Определение № 30 от 22.01.2021 г. на ВКС по д. № 2532/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на С. Х. срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №7781/18 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен предявеният от В. В. срещу касатора иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, за връщане на сумата от 7 700 лв., платена на последния на отпаднало основание – за заплащане на дълга на М. В. към И. Й. по изп. дело №1015/11 г. на ЧСИ М. Ц.. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение -осн. по чл.280, ал.2 ГПК, както и на чл.280, ал.1,т.1 ГПК по правните въпроси от предмета на спора: Следва ли от съдържанието на договора да бъде издирена действителната обща воля на страните? Длъжен ли е въззивният съд да изложи ясни и обосновани мотиви, както и да обсъди всички доводи, искания и възражения на страните?, които според касатора са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС. По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел, че отношенията на страните по спора се уреждат на плоскостта на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД. Исковата сума от 11 000 лв. е преведена на ответника Х. от ищеца с пл. нареждане от 1.08.13 г., а като основание за превода е посочено: „по изп. дело№1015/11 г. по описа на ЧСИ М. Ц. от името и за сметка на М. В.” / последният е длъжник в изпълнителното производство/. Ответникът по иска е признал превода на процесната сума по неговата сметка, както и че тя не е преведена изцяло по посоченото изп. дело. Ответникът е признал и от приложения договор за правна помощ се установява, че той е пълномощник на взискателя по делото И. Й.. Безспорно и установено е още, че част от преведената сума – 3 300 лв., е платена от ответника по иска на взискателя по изп. дело. На 27.07.16 г. била сключена спогодба между страните по изп. дело И. Й. и М. В., според която остатъчният размер на главницата по изп. дело е 11 000 лв., ведно с лихви и разноски. Сумата, преведена с платежното нареждане от 1.08.13 г., на което основава претенцията си ищецът, съвпада с признатия и установен със спогодбата размер на задължението по изп. дело и е за погасяване на това задължение. Освен това, в спогодбата е отразено, че длъжникът е заплатил на взискателя сумата 6 000 лв. – в тази част спогодбата е с характер на разписка. Остатъкът от дълга е опростен. Ответникът по иска е признал, че е задържал процесната сума от 7 700 лв. за договореното между него и взискателя адв. възнаграждение. Ищецът не е страна по договора за правна защита и съдействие от 24.06.13 г., сключен между взискателя Ил. Й. и ответника Ст. Х. и уговореното в този договор не го обвързва, нито има отношение към посоченото от него основание за превод на сумата по адвокатската / клиентска/ сметка на ответника по делото – чл.39 ЗА. Вложените в нея средства се държат за сметка на клиентите на адвоката. В случая преведената от ищеца по клиентската сметка на ответника сума от 7 700 лв. не е постъпила по изп. дело за погасяване на задълженията на длъжника М. В.. Със спогодбата между страните по изп. дело е уточнен и признат размерът на дълга – 11000 лв., ведно с лихви и разноски. Длъжникът е заплатил 6 000 лв. от тях, а остатъкът от 5 000 лв. е бил опростен. Изпълнителното дело е прекратено по искане на взискателя, а с това и мандатното правоотношение между него и адв. Х. по договора за правна помощ и за клиентска сметка по чл.39 ЗА – арг. от чл.3 от договора за правна помощ. За задържането на сумата от 7 700 лв.от страна на ответника по иска не е налице правно основание и той, като лице в чийто патримониум е сумата, дължи връщането й на ищеца. Не са налице сочените от касатора основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на обжалването. Вероятната недопустимост на въззивното решение касаторът обосновава с доводи, че не е надлежен ответник по иска – ищецът няма правоотношение с него, а следва да насочи иска си срещу длъжника М. В., в чиято полза е платеното от ищеца, или срещу самия кредитор, в чиято полза са постъпили платените суми. Тези доводи се отнасят до пасивната материалноправна легитимация на ответника, респ. до основателността на иска, но не и до неговата допустимост, поради липса на право на иск и надлежен ответник по иска, в какъвто смисъл са твърденията на касатора. Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с доводи от съществото на спора, сочещи на необоснованост на фактическите и правни изводи на съда и незаконосъобразност на въззивното решение. В практиката на ВКС- напр. опр. по ч.гр.д. №3006/19 г. на второ т.о., е разяснено, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване ( ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение / или решение/трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените от касатора във връзка с това основание два правни въпроса. Спогодбата от 27.07.16 г., сключена между страните по изп. дело №1015/11 г. на ЧСИ М. Ц., е тълкувана от въззивния съд в съответствие с изискванията на чл.20 ЗЗД - с издирване действителната обща воля на страните и тълкуване на уговорките във връзка една с друга и всяка една в смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – р. по гр.д. №856/09 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №420/09 г. на ВКС, четвърто г.о. и др.. Наведените от касатора аргументи за размера и разпределението на дълга към датата на превеждане на процесната сума по сметката му, не съответстват на посочените от страните в трите точки на уводната част на спогодбата размери на дълга – първоначален и след частичното му погасяване. Буквалният текст / на спогодбата в случая/ изразява действителната обща воля на страните, с отчитане на която следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, като се преценяват и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му /р. по гр.д. №6126/13 г. на ВКС, четвърто г.о./. Въззивният съд е преценил събраните по делото доказателства и е обсъдил твърденията, доводите и възраженията на страните, като е изложил ясни и подробни мотиви по спора, както е указано в цитираната практика на ВКС – ППВС№7/65 г., ТР №1/4.01.01 г. ОСГК, ТР №1/13 г. ОСГТК и решения по чл.290 ГПК. Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалване на въззивното решение и ВКС на РБ, трето г.о.