Определение № 115 от 31.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 440/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 265624/23.12.2020 г. на Д. И. Д., чрез особен представител адв.Е., срещу въззивно определение № 260251/18.11.2020 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 3285/ 2020г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора. С обжалваното определение е потвърдено разпореждане от 17.09.2020 г. на Старозагорския районен съд, с което е отказано образуване на гражданско дело по подадените от касаторката молби от 03.08.2020 г. и 05.08.2020 г., уточняващи изпратено до съда „възражение” от 27.07.2020 г., насочено срещу принудителното изпълнение по изп.дело № 206/2020 г. по описа на ЧСИ И. Б., с район на действие ОС – С. З.. С жалбата се иска отмяна на атакувания съдебен акт като недопустим и неправилен. Сочи се, че сезираните съдилища не са изпълнили задължението си сами да определят правната квалификация на адресираното до тях искане за защита, съобразно изложените от страната обстоятелства и твърдения. Вместо това и въззивният съд е възприел цифрово посоченото в молбите правно основание (чл.414 ГПК) и само на тази база е счел за правилен отказа на районния съд да образува производство. В изложението си жалбоподателката се позовава на основанието по чл.280, ал. 1, т.1 ГПК и поддържа, че въззивното определение противоречи на приетото с решение № 388/02.12.2013 г. по гр.д. № 1030/2012 г., IV г.о, решение №196/15.10.2013 г. по гр.д. № 1348/2012 г., III г.о., решение №226/ 08.12.2016 г. по гр.д. № 1349/ 2016 г., III г.о. на ВКС, по въпроса обвързан ли е съдът от посочената от страната правна квалификация. Основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК се поставя във връзка с въпросите: по кой процесуален ред следва да се оспорва вземане по изпълнителен лист по чл. 237 ГПК (отм.), ако длъжникът е узнал за издадения изпълнителен лист при действието на ГПК - 2007 г.; по кой процесуален ред следва да се обжалва определението, с което е уважена молба за издаване на изпълнителен лист по чл. 237 ГПК (отм.), ако длъжникът е разбрал за изпълнителния лист след влизане в сила на ГПК - 2007 г.; приложим ли е редът по чл. 414 ГПК за оспорване на вземане по изпълнителен лист по чл. 237 ГПК (отм.); длъжен ли е местно некомпетентният съд да изпрати служебно на съда, издал изпълнителния лист, възражението на длъжника за недължимост на сумите по него, или следва да върне същите на подателя им. Бланкетно и без аргументи се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Жалбоподателката Д. Д. е сезирала Старозагорския районен съд с „възражение” от 27.07.2020 г. против „покана за доброволно изпълнение по изп.д. № 206/2020 г.” образувано по изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 1622/2005 г. на Врачанския районен съд. В същото е заявила, че не дължи посочената в поканата обща сума от 21 389 лв. на взискателя „ЕОС Матрикс” ЕООД, тъй като единственият й кредитор е ОББ по сключен през 2003 г. договор за кредит. С молба от 03.08.2020 г. адресирана до Старозагорския окръжен съд, препратена по компетентност на районния съд, страната е посочила, че с изпращането на възражението й от 27.07.2020 г. по компетентност на окръжния съд, РС нарушил правата й на двуинстанционна защита; че при издаването на изпълнителния лист са допуснати нарушения на чл. 423 ГПК и др., а „отделен е въпросът за давностния срок на вземането”. В молба от 05.08.2020 г., адресирана до окръжния съд и препратена отново по компетентност на районния съд, Д. отново е посочила, че компетентен да се произнесе по възражението й е Старозагорският районен съд. За да потвърди разпореждането от 17.09.2020 г. на Старозагорския районен съд, с което е отказано да се образува гражданско дело по молбите на Д., окръжният съд е посочил, че с разпореждане от 18.08.2020 г. районният съдия е приел, че се оспорва парично задължение по изпълнителен лист от 2005 г., но поради липса на яснота срещу кого и с какъв предмет е искането е дал указания за уточняване на молбите. Конкретно РС е указал, че страната трябва да поясни - действия на съдебния изпълнител ли обжалва, или търси друг вид защита на свои права, респ. кои са тези права, срещу кого ги претендира, да посочи имената и адреса на лицето, както и да формулира ясно и точно искането си до съда. Съобщена й е възможността за ползване на правна помощ. В изпълнение на тези указания на 14.09.2020 г. е постъпило