Определение № 209 от 14.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1370/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ЗАД“Алианц България“ АД и третото лице помагач на застрахователя - П. С. П. срещу решение № 27/08.01.2021г. по в.гр.д. № 2393/2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8108/28.11.2019г. по гр.д. № 14913/2017г. на СГС, с което касаторът е осъден да заплати на основание чл.226 КЗ /отм./ във вр. § 22 от КЗ следните суми: на П. Н. С. лично и като законен представител на малолетната си дъщеря – А.-Е. С. Е. и на непълнолетния й син Н. С. Е. по 120 000 лв. /сто и двадесет хиляди/ за всеки /или общо в размер на 360 000 лв./ и на Е. С. И. и С. А. И. суми в размер на по 50000 лв. /петдесет хиляди/ за всеки /или общо 100 000 лв./ – представляващи застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от застраховател по „ГО“ за болки и страдания от смъртта на С. Е. С. при ПТП на 09.10.2014 г. в [населено място] в района на ЖП прелез „Обеля“ по вина на М. С. И., управлявал лек автомобил марка „Сеат“ модел „Толедо“, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на извършване на деянието – 09.10.2014 г. до окончателното заплащане на сумата. Решението е постановено при участието на трети лица помагачи на страната на ответника - П. С. П. и ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски. Ответниците по касационните жалби П. Н. С. лично и като законен представител на малолетната си дъщеря – А.-Е. С. Е., Н. С. Е., Е. С. И. и С. А. И., оспорват основателността на същите. Претендират се разноски на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв. за касационна инстанция. Подаден е и писмен отговор от ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“, с който се оспорва допустимостта, евент. основателността на касационните жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационните жалби са редовни – подадени от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че в резултат на сблъсъка между локомотив и МПС, в което е бил пътник на предна дясна седалка, е загинал С. Е. С.. Ищците са съответно съпруга, деца и родители на загиналия. Като се е позовал на изслушаните по делото свидетели, събраните писмени доказателства, включително констативен протокол №К-1049 за ПТП и приетото заключение на комплексна съдебнотехническа железопътна експертиза, САС е констатирал, че на 09.10.2014 г. лек автомобил марка "Сеат" модел "Толедо", в който пътник на предната седалка е бил С., се движил по път, минаващ през прелез Обеля, на км 5+375 на железопътната линия между гарите София и Волуяк, съоръжен с бариери с електрическо задвижване и ръчно управление. От двете страни на прелеза по железния път на разстояние 400 м е бил монтиран прелезен светофар. По времето, по което автомобилът е наближавал прелеза, по ЖП линията се е движил изолиран локомотив. При приближаването към прелеза локомотивните машинисти са подали звуков сигнал „Внимание“– дълго изсвирване с локомотивната свирка. Приближаването на автомобила, било забелязано от машинистите, които предприели маневра екстремно спиране, за която обаче нямало достатъчно време и се стигнало до сблъсък между двете превозни средства, в резултат на който локомотивът влачил автомобила странично 125 метра. Обсъдени са били съвпадащите свидетелски показания на единия машинист и на очевидец на инцидента, че видимостта е била добра за първата кола от колоната от четири автомобила, като пътят от Обеля е под наклон, но ЖП линията не е повдигната. Спорен според въззивната инстанция е бил въпросът дали причината, довела до този сблъсък, е изцяло или отчасти поведението на водача на МПС и дали същото е противоправно. За да достигне до извод, че е налице нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на водача на лекия автомобил, САС е изложил следните съображения: Според свидетелските показания бариерата е била спусната, а няколко коли са чакали и не преминавали през прелеза. Блъснатата кола е минала край свидетеля-очевидец, който като водач на трета или четвърта кола в колоната преди прелеза, е чакал да се вдигне бариерата. Свидетелката, прелезопазач на смяна, е разказала, че е вдигнала бариерата след преминаване на пътнически влак от София за Банкя, отишла до санитарния възел и чула трясък, за който впоследствие разбрала, че е резултат на сблъсък между локомотив и автомобил. Видно от влязла в сила присъда № 121 от 15.05.2018 г. по НОХД № 3501/16 г. по описа на Софийски градски съд (СГС), с която П. П. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 2 НК – за това, че на 09.10.2014 г., около 14.00 часа, в качеството му на работник по транспорта- ръководител движение „първо лице” на ж.п. гара „Волуяк” с правоспособност, професионална квалификация и свидетелство за заеманата длъжност, нарушил правилата за експлоатация на съоръженията- електрически, ръчно управляеми бариери, находящи се на ж.п. прелез „Обеля” - визирани във Вътрешните правила, издадени на основание 115д, ал. 2 от Закона за железопътния транспорт и движение на влаковете и маневрената работа, уредени в чл. 99, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и т. 4, чл. 101, чл. 347, т. 1 от Правилата за движение на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт, като не изпълнил задълженията си в качеството му на ръководител движение на ж.п. гара „Волуяк”, а именно: не разменил телефонограма с прелезопазачката на ж.п. прелез „Обеля” – Й. Р., с разпореждане за спускане на ръчната бариера с електрическо задвижване на ж.п прелез „Обеля”, след като получил такава от дежурния ръководител движение гара „София” централен пост за осигуряване на движението на влак № 10997 в състав дизелов локомотив инв. № 55078.0 и след като му е било осигурено направление на движение от гара „К.” към гара „П.” със заповед № 52 от 09.10.2014 г. на влаковия диспечер при „Регионално звено оперативно диспечерско”- РЗОД - София, като бездействал и не изпълнил своевременно служебните си задължения да изпрати телефонограма на прелезопазачката на ж.п. прелез „Обеля” и най-малко три минути преди потеглянето на влака от ж.п. гара „Волуяк”, за да може същата да спусне електрическите бариери на ж.п. прелез Обеля и да осигури безопасността за преминаване на локомотива през прелеза, в резултат на което подвижният железопътен състав с машинист Г. Д. И., движещ се по железопътното трасе с посока на движение от гара „Волуяк” към „Ц. ж.п. гара София”, реализирал пътнотранспортно произшествие с движещия се по [улица]от [населено място] към [улица]и преминаващ през железопътният прелез „Обеля” при вдигнати бариери лек автомобил марка „Сеат”, модел „Толедо”, като с бездействието си причинил смъртта на пътника от автомобила С. С.. САС е изложил съображения, че независимо дали бариерата е била вдигната или спусната, поведението на водача на МПС е било противоправно. Съгласно чл. 52 ЗДвП на участниците в движението е забранено да преминават през железопътен прелез при спуснати, започнали да се спускат или да се вдигат бариери. Съгласно чл. 53 ЗДвП преди да премине през железопътния прелез, всеки участник в движението е длъжен, независимо от състоянието на бариерите, на светлинната и на звуковата сигнализация, да се убеди, че към прелеза не се приближава релсово превозно средство и че преминаването през прелеза е безопасно. По делото е било установено безпротиворечиво, че няколко минути преди изолирания локомотив по линията е минал пътнически влак, че няколко коли са чакали да преминат през ЖП прелеза, както и че пътят има лек наклон. При тези данни съдът е приел, че водачът е имал видимост към приближаващия влак, като и следва да е чул и подадения звуков сигнал. Дори и да е нямал видимост заради денивелацията, е следвало да изчака, а не да изпреварва спрелите коли и да преминава прелеза, без да се е убедил, че по него не се движи релсово превозно средство. Въззивната инстанция е посочила, че вината на водача се предполага на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а причинната връзка между сблъсъка и настъпилата смърт не се оспорва, а и се установява от приложените медицински документи. Съдът е заключил, че поради доказаност на елементите от състава на непозволеното увреждане, застрахователят, чиято отговорност е функционално обусловена от отговорността на делинквента-водач на лекия автомобил, следва да заплати обезщетение на ищците за смъртта на техния близък. За да определи справедливо обезщетение за конкретния случай за претърпените неимуществени вреди решеващият състав е взел предвид свидетелските показания. Същите са установили, че починалият е бил изключителен човек, животът му бил посветен изцяло в грижа за семейството и родителите си. Освен основната работа, имал и допълнителна, помагал на родителите си в отглеждането на домашни животни и в земеделието. След смътртта му съпругата му трудно се справяла с домакинството и децата. Наложило се децата лятото да работят, за да се издържат. Дъщеря му била силно привързана към него, нощно време ставала и сама ходела до гробищата и плачела неутешимо. Затворили са се в себе си, не излизали, не искали да общуват с никого. Съобразени са били и следните обстоятелствата: внезапната загуба на родител за децата на 10 и 12 години, лишаването им от бащиния авторитет и грижа във възраст, в която се нуждаят изключително много от тях. За вдовицата е бил съобразен като релевантен фактът, че е останала без подкрепата на съпруга си и сама в грижите за общите им деца, а за - родителите без опора в напреднала възраст. Скръбта си ищците не са преодолели и към момента на приключване на устните състезания. Въззивният съд е намерил, че с оглед съдебната практика по сходни случаи за събития от 2014 г., както и на изложените по-горе фактори, справедливият размер за обезщетение за неимуществени вреди на децата и съпругата на загиналия е 120000 лева, а за родителите - 50 000 лева. Тези обезщетения са съобразени и с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, отразена в действащите за периода застрахователни лимити. По повод въззивната жалба на третото лице помагач САС е отбелязал, че в настоящото дело се изследва само наличието на основание за ангажиране на отговорността на ЗАД „Алианц България“ АД, което не е в зависимост от поведението на осъденото с присъда лице. В производството срещу ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ по друго висящо дело, следва да се разгледа има ли осъществен деликт от страна на служител на ДП, както и останалите предпоставки, за да бъде ангажирана отговорността на възложителя, като бъде съобразен влезлият в сила съдебен акт на наказателния съд. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът ЗАД“Алианц България“ АД формулира следните правни въпроси: 1/ При влязла в сила присъда и с оглед чл.300 ГПК допустимо ли е съдът да събира доказателства, досежно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца?; 2/ Съществува ли конкуренция между събраните в гражданското дело доказателства и установеното за същите факти и обстоятелства с влязла в сила присъда?; 3/ Предвид горното съществува ли право на избор за гражданския съд да избира доказателства, с които да мотивира решението си? Позовава се на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Така формулирани въпросите на застрахователя не изпълняват изискванията на общото и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за селекция на касационната жалба. И трите въпроса са поставени в контекста на оплакване по касационната жалба, че от присъдата на наказателния съд било видно, че виновен за ПТП бил само П. П., но не и водачът на автомобила, в който се е возил починалият. Така въведени от касатора фактите не съответстват на произнасянето на САС. Той е посочил, че с влязлата в сила присъда са били установени извършеното деяние, неговата противоправност и личността на дееца – П. С. П.. Съобразил е, че съгласно чл.300 ГПК е бил обвързан от така установеното, но само по отношение на посочения в присъдата деец. Поведението на водача на лекия автомобил не е било предмет на произнасяне по наказателното дело и по отношение на него чл.300 ГПК няма как да намери приложение. Въззивният съд го е разгледал във връзка с приложението на чл.53 ЗЗД, доколкото увреждането може да настъпи в резултат на поведението на няколко делинквента, като отговорността на всеки един спрямо пострадалия е солидарна. Освен това касаторът не посочва нито едно съдебно решение на ВКС, на което счита, че противоречи обжалваният акт. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът П. С. П. не формулира нито един правен въпрос, а възпроизвежда касационните си оплаквания по чл.281, т.3 ГПК за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и за необоснованост на въззивното решение. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. ВКС няма правомощието да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касатора, а може да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос. Правилността на обжалваното решение не е в предметния обхват на дейността на ВКС във фазата по чл.288 ГПК. Последната предполага разглеждане на дадени разрешения по приложение на материалноправни или процесуалноправни норми във връзка с конкретно поставени правни въпроси, а не проверка обосноваността на изводите на въззивния съд с оглед събраните по делото доказателства и преценка на извършените процесуални действия. Касторът сочи и хипотеза на очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Същата не е налице, тъй като освен липсата на мотивировка защо счита присъдените обезщетения за неимоверно завишени, касаторът напрактика иска да се проверят обсъдените от САС критерии, съобразно които са били определени размерите, като в тях се включи и причиняването на увреждането и от поведението на друго лице, което не е участник в производството. Следва да се съобрази, че така коментираното поведението, дори евентуално да има значение за механизма на ПТП и да е противоправно, би подлежало на разглеждане само с оглед реализиране на отговорност и спрямо това лице при приложение на чл.53 ЗЗД, но е ирелевантно към определянето на конкретни размери на обезщетения за неимуществени вреди. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на процесуалния представител на ответнците по касацията следва да се присъди възнаграждение в размер на общо на 11 887 лв., на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв вр. чл.7, ал.2 и чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното, Върховният касационен съд