКС № 65 от 03.06.2011 г., по т.д.№ 600/2010 г. и по въпрос № 6 – решение № 2204 от 10.10.1959 г., по гр.д.№ 6718/59 г. на ІІ г.о. на ВС. По отношение на въпрос № 7 се поддържа селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, аргументирано с липса на съдебна практика на ВКС по същия, както и с отсъствие на самостоятелна обща законова уредба, която да урежда правните последици на отказа от субективни права, извън съществуващата в отделни нормативни актове регламентация за конкретно посочени субективни права. Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения. При условията на евентуалност възразява и срещу поддържаните касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Останалите ответници не изразяват становище. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК в редакцията, преди изменението, обнародвано в ДВ бр.86/2017г., въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение по предявения от ТД [фирма], [населено място] отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ решаващият състав на Бургаския апелативен съд е приел, че заявеното в производството по несъстоятелност спрямо ответника по делото „ С.”АД/н/, гр.Б. от кредитора [фирма], САЩ вземане в размер на сумите: 2 690 813.31 лв. главница и 1 299 061.16 лв. лихва, произтичащи от договор за заем от 01.01.2007 г. и 2 бр. анекси, срещу включването на което в списъка на приетите от синдика вземания, ищцовото търговско дружество е възразило неуспешно пред ЯОС, е несъществуващо, поради погасяването му по давност. Изложени са съображения, че сумите, предмет на процесния договор за заем и последвалите ги анекси № 1 и № 2 е следвало да бъдат върнати в срок до 01.10.2008 г., на която датата е настъпила и изискуемостта на вземането за главница. Поради това и позоваването на ищеца на изтекла погасителна давност още на 01.10.2013 г. е преценено като основателно. Предвид кратката погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД и датата, до която е следвало да бъде заплатена и дължимата възнаградителна лихва – 01.10.2008 г., като основателно е преценено и правопогасяващото възражение за давност за вземането на ответника [фирма], САЩ за лихва. Позовавйки се на характера на производството по несъстоятелност и предмета на отрицателния установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ въззивната инстанция е счела, че ищецът, в качеството си на кредитор по несъстоятелността, е оправомощен самостоятелно да упражни неупражненото от длъжника право на възражение за изтекла погасителна давност, поради което е отрекла основателността на направеното в този см. възражение на ответника - кредитор. По съображения, че като частни документи по см. на чл.180 ГПК, приложените по делото писмени отговори на отправените до ответника –длъжник покани за доброволно изпълнение нямат достоверна датата за оспорилото ги ищцово дружество и не се ползват с материална доказателствена сила по отношение датата на тяхното съставяне Бургаският апелативен съд е счел за неоснователен и доводът на кредитора - ответник за настъпило, по силата на чл.116, б.”а” ЗЗД, прекъсване на давността. Съображенията са, че [фирма], [населено място] е трето лице по см. на чл.181 ГПК, което не е участвало в съставянето на процесните документи и доколкото черпи права от издателя им - „ С.”АД/н/, гр. Б., то би могло да бъде увредено от тяхното антидатиране, поради което са му непротивопоставими. Обстоятелството, че давностния срок за вземанията на ответника –кредитор е изтекъл преди откриване на производството по несъстоятелност въззивната инстанция е отрекла направеното от длъжника признание на процесното вземане в производството по т.д.№ 99/2014 г.на ЯОС, да е породило целените с него правни последици. В допълнение е посочено, че това признание не е и отправено до кредитора или негов представител, за да е релевантно. За необуславящи приложението на чл.116, б.”а” ЗЗД решаващият състав на Бургаския апелативен съд е счел и извършваните в процесния период счетоводни записвания на конкретното задължение на длъжника във воденото от него счетоводство, поради което е счел за неоснователно, основаното на тях възражение на [фирма], САЩ за отсъствие на настъпила погасителна давност. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е основателно. Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос „ Кои са „трети лица”, за които частният документ няма достоверна дата в производството по предявен отрицателен установителен иск по чл.694 ТЗ?” е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд, поради което обосновава общата предпоставка за достъп до касация. Основателно по отношение на същия е и позоваването на т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК, предвид възприетото разрешение в решение № 235 от 04.06.2010 г., по гр.д.№ 176/2010 г. на ІІ г.о., което налага извършване на проверка за съответствие на дадения от Б. апелативен отговор на същия със задължителната, до изм. на чл.290 ГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., съдебна практика. Останалите, поставени от касатора въпроси нямат самостоятелно обуславящ изхода на делото характер, поради което не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Отделно е, че въпрос № 2 и № 3 в същността си са израз на твърдяната в касационната жалба процесуална незаконосъобразност на изградените от въззивния съд фактически констатации и правни изводи, който порок, дори и евентуално основателен, е относима към основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, но не и към предпоставките за достъп до касация, между които не съществува идентитет – обстоятелство, несъобразено от касатора. Съгласно чл.694, ал.7 ТЗ, /ДВ бр.105/2016 г./ касаторът не дължи предварително внасяне на държавна такса, поради което делото следва да се докладва на председателя на ІІ т.о. на ВКС за насрочване. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС