Определение № 3654 от 18.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4435/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. В. И., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат П. К., срещу въззивно решение № 760 от 06.06.2023 г. по в.гр.д. № 2392/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261760 от 26.05.2022 г. по гр.д. № 16585/2017 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу ЧСИ М. Б. осъдителни искове по реда на чл. 441 ГПК вр. чл. 45 ЗЗД за следните суми, представляващи обезщетения от претърпени имуществени и неимуществени вреди вследствие на действията на ЧСИ по изп.д. №№ 1053/2010 г., 3356/2011 г., 3290/2011 г. и 2235/2008 г.: 4040 лв., представляващи равностойността на движими вещи, описани, запорирани и иззети на 07.06.2010 г. по изп.д. № 1053/2010 г.; 1919,68 лв., удържани от ЧСИ в резултат на наложен запор по сметка на ищеца в банка „Пиреос България“ АД, ведно със законната лихва, считано от датата на налагане на запора до окончателното ѝ изплащане; 1664 лв., удържани от ЧСИ в резултат на наложен запор по сметка на ищеца в банка „Токуда Банк“ АД, ведно със законната лихва, считано от датата на налагане на запора до окончателното ѝ изплащане; 915 лв., удържани от ЧСИ в резултат на наложен запор на вземания на ищеца към Софийски градски съд, ведно със законната лихва, считано от датата на налагане на запора до окончателното ѝ изплащане, както и за сумата 28 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на проведено незаконосъобразно принудително изпълнение по изпълнителни дела за периода от 20.12.2012 г. до 20.12.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2010 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба решението се оспорва като неправилно и незаконосъобразно поради нарушение на материалния и процесуалния закон.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба ЧСИ М. Б., чрез адвокат М. М., с който оспорва жалбата, като счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Направено е искане за присъждане на разноски, като съдът определи дължимия размер по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като правната помощ е осъществена безплатно при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА съгласно представения договор за правна защита и съдействие № 1 от 06.10.2023 г.

Въззивният съд е приел, че предявените искове с правно основание чл. 45 ЗЗД вр. чл. 441 ГПК вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД са неоснователни. За да приеме, че не е обвързан от приетото в съдебно решение по чл. 435 и сл. ГПК, поставено в предходно съдебно производство, относно законосъобразността на действия по принудително изпълнение, съдът се е позовал на приетото в т. 3 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК на ВКС, че съдебните решения, постановени в производство по жалби срещу действия на съдебен изпълнител, не се ползват със сила на пресъдено нещо, дори когато имат за предмет материалноправни въпроси, които са преюдициални за жалбата. В този случай предмет на спора са действията на съдебния изпълнител, но не и претендирано материално право. Приетото от съда разрешение се отнася единствено до обжалваното конкретно действие или отказ на съдебния изпълнител и не се зачита като правоустановяващо действие по други спорове - то не обвързва съда, разглеждащ деликтния иск на увредения за присъждане на обезщетение от причинено процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. Във връзка с наведените доводи за нарушение на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК въззивният съд е приел, че с извършването на действия по принудително изпълнение по изп. дело № 1053/2010 г. по отношение на ищеца В. В. И. не е осъществено противоправно поведение от страна на ответника. Въпреки разликата в бащиното име на лицето, посочено като длъжник в изпълнителния лист, съответно в молбата за образуване на изпълнителното дело - В. вместо В., от останалите данни за длъжника – ЕГН и адрес, а и с оглед постановеното решение по чл. 439 ГПК по искове на В. В. И., съдът е направил извод, че длъжник по притезанията, материализирани в изпълнителния лист, задължаващ и овластяващ органа по принудително изпълнение да предприеме действия по принудително изпълнение в полза на кредитора, е именно ищецът. Посочено е, че не може да се приеме, че действията на съдебния изпълнител, извършени спрямо ищеца, измежду които запори на вземания и движими вещи, са неправомерни, като разглежданата хипотеза не може да се приравни на такава, при която са извършвани изпълнителни действия срещу лице, което не е длъжник. Допълнително е установено, че след постановяване на решението по чл. 435 и сл. ГПК в предходно съдебно производство по отношение на ищеца не са предприемани и никакви действия по принудително изпълнение. Веднага след представяне на препис от решенията, с които е признато за установено, че изпълняемите права вече не подлежат на изпълнение, съдебният изпълнител е прекратил изпълнителните производства и по четирите процесни дела. Във връзка с доводите за нарушение на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК при образуване на изпълнителни дела след като вече е бил осъществен фактическият състав на перемпцията, съдът е приел, че до влизането в сила на съдебните решения, с които е признато, че изпълняемите права са погасени по давност, кредиторът е имал право да иска образуване на нови изпълнителни дела, въпреки прекратяването на предходни образувани поради перемпция. Няма пречка след прекратяването на изпълнителното производство взискателят да предприеме събиране на вземането си по изпълнителния лист чрез образуване на ново изпълнително производство, доколкото изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК води само до прекратяване на започналото изпълнително производство, но не и до погасяване на материалното право на взискателя, поради което доводите на ищеца в обратен смисъл са отхвърлени. Недопустимостта на следващи перемпцията изпълнителни действия се отнася за конкретното прекратено по силата на закона изпълнително дело. Само по себе си това, че не са прекратени изпълнителните дела, образувани при ответника на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради настъпила перемпция, не са обосновани конкретни вредоносни за ищеца последици. С оглед извода на съда за „идентичност“ на длъжника, въпреки сгрешеното бащино име, е прието, че няма обосновани вредоносни последици и от т. нар. служебно присъединяване на изп. дело № 3356/2011 г., по което единствено е посочено правилното бащино име на длъжника, към изп. д. № 1053/2010 г., за присъединяването на което ЧСИ действително не е представил съответен свой акт. В заключение е направен извод, че доколкото не е установено предприето незаконосъобразно принудително изпълнение, предявените искове са неоснователни.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е формулирал следните въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. „Следва ли въззивният съд да обсъди предпоставките за ангажиране отговорността на ЧСИ, при които той отговаря за вреди, които неправомерно е причинил при своята дейност, вкл. относно причинната връзка между действие на ЧСИ и настъпилите вреди, и елементите на професионалната отговорност на ЧСИ по чл. 441 ГПК вр. с чл. 74 ЗЧСИ?“.

2. „Има ли задължение ЧСИ да следи за добросъвестно упражняване на процесуалните права на страните в изпълнителното производство и да не зачете процесуални действия, представляващи злоупотреба с право?“.

3. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него факти без да обсъди останалите, събрани по делото, доказателства, и без да изложи съображения защо ги отхвърля, и без да прецени тяхната взаимна логическа връзка?“.

4. „Може ли въззивният съд чрез „фактическа преценка“ без проведено производство по чл. 247 ГПК да приеме, че въпреки разликата в бащиното име на лицето, посочено като длъжник в изпълнителния лист, длъжник е именно ищецът?“.

5. „Следва ли ЧСИ в случай на разминаване на лицето, посочено в изпълнителния титул и ЕГН, да образува изпълнително дело или да предприема изпълнителни действия, тъй като и обвързан от изпълнителния титул, който очевидно е нередовен?“.

6. „ЕГН-то достатъчен индивидуализиращ белег на едно физическо лице ли е? При въвеждане на това обстоятелство като спорно съдът длъжен ли е да приеме този факт за недоказан, неосъществил се в обективната действителност? Ако не го възприема за неосъществил си, нарушава ли нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК?“.

7. „Действат ли разпоредбите на т. 3 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС към постановеното решение на СГС от 20.07.2011 г. по ч.гр.д. № 7082/2011 г. и следва ли последното да се зачете от съда?“.

8. „Може ли по прекратено изпълнително дело да се извършват изпълнителни действия при овластяването на ЧСИ по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ? Овластяването на ЧСИ предполага ли висящо изпълнително производство?“.

9. „Може ли ЧСИ да образува изпълнителни дела, да присъединява към други изпълнителни дела, и това просто канцеларско действие ли е, пропускът на който не влече никакви последици за ЧСИ?“.

Поддържа се още наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 760 от 06.06.2023 г. по в.гр.д. № 2392/2022 г. на Софийския апелативен съд.

Доколкото въззивният съд е приел, че е сезиран с искове по чл. 45 ЗЗД вр. чл. 441 ГПК вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, първият въпрос е обусловил дейността му, но не е налице твърдяното противоречие със съдебната практика по въпроса за предпоставките, при които съдебният изпълнител отговаря за вреди, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. За да отхвърли исковете съдът е приел, че не е налице незаконосъобразно принудително изпълнение, което е основната предпоставка за ангажиране на отговорността на ЧСИ, поради което е приел за безпредметно обсъждането на останалите. Въпросът изразява несъгласието на касатора с правните изводи на съда по съществото на спора, поради което не може да бъде разглеждан преди евентуалното допускане на касационното обжалване. Посоченото се отнася и до втория въпрос, който също противоречи на установената от съда липса на противоправно поведение на съдебния изпълнител.

Третият въпрос, свързан със задължението на съда да прецени и обсъди в мотивите си всички доказателства поотделно и в съвупност, е относим към дейността на съда, но не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Въззивната инстанция е изложила мотиви по направените от страната оплаквания, както и във връзка със събраните по делото доказателства, поради което не се е отклонил от гореизложеното.

Четвъртият, петият и шестият въпрос преповтарят доводите на ищеца за различие между него и сочения в един от изпълнителните листове длъжник, тъй като една буква от бащиното име е различна. Съдът е изложил пространна аргументация защо приема, че това твърдение е неоснователно. Въпросите касаят правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

По отношения на седмия въпрос следва да се посочи, че тълкувателните решения не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти, такова каквото е още от момента на приемането ѝ. Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната власт. Съдът е съобразил посоченото, като е взел предвид разрешенията, дадени в ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице соченото от касатора основание.

Осмият и деветият въпрос отново касаят правилността на решението по същество, поради което не могат да обосноват допускането на касационното обжалване. Въззивният съд изрично е подчертал, че няма пречка след прекратяването на изпълнителното производство взискателят да предприеме събиране на вземането си по изпълнителния лист чрез образуване на ново изпълнително производство, доколкото изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК води само до прекратяване на започналото изпълнително производство, но не и до погасяване на материалното право на взискателя, както и че във връзка с присъединяването на друго изпълнително дело срещу същият длъжник не са доказани конкретни вреди, настъпили за длъжника.

С оглед изхода на спора и във връзка с своевременно направеното искане за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за осъществената безплатно в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 06.10.2023 г., касаторът следва да бъде осъден да заплати на адвокат М. М. възнаграждение в размер на 1 000 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.