Определение № 2008 от 30.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 935/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. С., чрез майка си и законен представител К. Ж. Ж. – С. срещу решение №108 от 08.02.2025 г. по в.т.д.№1831/2024 г. на САС. С решението в обжалваната му част е потвърдено решение №2207 от 12.08.2022 г. по гр.д.№15302/2021 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Н. С., чрез майка си и законен представител К. Ж. Ж. – С. срещу ЗК „Лев инс“ АД иск по чл.432, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над сумата от 40 000 лв. до сумата от 150 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й, настъпила вследствие на ПТП от 28.07.2018 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроси, свеждащи се до уточнения от настоящата инстанция въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: За приложението на чл.52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане. Ответникът по касация ЗК „Лев инс” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и смъртта на бащата на малолетната ищца. По отношение на спорния по делото въпрос за размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, въззивният съд е посочил, че ответникът застраховател е заплатил на малолетната ищца сумата от 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й, като е приел, че посочената сума не може в пълен размер да репарира претърпените от детето страдания. Установил е, че ищцата е станала свидетел на смъртта на баща си, към когото е била привързана, преживяла е тежко неговата загуба, във важен житейски момент (започване на първи клас), като е страдала от неговата липса – настъпила е промяна, редували са се периоди на депресия, гняв, отричане, както прояви на вербална агресия и плач. Като е отчел обстоятелството, че в много ранна възраст детето е преживяло трагичната и невъзвратима загуба на своя родител, както и обстоятелството, че разглежданият случай се отличава със своята спецификата, тъй като се касае до невръстно дете с крехка психика, при което е настъпил тежък срив в психо-емоционалната стабилност в специфичен период от живота му, което е обусловило ползване на психологическа подкрепа от специалист за справяне с проявените отклонения в поведението и след анализ на съдебната практика (присъжданите обезщетения за загуба на родител при ПТП настъпили през 2018 г. варират в диапазон около и над 100 000 – 120 000 лв.), въззивният състав е намерил, че в конкретния случай следва да се присъди допълнително обезщетение от още 40 000 лв. (обезщетение в общ размер от 160 000 лв.), като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв. Предвид изложените в обжалваното решение мотиви, настоящият състав намира, че поставеният от касаторите въпрос е формирал правната воля на въззивния съд – обусловил е частичното отхвърляне на иска по чл.432, ал.1 КЗ, но спрямо този въпрос не се установява наличие на сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. При причиняване на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, като от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната практика на ВКС се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В процесната хипотеза при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е подробно и задълбочено и е оценил в пълнота всички установени по делото факти, релевантни за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, респективно е съобразил посочените по-горе критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС, а касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Всъщност с поставените въпроси се поддържа неправилност на изводите на съда, респективно по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора ищцата дължи на ответника по касация заплащане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 100 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,