Определение № 366 от 27.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4088/2025 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба (уточнена с молба вх.№23014/10.12.2025г.) от З. С. Н., чрез адвокат Ю. С., срещу въззивно решение № 613/13.05.2025г. на Апелативен съд – София, постановено по в.гр.д. № 648/2025г. в частта му с характер на определение, с която е отменено решение №5840/29.10.2024г. на Софийски градски съд по гр.д.№7893/2023г. за оставяне без уважение на молбата на Д. В. Б. по реда на чл.248 от ГПК за изменение на решение №5272/24.09.2024г. по гр.д.№7893/2023г. на Софийски градски съд в частта за разноските, като вместо това решението е изменено и е отхвърлено искането на З. С. Н. за присъждане на сумата от 23 000лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Претендира за неговата отмяна и постановяване на друго, с което да бъде потвърдено решението на първостепенния съд за оставяне без уважение на искането по чл.248 от ГПК, като в полза на ищцата бъдат присъдени направените разходи за адвокатско възнаграждение. Насрещната страна Д. В. Б. с писмен отговор (допълнен с молба вх.№964/16.01.2026г.), чрез адвокат Е. И., оспорва жалбата. Твърди, че същата е недопустима, тъй като жалбоподателката не е била страна във въззивното производство и същото е приключило с влязъл в сила акт. Излага, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като даденото от въззивния съд разрешение на поставения за разглеждане въпрос е в съответствие с трайно установената практика на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е направено искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Приложима ли е нормата на чл.80 от ГПК освен за искането на страната за присъждане на разноски и по отношение на всички искания на страните във връзка със спора по разноските, който по същността си е материалноправен и свързан с предмета на делото. Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в определение № 4872/29.10.2024г. по ч.гр.д.№ 3947/2024г. на ІІІ г.о. и определение №36/26.01.2015г. по ч.гр.д.№5936/2014г. 2/ Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи, посочени в отговора на въззивната жалба, касаещи разноските. Твърди се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в определение №60297/26.07.2021г. по ч.т.д. №266/2021г. на ІІ т.о. и определение №650/29.11.2019г. по ч.т.д.№2490/2018г. на ІІ т.о.; 3/ Длъжен ли е въззивният съд в решението си да изложи подробни мотиви и обосновани фактически и правни изводи? Навежда се довод за разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС в определение № 670/19.10.2015г. по ч.гр.д. № 2982/2015г. на ІV г.о. и определение №56/06.02.2020г. по ч.гр.д. № 39/2020г. на ІV г.о. Направено е искане за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд отменил решение №5840/29.10.2024г. по гр.д.№7893/2023г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставена без уважение на молбата на Д. В. Б. по реда на чл.248 от ГПК за изменение на решението по гр.д.№7893/2023г. на Софийски градски съд в частта за разноските, като вместо това изменил постановеното по делото решение №5272/24.09.2024г. и отхвърлил искането на З. С. Н. за присъждане на сумата от 23 000лв., представляваща разходи за адвокатско възнаграждение. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенния съд било образувано по предявени искове от Д. В. Б. срещу К. Х. С., А.-М. Хр. С. и З. С. Н. с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД. Констатирал, че с постановеното по делото и влязло в сила решение на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от Д. В. Б. срещу З. С. Н. иск за заплащане на сумата от 65 000лв., платена на отпаднало основание по разваления предварителен договор от 11.07.2018г., сключен между ищцата, Х. Н. и З. Н.. Констатирал, че в хода на производството З. Н. направила разноски, както следва: 625лв. – депозит по допусната съдебно-счетоводна експертиза; 1925лв. – разноски за съдебно-графологическа експертиза, които били посочени и в представения от страната Списък на разноските по чл.80 от ГПК. Посочил, че към депозирания отговор на исковата молба, ответницата представила договор за правна защита и съдействие, в който договорения размер на адвокатското възнаграждение бил 37 422лв., а начина на плащане – по банков път. С постановеното от първостепенният съд решение, в полза на З. Н. били присъдени разноски в размер на 25 500лв., след уважаване на направеното от насрещната страна възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение и редуцирането му до размер от 23 000лв. След постъпила молба от ищцата Д. В. Б. по реда на чл.248 от ГПК, с постановеното първостепенният съд решение искането за изменение на решението в частта за разноските било оставено без уважение. Въз основа на така установеното въззивният съд развил принцпните съображения, че съгласно разясненията на т.1 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. Посочил, че в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин (например по банков път). Приел, че в тези случаи, както и когато това е договорено между страните, плащането по банков път следва да бъде установено с представяне на доказателства удостоверяващи извършването му. Изложил, че когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото, тъй като има характер на разписка удостоверяваща както договарянето, така и плащането му. Приел, че на присъждане подлежат единствено разноските, които са реално заплатени, като съдът следва да разпредели отговорността на страните за поемането им. Посочил, че този извод не противоречи на установеното с чл. 36, ал. 4 от Закона за адвокатурата (ЗА), който предвижда отлагане на заплащането на адвокатското възнаграждение, като го поставя в зависимост от изхода на спора. Въз основа на тези принципни съображения и с оглед обстоятелството, че до приключване на делото пред първата инстанция ответницата З. Н. не е представила банков документ за заплащане на договореното адвокатско възнаграждение в размер на 37 422лв., съдът направил извод, че същите не следва да бъдат присъждани в полза на страната. Заключил, че обжалваното решение, с характер на определение, е незаконосъобразно и следва да бъде отменено, като решението на първостепенния съд бъде изменено в частта за разноските дължими на ответника З. Н. и искането за присъждане на разходите за адвокатско възнаграждение да бъде оставено без уважение. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Поставеният въпрос: „Приложима ли е нормата на чл.80 от ГПК освен за искането на страната за присъждане на разноски и по отношение на всички искания на страните във връзка със спора по разноските, който по същността си е материалнопрвен и свързан с предмета на делото“, макар и некоректно зададен е свързан с предпоставките за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. По него е налице установена съдебна практика, включително и задължителна такава (ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС; определение №39/27.02.2020г. по ч.гр.д.№3666/2019г. на I г.о.; определение №66/07.04.2017г. по ч.гр.д.№49/2017г. на I г.о.; определение №204/19.12.2018г. по ч. гр. д. № 4517/ 2018 г. на I г.о. определение № 50 от 12.03.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 71/2018 г., I г. о.). В същата е прието, че претенцията за разноски, макар и акцесорна, съставлява искане, свързано със спорния предмет, поради което заявяването му, представянето на списък по чл. 80 ГПК, както и доказателства за размера, и извършването им следва да са осъществени до приключване на съдебното заседание в съответната инстанция. След това страните не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили – не могат да въвеждат нови искания и да ангажират нови доказателства, включително и във връзка със своевременно направени искания. Разяснено е още, че представянето на доказателства за направените от ответника разноски с молбата за допълване се приема за допустимо в хипотеза, при която производството по делото е прекратено поради недопустимост, отказ или оттегляне на иска, направено преди провеждане на първото съдебно заседание, както и в открито съдебно заседание, когато това е изненадващо за ответника. В срока до приключване на съдебното заседание в съответната инстанция следва да бъде направено и възражението за прекомерност на разноските на насрещната страна по реда на чл.78, ал.5 от ГПК. След този момент възражението за прекомерност, както и възможността за представяне на доказателства за извършване на разноските са преклудирани. Искането за изменение на съдебния акт в частта за разноските може да се основава както на съображения за тяхната прекомерност, така и на други съображения обуславящи необходимостта от ревизиране на становището на съда относно разноските, като например неправилно изчисление или липса на предпоставки за присъждането им. Обжалваното въззивно решение (с характер на определение) е постановено в съответствие с посочените разрешения. При постановяването му въззивният съд е съобразил, че на присъждане подлежат само разноските, за които има доказателства за реалното им извършване. Приложил е разясненията дадени в ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, според които когато договореното адвокатско възнаграждение е заплатено по банков път, доказването на плащането се извършва с представени по делото банкови документи, каквито в конкретния случай не са били представени до приключване на устните състезания пред първата инстанция. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че същите принципни разрешения относно преклузията на възражението по чл.78, ал.5 от ГПК и възможността искането по чл.248 от ГПК да е основано на други съображения, извън прекомерността на присъденото в полза на насрещната страна адвокатско възнаграждение, са възприети и в посочената в изложението практика на ВКС, но в тях са разгледани хипотези различни от процесната. В тези определения поставените за разглеждане въпроси са били свързани с момента на настъпване на преклузията за възражението за прекомерност, а предмет на настоящото производство е искане за изменение на решението в частта за разноските, обосновано с довод за липса на доказателства за извършването им и в евентуалност за неправилно определяне на техния размер, при своевременно въведено възражение по чл.78, ал.5 от ГПК. С оглед на горното, по поставения въпрос не е налице специалната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касаторът е поставил и въпросите: 1/ Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи, посочени в отговора на въззивната жалба, касаещи разноските; и 2/ Длъжен ли е въззивният съд в решението си да изложи подробни мотиви и обосновани фактически и правни изводи. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, поставеният въпрос за приложението на чл.235 от ГПК следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти въззивният съд не е взел предвид, кои въведени пред него възражения не е разгледал, както и дали същите са от значение за крайния резултат по спора. Във връзка с така поставените въпроси касаторът е изложил твърдения, че въззивният съд не е обсъдил представените с отговора на частната жалба платежни нареждания за извършени плащания на договорение от жалбоподателката адвокатски хонорар; доводите за доказване на плащането с представения договор за правна защита и съдействие, с характер на разписка и за преклузия на възражението за липса на плащане. Действително, при постановяване на обжалваното решение (с характер на определение) въззивният съд не се е произнесъл по тези възражения на страната, но това обстоятелство няма да се отрази на крайния резултат по спора. При обосноваване на извода за липса на предвидените в ГПК предпоставки за присъждане в полза на касатора на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение въззивният съд е съобразил разясненията в ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС относно начина на доказване на разходите платени по банков път, моментът на настъпване на преклузията за представяне на доказателства за извършването им, както и за възраженията, които се преклудират до приключване на устните състезания пред първата инстанция. Ето защо, по тези въпроси не е налице соченото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на решението (определение). При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение (определение) не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,