Определение № 2949 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3766/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Агро-Инвест 999“ ЕООД, със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Т. Т., против въззивно решение № 131 от 10.07.2024 г. по в.гр.д. № 228/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е отменено решение № 90 от 19.03.2024 г. по гр.д. № 438/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което Прокуратурата на Република България на основание чл. 2б ЗОДОВ е осъдена да заплати на касатора 31 164,65 лв. обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучена наемна цена поради постановяване на незаконосъобразен отказ за връщане на МПС на законния му собственик, ведно със законната лихва, като вместо това предявеният иск е отхвърлен. В касационната жалба се излагат доводи за необоснованост на въззивното решение – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Следва ли да се приеме, че вредата е хипотетична при наличието на доказан факт, че вместо процесния автомобил, „Агро-Инвест 999“ ЕООД е предоставил друг „заместващ“ на лицето Б. С. в изпълнение на договор за наем от 02.12.2014 г.?

2. Как влияе в правната сфера на „Агро-Инвест 999“ ЕООД незаконосъобразният акт – Постановление от 29.06.2016 г. по ДП № 2013/2014 г. пр. пр. № 4968/2014 г. па РП – Плевен с отказ за връщане на МПС на законния му собственик, като същият ограничава най-съществената част от правото на собственост, а именно нейното ползване и плододаване, и как се отнася заключението на въззивния съд, че вредата е „хипотетична“ при наличието на реална такава, доказана по основание и размер?

Поддържа се още, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Д. К., в който е изразено становище относно липсата на основания за допускане на касационното обжалване, както и неоснователност на жалбата.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за обезщетяване на претърпени вследствие нарушение на правото на разглеждане и решаване на ДП № 2013/2014 г. по описа на ОДМВР - Плевен, прокурорска преписка № 4968/2014 г. на РП - Плевен, в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС имуществени вреди, изразяващи се в пропуснат доход от наем по договор от 02.12.2014 г. с предмет лек автомобил „КИА Спортидж“ с рег. [рег.номер на МПС] за периода от 01.01.2021 г. до 30.06.2023 г. Във връзка с възражението относно процесуалната легитимация на ищцовото дружество, съдът е посочил, че правото на иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ принадлежи на всяко физическо или юридическо лице, претърпяло вреди вследствие нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС, а не само на страната по това дело, когато със същото пряко се засягат негови права и задължения, като в случая ищецът се легитимира в производството като собственик на иззетия автомобил. По отношение на следващото възражение, касаещо допустимостта на процеса, съдът е приел, че приключването на твърдяното за забавено производство след предявяване на иска за обезщетяване на вредите от забавянето, какъвто е конкретния случай, в който исковата молба е подадена на 14.07.2023 г., а процесното наказателно производство е прекратено с постановление от 13.09.2023 г., не е процесуална пречка за упражняване на правото на иск. Аргументирал се е, че изискването на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ за предварително изчерпване на административната процедура за обезщетяване на вредите по реда на глава трета „а“ от ЗСВ като процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 2б ЗОДОВ се отнася само до приключилите производства, по които се твърди, че е допуснато нарушение на чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС, но не и до висящите. Съдът е констатирал, че не се спори по приетата фактическа обстановка - установено е, че ДП № ЗМ-2013/2014 г. по описа на ОДМВР - Плевен, пр. пр. № 4968/2014 г. на РП - Плевен е образувано с постановление от 08.09.2014 г. срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 345а НК по отношение на процесния лек автомобил, обявен за общодържавно издирване поради извършена на 26.02.2014 г. кражба в Кралство Испания. Автомобилът е иззет с протокол от 19.04.2015 г. от държането на лицето Б. С. и на основание чл. 212, ал. 2 НПК е образувано ДП № 168/2015 г. по описа на III РУ на ОДМВР - Пловдив, пр. пр. № 3552/2015 г. по описа на РП - Пловдив, също за престъпление по чл. 345а НК срещу неизвестен извършител, по което с Постановление от 04.09.2015 г. е отказано връщането на автомобила, поради постъпили едновременно две претенции от различни лица – ищцовото дружество, легитимиращо се като собственик с договор за покупко-продажба от 20.11.2014 г., и испанско застрахователно дружество, суброгирало се в правата на собственика. Впоследствие второто производство - ДП № 168/2015 г. по описа на III РУ на ОДМВР – Пловдив – е прекратено, като по-късно образувано за същото престъпление, и автомобилът и ключовете за него са приобщени към първоначално образуваното ДП № 2013/2014 г. на ОДМВР - Плевен. След доброволно уреждане на отношенията между претендентите за иззетия автомобил, дружеството ищец отново е направило искане за връщането му, което е върнато като неподписано от подателя. Последвали са нови искания, по които са постановявани откази с аргументите, че автомобилът не е иззет от дружеството ищец и връщането му би възпрепятствало разкриването на обективната истина. Съдът е установил, че преди настоящото производство, за обезщетяване на имуществени вреди във връзка с отказите на Прокуратурата да върне автомобила, са били образувани две предходни производства за различни периоди. Доколкото искът се основава на същите правопораждащи факти, които са били наведени в предходните производства – относно придобиването на собствеността върху процесния автомобил от ищцовото дружество, изземването му като веществено доказателство по образуваното от РП-Пловдив досъдебно производство, приобщаването му като такова по по-рано образуваното за същото престъпление от РП-Плевен досъдебно производство и постановяваните откази за неговото връщане по исканията на ищеца - тези установени факти са разрешени със сила на пресъдено нещо с решенията по тези дела. Не са преклудирани фактите, настъпили след 10.01.2022 г., когато са приключили устните състезания във въззивното производство по в.гр.д. № 609/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив, поради което релевантните за основанието на претенцията за новия период факти подлежат на доказване на общо основание. Установено е, че след този момент и през целия процесен период от 01.01.2021 г. до 30.06.2023 г. лекият автомобил не е върнат на ищеца. Като ирелевантни за спора са определени обстоятелствата, че постановените откази за връщане на автомобила не са отменени като незаконосъобразни. Като съществени са изведени обстоятелствата, че повече от осем години собственият на ищеца лек автомобил е задържан като веществено доказателство по досъдебното производство без по отношение на него да са извършвани процесуално-следствени действия извън първоначално осъществените при изземването му. Доколкото продължителността на съдебното производство обуславя възможността за връщане на иззетите веществени доказателства, съдът е направил извод, че периодът на висящност на досъдебното производство от образуването до прекратяването му, възлизащ на повече от 9 години, е неоправдано дълъг, извън разумния срок за провеждане на разследването и съответно за задържането на автомобила. Това е засегнало правото на ищеца по чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС за разглеждане на делото в разумен срок и пряко е засегнало упражняването на правомощията му на собственик. За да бъде ангажирана отговорността на ответника по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е необходимо вследствие на допуснатото неоправдано забавяне за ищеца да са настъпили имуществени вреди. Съдът се е позовал на разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. дело № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение, като не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване чрез доказване на конкретните обективно съществуващи факти, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането ѝ е станало невъзможно поради деликта. Претендираната от ищеца имуществена вреда под формата на пропусната полза представлява неполучен месечен наем въз основа на договор за наем от 02.12.2014 г. Съдът е приел, че доколкото в производството за непосредствено предшестващия период е прието, че договорът за наем не е действал и не е обвързвал страните, посоченият факт не подлежи на съдебна проверка по настоящото дело и следователно съдът не би могъл да приеме нещо различно. Аргументирал се е и с показанията на наемателя по договора, според които от 2014 г. до 2018 г. той не е имал собствена кола, поради което е ползвал под наем първоначално процесния лек автомобил, а впоследствие след неговото изземване предоставеният му отново от ищеца друг лек автомобил. Следователно дори и да се приеме, че договорът е бил действащ и след 2018 г., то не е установено наемателят по него да е имал намерение и необходимост да ползва кола под наем, което да обуслови евентуалното му продължаване за още 6 години до процесния период, за които се претендира обезщетение в този процес. Съдът е стигнал до заключението, че твърдяната вреда е хипотетична, поради което искът за обезщетяването ѝ е отхвърлен като неоснователен.

Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Формулираните в изложението въпроси са свързани с решаващите мотиви на съда за отхвърлянето на иска, а именно, че претендираната за обезщетяване вреда е хипотетична. Във връзка с този извод съдът е изложил пространи мотиви относно силата на пресъдено нещо на установеното в предходните производства със същия предмет между същите страни, както и въз основа на свидетелските показания на наемателя, от които извежда заключенията си, поради което въпросите се явяват пряко свързани с правилността на обжалваното решение по същество и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение съдържа конкретни отговори на поставените въпроси, поради което изразеното в тях несъгласие с правните изводи на съда не може да обуслови допускането на касационното обжалване, поради което не следва да се преценява и наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Допълнително не е изтъкната релевантна по смисъла на приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС аргументация за наличието на посоченото основание – в изложението не се сочи нито погрешна, противоречива или остаряла съдебна практика, на която съдът се е позовал, нито пък неясна, неточна или вътрешнопротиворечива правна норма, която съдът е приложил. Изложените оплаквания относно неправилността и необосноваността на изводите на съда са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК преди евентуалното допускане на касационното обжалване по същество.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито доводи основно се съдържат в представеното изложение.

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд