Определение № 18 от 03.01.2024 г. на ВКС по д. № 2313/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на ЗАД“Далл Богг: Живот и Здраве“ срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №2234/21 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен в размер на 20 000 лв., ведно със законната лихва от 19.06.18 г. предявеният от П. П. срещу касатора иск по чл.432, ал.1 КЗ, за обезщетяване на неимуществени вреди, нанесени на ищеца при ПТП на 29.04.18 г. съпричинено от застрахован при ответника по застраховка „гр. отговорност“ водач на лек автомобил. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по правните въпроси от предмета на спора: 1. Има ли нормативно задължение на водач на МПС да предвиди и предотврати внезапна опасност от неправилно пресичащ пешеходец, попадащ в зоната му за ограничена видимост и от къде произтича? Предвидима опасност ли е такъв пешеходец? 2. С какви различия се характеризират задълженията на водача на МПС при внезапно възникнала за него опасност в хипотеза на ограничена видимост спрямо опасност, възникнала в хипотеза на мъртва зона на видимост? 3. Обоснован ли е от техническа гледна точка изводът на въззивния съд, че „водачът не е осъществявал пълна концентрация върху пътната обстановка“, предвид заключението на САТЕ, че водачът не е имал възможност да забележи пешеходеца и да предприеме аварийно спиране? 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на страната, съгл. чл.236, ал.2, вр. с чл.235, ал.2 и 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материално правни норми? Намира, че изводите на въззивния съд по последните два въпроса са формирани в противоречие с цитираната многобройна практика на ВКС – ППВС №17/63 г., ТР №1/13 г. ОСГТК и решения по чл.290 ГПК- чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Въззивният съд не е изпълнил задължението си да изложи собствени мотиви, кореспондиращи с предмета на спора – изложеното е формално и незадълбочено, без обсъждане на относимите доказателства и доводи на страните и самостоятелно установяване на фактическата обстановка от втората инстанция. Намира още, че поставените правни въпроси са от значение за изхода на делото, защото са обусловили правните изводи на въззивния съд. Те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл.280, ал.1,т.3 ГПК, тъй като разглеждането им ще допринесе за обогатяване на съдебната практика за случаи, свързани с обезщетение за вреди от ПТП, вследствие на неправилно пресичащи пешеходци и особено за правилното приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД при определянето на приноса им за ПТП и за вредите от него. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото – протокол за оглед на местопроизшествие и констативен протокол за ПТП, че процесното ПТП между л.а. „О. к.“ с посочен рег. номер и водач А. Н. и пешеходеца – ищец П. П. е настъпило на 29.04.18 г. около 19,49 ч.в [населено място], на [улица], в района на №19. Гражданската отговорност на водача на лекия автомобил е застрахована от ответното дружество. Според въззивния съд, лекият автомобил се движил със скорост 40 км/ч. по [улица]в посока [улица]. В същото време ищецът като пешеходец е предприел пресичане на пътното платно на [улица]на необозначено място, отляво надясно, със спокоен бяг, пресякъл е трите ленти на движение в посока към "О. мост" и без да спре на разделителната линия е продължил пресичането на останалите три ленти за движение в посока към СУ "Св. К. О." тичайки, при което е настъпил удар между пешеходеца и лекия автомобил. Според заключението на САТЕ, водачът на лек автомобил "Опел К." не е имал възможност да възприеме пешеходеца, който е попадал в зона на ограничена видимост и не е успял да намали скоростта на движение и да предприеме аварийно спиране. Пешеходецът също не е имал възможност да възприеме автомобила, защото той също е бил в зона на ограничена видимост за пешеходеца, и също не е спрял своевременно. Така е настъпил удар между пешеходеца и дясната странична част на автомобила, който е бил непредотвратим и за двамата към момента, в който пешеходецът е навлязъл в лентата за движение на автомобила. Ударът е бил предотвратим за пешеходеца, ако той не беше предприел пресичане на пътното платно на необозначено място, още повече, че в непосредствена близост е изграден пешеходен подлез за пресичане на булеварда. Според свидетелските показания на свид. М. А., очевидец на ПТП, като водач на лек автомобил, движещ се зад автомобила, блъснал пешеходеца, през цялото време на пресичане на пътното платно пешеходецът е бил видим за него и той е имал готовност да предприеме аварийно спиране. При тези данни въззивният съд е приел, че вина за настъпване на процесното ПТП има не само пешеходецът, предприел пресичане на пътното платно на [улица]на необозначено място, т. е. осъществил забранено от ЗДвП и ППЗДвП навлизане на пътното платно на оживен столичен булевард, но и водачът на лек автомобил "Опел К.". Водачът на л.а. се е движел с несъобразена ( макар и в рамките на позволената) с пътната обстановка скорост, която не му е позволила да предприеме аварийно спиране, дори в последния момент, в който е възприел пешеходеца. САТЕ е категорична в заключението си, че пешеходецът е попаднал в зона на ограничена видимост за водача на лекия автомобил и този извод изцяло се възприема от съда, но водачът на лекия автомобил би следвало да възприема и контролира пътната обстановка през цялото време на движение на автомобила, така че винаги да е във възможност да предприеме аварийно спиране, още повече, че пешеходецът е бил в зона с ограничена видимост за водача на МПС, но не и в зоната на т. н. "мъртва точка на видимост" за водача на МПС, в която зона видимостта му е практически изцяло ограничена и равна на нула. Затова според въззивния съд доказано е твърдението ищеца, че водачът на лекия автомобил го е управлявал, без да е напълно концентриран върху пътната обстановка, вкл. и без напълно да съобразява обстоятелството, че се движи в градска среда с интензивно движение, и следва да съобразява скоростта на движение на автомобила с посочените обстоятелства, така че да има възможност във всеки момент да предприеме аварийно спиране. Според въззивния съд при данните по делото се налага извод, че приносът на пешеходеца за настъпване на процесното ПТП значително превишава приноса на водача на лекия автомобил, но не изключва напълно вината на послединя. Съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пешеходеца е в размер на 80%, а съпричиняването на вредоносния резултат поради виновно поведение на водача на лекия автомобил е в размер на 20%.. Водачът на лекия автомобил има качеството на делинквент, макар и допринесъл в значително по-малка степен за настъпване на вредоносния резултат, поради което следва да бъде ангажирана отговорността на ответното дружество - застраховател. . При процесното ПТП ищецът П. получил следните травми: счупване на 12-и гръден и 4-и лумбален прешлени, пертрохантерно счупване на лявата бедрена кост, многофрагментарно счупване на фибула дистално и охлузване на главата в дясно. Претърпял е две операции в спешен порядък - на прешлените на гръбначния стълб и на лявото бедро. Счупването на дясната подбедрица е лекувано консервативно, чрез гипсиране. След шест месеца е била извършена повторна операция на гръбначния стълб, след още два месеца е била извършена операция за отстраняване на поставената гръбначна стабилизация.Една година след травмата на десния крак, е била извършена операция за отстраняване на поставения пирон. Лечението на ищеца е продължило около една година, като той е изпитвал болки и страдания с по- голям интензитет за около 8-9 месеца.През този период е изпитвал и дискомфорт и психологически притеснения поради невъзможността да се обслужва сам и поради дългото залежаване и болезненото раздвижване. Претърпял е общо пет операции в рамките на една година. Останали са трайни негативни последици: необратима деформация на 4-и лумбален прешлен, поради което ищецът изпитва болки в кръста при натоварване; ищецът изпитва спорадични болки и в краката при промяна на времето и натоварване, има трайни загрозяващи белези на гърба и на лявото бедро. При отчитане на вида, броя и тежестта на причинените от ПТП травми на ищеца, продължителността на претърпените болки и неудобства, трайните негативни последици за здравето му при възрастта му / 68 г./ и обществено- икономическите условия в страната, въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди на 100 000 лв. и при отчитане на 80 процентното съпричиняване от ищеца на вредите, му е присъдил обезщетение по чл.432 КЗ в размер на 20 000 лв. При данните по делото първият от поставените въпроси не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – в тази практика, обобщена в р. по т.д. №200/22 г. на първо т.о., е прието, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. При преценка поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид не само разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и завишената отговорност на водача на моторното превозно средство за осигуряване безопасност на движението спрямо тази на пешеходците, не само задължението на водача да избере подходяща скорост на движение на управляваното МПС, която би му позволила да спре в зоната на своята видимост при поява на препятствие на пътя, което водачът на съответното МПС е могъл и е бил длъжен да предвиди. Съдът трябва да отчита също поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността за причиняването на деликта. Тази практика по отношение приноса на всеки от участниците в ПТП и конкретно на водача на л.а., за чиито задължения е въпросът, е следвана от въззивния съд, видно от изложеното по-горе. Вторият от въпросите не съответства на изводите на въззивния съд, който е приел въз основа на заключението на в.л. САТЕ, л.204, отговор на въпрос 5 и показанията на св. А., че пешеходецът е попадал в зона на ограничена видимост за водача на автомобила, а автомобилът - в зона на ограничена видимост за пешеходеца. Не е установено, според въззивния съд, пешеходецът да е попадал в „мъртва точка на видимост“ за водача. Затова въпросът, предпоставен от установяване на последното, не обосновава общото основание за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Третият въпрос сочи на оплакване за наличие на касационно основание по чл.281, т.3 ГПК / необоснованост на въззивното решение/ и ВКС не го разглежда в това производство – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. В ТР е посочено, че осн. по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281, т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. Четвъртият въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – въззивният съд в съответствие с ТР №1/13 г. ОСГТК е преценил събраните по делото и посочени в мотивите на въззивното решение доказателства и становищата и доводите на страните и е формирал собствени изводи по същество на спора, които частично не съвпадат с изводите на първата инстанция. Спазени са и указанията в ППВС №17/63 г., т.7 при определяне на приноса на пострадалия за увреждането, който в случая е преобладаващ. Не са налице основания за допускане на обжалването – въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС по правните въпроси, свързани с формирането и насоката на решаващите изводи на въззивната инстанция; наличието на такава практика изключва основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. При този изход на спора пред ВКС, на представляващия ищеца- ответник по жалба пред ВКС, адв. Г. Й. следва да се присъдят разноски за адв. възнаграждение в размер на 565 лв. за производството по чл.288 ГПК. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.