уточнение, наименувано „възражение по чл. 414 ГПК”, в което е посочено, че се възразява срещу дължимостта на сумите по изпълнителния лист в полза на взискателя по изпълнителното дело - „ЕОС Матрикс“ ЕООД, но конкретно искане към съда не е формулирано. При тези данни и като е съобразил съдържанието на частната жалба, в която Д. отново е посочила, че „не предявява иск”, а възражение, което „е съвсем ясно и няма белези на искова молба”, въззивният съд е споделил изцяло изводите на РС, че двете молби, заедно с първоначалната от 27.07.2020 г. и последвалото уточнение – „възражение по чл. 414 ГПК”, не отговарят на изискванията за редовна искова молба, поради неяснота и липса на конкретно отправено искане за защита - петитум, по който да се произнесе съдът. Прието е, че уточняващата молба не може да се разглежда и като възражение по чл. 414 ГПК, тъй като изпълнителният лист е издаден през 2005 г. по реда на чл. 237 ГПК (отм.), а не в заповедно производство по сега действащия ГПК - в сила от 01.03.2008 г. Посочено е, че съдът няма правомощия да консултира страните по делата и дължи произнасяне само в случаите, когато е сезиран с редовна молба, каквато в случая липсва и поради това производството е недопустимо. При тези решаващи мотиви на въззивната инстанция, никой от поставените в изложението въпроси не е обуславящ за селектирането на жалбата. Въпросите са неотносими и нямат претендираното от жалбоподателката значение, което е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол (вж. – т.1 от ТР№1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК). Твърдяната вероятна недопустимост също не е налице, тъй като въззивният съд се е произнесъл по предмета, въведен с частната жалба, с която е сезиран. Извън това следва да се отбележи, че в практиката си ВКС константно е приемал, че задължение на сезирания съд е да следи за надлежното извършване на процесуалните действия от страните в гражданския процес, както и да им съдейства при упражняване на процесуалните им права, като това задължение намира обща уредба в основополагащите съдопроизводствени правила, установени с разпоредбите на чл. 6, чл.7, чл.100 и чл. 129 от ГПК. В тази връзка, въззивният съд не е приемал, че е обвързан от посочената от страната правна квалификация на молбите й (чл.414 ГПК), а напротив – прието е, че на жалбоподателката са дадени конкретни указания, касаещи редовността на производството, които тя не е изпълнила в цялост и не е формулирала точно и ясно какво твърди (какви са обстоятелствата, на които основава исканията си) и какво е конкретното й искане към съда (какъв петитум предявява за разглеждане и каква защита търси). Такова отправено до съда искане не може да бъде изведено и при тълкуване на изложените фактически твърдения, доколкото същите са останали непълни, неясни и вътрешно противоречиви, за да може да бъде формулиран интереса от определена защита. Същото противоречие личи и от съдържанието на двете частни касационни жалби по настоящото дело – в подадената лично от страната и от особения й представител, като отделен е въпросът, че изложените в тях твърдения се правят за първи път пред касационната инстанция, респ. същите не са били предмет на въззивното производство и поради това не могат да бъдат съобразявани от касационния съд. В този смисъл, въззивното определение не противоречи, а съответства на цитираните в изложението решения на състави на ВКС, с които е прието, че съдът е длъжен въз основа на фактическите твърдения и петитума (искането) в исковата молба служебно да издири приложимата материалноправна норма. За да се произнесе в рамките на заявеното от страната искане, което съдът сам следва да квалифицира, с обжалваното определение е констатирана неяснота и непълнота в основанието и петитума на заявената претенция, които следва да очертаят точно и ясно предмета на спора. В случая, въпреки дадените ясни указания, молбите на Д. са останали нередовни, вкл. без конкретно формулирано искане до съда, като същата не е заявила и желание да ползва правна помощ. Както се посочи, съдът е длъжен при спазване на чл. 2 и чл. 7 ГПК, да разгледа и осигури движението на постъпилата до него молба, но само ако последната е редовна, а когато бъде констатирана нередовност, се дават указания, целящи привеждането й с изискванията, предвидени в чл. 127 и чл. 128 ГПК. Администриращият съд не може да отстрани служебно тези нередовности, тъй като това е в пряко противоречие с принципа на диспозитивно начало, регламентиран в чл. 2 ГПК. Неизпълнението на тези указания е основание за връщане на молбата, иначе постановеният съдебен акт ще се окаже недопустим, още повече в случая, когато и самата жалбоподателка не е уточнила каква защита и по какъв ред търси от съда. Въпросите в изложението за приложимия ред за защита на длъжника, когато изпълнителният лист е издаден на несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК – отм., са също необуславящи, защото по такива въпроси въззивният съд не се е произнасял. Следва само да се посочи, че нормата на §2, ал. 9 от ПЗР на ГПК е ясна и по приложението й има създадена практика на ВКС. В същата безпротиворечиво се приема, че когато при сега действащия ГПК бъде образувано изпълнително производство въз основа на изпълнителен лист, издаден при действието на ГПК (отм.), длъжникът има правото да подаде възражение по чл. 250 ГПК (отм.) и да иска спиране на изпълнителното производство, което следва от § 9, изр. 2 от ПЗР на ГПК. Това право на длъжника не е безусловно. То не възниква, ако в предходен период е имало друго изпълнително дело по същия изпълнителен лист, по което е връчена призовка за доброволно изпълнение и съответно е изтекъл предвиденият 7-дневен срок за предявяване на възраженията по чл. 250 ГПК (отм.). Упражняването на възражението по чл. 250, ал. 1 ГПК (отм.) е еднократно и с оглед момента, в който е връчена поканата за доброволно изпълнение – това следва от материалноправното естество на възражението, което законът обвързва със срок (вж. - определение № 300/26.06.2013 г. по ч.гр.д. № 2274/2013 г., I г. о., определение № 627/19.08.2010 г. по ч.т.д. № 442/2009 г., II т.о., определение № 809/17.11.2010 г. по ч.т.д. № 809/2010 г., II т.о., определение № 212/ 01.04.2013 г. по ч.гр.д. № 17/2013 г., II г.о. на ВКС и др.). Броят на образуваните изпълнителни дела въз основа на същия изпълнителен лист е факт без правно значение, тъй като не променя началото на законоустановения срок за упражняване на възражението по чл. 250, ал. 1 ГПК (отм.). Оспорване на вземането, основано на последващи факти като изтекъл срок, бил той давностен или с преклудиращо значение за правата на взискателя, длъжникът може да упражни било по исков ред, било като обжалва действията на съдебния изпълнител, ако счита същите за процесуално недопустими или неправилни. Длъжникът може да предяви отрицателен установителен иск за установяване недължимост на суми, произтичащи от несъдебни изпълнителни основания, който иск е аналогичен на иска по чл. 254 ГПК (отм.), но при действието на ГПК – 2007 г. (в сила от 01.03.2008 г.) черпи правното си основание от разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК (вж. - решение № 33/06.03.2013 г. по т.д. № 1178/2011 г.,II т.о., решение № 216/ 28.08.2012 г. по т.д. № 913/2010 г., II т.о., решение № 99/28.06.2012 г. по т.д. № 667/2011 г.,II т.о., решение № 173/12.01.2011 г. по т.д.№ 901/2009 г., I т.о. на ВКС и др.). С този иск се цели установяване несъществуването на изпълняемото право, като при уважаването му изпълнителният процес се прекратява и в това се състои защитата, която се постига с отрицателния установителен иск за несъществуване на вземане по несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.). При вече приключило изпълнително дело длъжникът би могъл да се брани срещу материалната му незаконосъобразност с осъдителен иск срещу взискателя за връщане на платеното в резултат на незаконосъобразно проведения, поради липса на изпълняемо право, изпълнителен процес. В случая, както се посочи, въззивният съд не е квалифицирал молбите на жалбоподателката като „възражение по чл.414 ГПК”, тъй като безспорно правилата по Гл.37-ма от ГПК са неприложими, а отделно – съдът не би могъл и да го приеме като възражение по чл.250 ГПК (отм.), доколкото от текста на молбите е ясно, че 7-дневният срок (дори и при липсата на яснота дали по същия изпълнителен лист не са били вече образувани други изпълнителни дела) е очевидно пропуснат – в първата си молба (л.7 от делото на РС) жалбоподателката е посочила, че е получила поканата за доброволно изпълнение на 14.07.2020 г., а възражението е подадено на 27.07.2020 г. Необуславящ и извън предмета на делото е и последният въпрос в изложението, тъй като отговорът му предполага касационният съд да е отговорил положително на предишните въпроси, които както се посочи не могат да обосноват селектирането на жалбата. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение