Определение № 50956 от 19.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2027/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. В. Д. и В. И. Д., двамата чрез адв. А. Д., срещу решение № 47/10.01.2022г. по в.гр. д. № 2775/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решението на СГС за признаване за установено на основание чл. 66, ал.2 СК, че детето В. И. Д. е заченато и произхожда от П. И. Капитански, и е определено да носи името В. П. Капитански. Касаторите твърдят, че решението е недопустимо, като постановено при липса на право на иск, неправилно и необосновано. Иска се обезсилване на обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочат основанията на чл. 280, ал.1 т.3 и чл. 280,ал.2, предл. второ и последно ГПК ( вероятна недопустимост и очевидна неправилност), като се твърди, че: 1/ отговорът на въпроса допустим ли е иска по чл. 66, ал.2 СК при липса на надлежно проведена административна процедура и по –точно при липса на получено съобщение, че припознаването е оспорено, е от значение за точното прилагане на закона; 2/ решението е недопустимо като постановено при липса на право на иск за ищеца, тъй като не било установено по делото той да е получил писмено съобщение за оспорване на извършеното от него припознаване, откогато, според закона, започвал да тече тримесечния преклузивен срок за предявяване на иска по чл. 66, ал.2 СК и 3/ произволен е извода, че ищецът е уведомен именно за оспорване на извършеното от него припознаване от страна на ответницата Д.. Ответната страна по жалбата и ищец по делото – П. И. Капитански, чрез адв. П. Б., възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване и оспорва оплакванията по касационната жалба. Претендира присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка, според която ищецът е подал на 04.06.2020г. по реда на чл.65, ал.1 СК заявление за припознаване на детето В., родено на 04.02.2020г.; ответницата Д., майка на детето, е оспорила припознаването по реда на чл. 66, ал.1 СК на 18.08.2020г.; ищецът е уведомен от служител на общината за оспорването по телефона на 19.08.2020г., както и писмено с писмо на общината от 17.09.2020г., което е връчено на ищеца на ръка. При тези данни и предвид датата на подаване на исковата молба - 01.09.2020г., въззивният съд е отговорил положително на единствения спорен пред него въпрос дали искът е предявен в тримесечния срок по чл. 66, ал.2 СК. Обосновал е този отговор с приетото, че няма пречка съобщението за оспорване на припознаването да се извърши по телефона, както и че дори този ред да не е надлежен, срокът по чл. 66, ал.2 СК е започнал да тече на 17.09.2020г., след подаване на исковата молба, поради което отново не е пропуснат. При така приетото от въззивния съд, поставеният от касатора в хипотезата на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК въпрос не е обуславящ и няма претендираното значение за изхода на спора. Въззивният съд не е приемал, че на ищеца не е съобщено за оспорване на извършеното от него припознаване. Напротив, позовавайки се на изпратените от СО, р-н М. документи по преписката, е счел, че ищецът е уведомен за оспорването най –рано на 18.08.2020г. и най- късно на 17.09.2020г., когато е получил писмо изх.№ РМЛ20-ГП94-774/2/ от 17.09.2020г. на ръка. Приложимите за казуса разпоредби на чл.64-67 СК предвиждат, че припознаването се съобщава от длъжностното лице по гражданското състояние в 7-дневен срок от извършването му на другия родител, който може да го оспори с писмено заявление до длъжностното лице по гражданското състояние в тримесечен срок от съобщението. Когато припознаването се оспори, припознаващият може в тримесечен срок от получаване на съобщението да предяви иск за установяване на произход. Законът изисква писмена форма на изявленията за припознаване и оспорване на припознаването, но не определя начина, по който длъжностното лице следва да уведоми родителя/ припознаващия за тези волеизявления. Ето защо, от значение за определяне на началния момент на тримесечния срок по чл. 66, ал.2 СК е кога информацията за оспорване на припознаването е достигнала до адресата си, а не как. С исковата молба ищецът твърди, че е бил уведомен от СО, че ответницата е оспорила извършеното от него припознаване, което означава, че най – късно към датата на подаване на исковата молба той е бил известен за оспорването. Предявеният иск би бил недопустим, само ако в изпълнение на служебното си задължение да прилага преклузивните срокове, съдът установи пропускането на този по чл. 66, ал.2 СК. В случая обаче подобен извод е невъзможен, защото исковата молба е депозирана на 01.09.2020г., а самото писмено оспорване на припознаването от страна на ответницата е от 18.08.2020г. т.е. няма как да е пропуснат тримесечният срок по чл. 66, ал.2 СК, съотв. искът е допустим, както и постановеното по него решение. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Съгласно установената практика, основанието по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно, пряко от съдържанието на въззивния акт, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Случаят не е такъв, а изтъкнатата от касаторите необоснованост на извода на въззивния съд да е доказано уведомяване на ищеца именно за оспорващото волеизявление на ответница е довод за неправилност на съдебното решение, който не може да бъде преценяван в производството по чл. 288 ГПК. В заключение, не са налице заявените основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. На ищеца се следват сторените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение, които са в размер на 1000 лева. Мотивиран от гореизложеното, съдът