Определение № 314 от 26.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1518/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. С. Б. срещу решение №699 от 13.04.2020г. по в.гр.д. №5037/2019г. на Софийски апелативен съд, 1 състав, в частта, в която е отменено решение № 4135 от 07.06.2019г постановено по гр.д. № 2174/2016г по описа на Софийски градски съд, І ГО, 6-ти състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 от ГПК иск за установяване, че Ц. С. Б. дължи на „Юробанк България” АД сумата над 941,63 евро до 48882,94 евро по запис на заповед от 28.05.2008г., както и в частта, с която „Юробанк България” АД е осъдено да заплати на Ц. С. Б. разноски за сумата над 380,75 лв., като вместо това е признато за установено съществуването на вземане на „Юробанк България” АД към Ц. С. Б. за сумата от още 47941,31 евро, представляваща разликата между признатите 941, 63 евро и дължимите 48 882,94 евро, по запис на заповед издаден на 28.05.2008г. от „Омега - Гранд“ ООД, авалиран от М. Н. Н. и Ц. С. Б., предявен за плащане на 23.04.2012г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.07.2012г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. № 35596/2012г на СРС. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон – чл.485 ал.1 от ТЗ, който поставя отговорността на поръчителя по запис на заповед в положение, равно на отговорността на издателя на обезпечения запис на заповед. Поддържа, че след като въззивният съд е приел, че отношенията между страните налагат да се изследва действителното задължение на кредитополучателя по реалната сделка, то следва да се приеме също и че кредитополучателят е длъжен да уведоми и поръчителя, че задължението е обявено за предсрочно изискуемо. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1.Когато поръчителят е обезпечил действително, а не недействително задължение, визирано от ал.2 на чл.485 от ТЗ, приложима ли е по отношение на него /поръчителя/ алинея първа от същата норма, съгласно която поръчителят отговаря както лицето, за което е поръчителствал? 2. В случай, че ал.1 на чл.485 от ТЗ е приложима спрямо поръчителя по запис на заповед, обезпечил действителното задължение, поставя ли този текст от закона в по – благоприятно положение носителя на действителното задължение, в сравнение с поръчителя, който е обезпечил чуждо задължение? Касаторът поддържа,че се налага промяна на практиката на ВКС, признаваща разлика между двете обезпечения – по записа на заповед и по поръчителството, тъй като този подход води до обективната отговорност на неограничен кръг лица, които не са се възползвали от получения по реалната сделка кредит и очевидно извършеното от тях поръчителство е функционално свързано с тази сделка. Ответникът по касация „Юробанк България” АД поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да признае за установено съществуването на вземане на „Юробанк България” АД към Ц. С. Б., в качеството му на авалист по запис на заповед от 28.05.2008г., издаден от „Омега - Гранд ” ООД в размер на 48 882,94 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.07.2012г. до окончателното изплащане, за което задължение е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в заповедното производство по ч.гр.д. №35596/2012г на СРС, е приел за доказано, че записът на заповед от 28.05.2008г., по който ответникът се е задължил като авалист, е издаден за обезпечение на каузално правоотношение между поемателя „Юробанк България” АД и издателя „Омега - Гранд ” ООД по договор за банков кредит от 20.05.2008г. Приел е, че валидността на процесния запис на заповед и обвързаността на ответника като авалист по същия запис на заповед, са установени по обвързващ съда и страните начин от необжалваното и влязло в сила първоинстанционно решение в частта му, с която е признато за установено вземане на банката към Ц. С. Б. по записа на заповед в размер на 941,63 евро. Приел е за неоснователни възраженията на ответника, че не дължи плащане по записа на заповед, тъй като по отношение на задълженията по каузалната сделка, обезпечена със записа на заповед, е изтекъл срокът за предявяването на иска по чл.147 от ЗЗД, както и че договорът за кредит от 20.05.2008г. е изменен впоследствие без негово знание, поради което той не отговаря за задълженията, поети с тези изменения. Счел е за ирелевантно и обстоятелството, че авалистът вече не е съдружник в „Омега - Гранд ” ООД, като е посочил, че не е предвидено в закона, нито е договорено между страните, то да освобождава авалиста от поетото менителнично поръчителство. Изтъкнал е, че задължението на авалиста, макар и да обезпечава изпълнението на задължението на издателя на записа на заповед, представлява самостоятелно задължение с различен правопораждащ юридически факт, а именно отделната едностранна правна сделка – авал, с оглед на което за авала не се прилагат разпоредбите на чл.147 от ЗЗД. С оглед самостоятелния характер на авала спрямо главното менителнично задължение, което обезпечава, е посочил и че авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да му предостави издателят на записа на заповед - както абсолютни възражения за недействителност на ефекта, с изключение на възражението относно формата, така и лични възражения, произтичащи от каузално правоотношение между приносителя и хонората. Изтъкнал е, че противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузално правоотношение между приносителя и издателя на записа на заповед, е допустимо само ако авалистът е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората. В тази връзка съдебният състав на САС е съобразил, че ответникът не е страна по каузалната сделка - договор за банков кредит между ищеца и „Омега - Гранд” ООД. Изложил е мотиви, че доколкото ответникът разкрива каузалната сделка, въвежда я в процеса и обвързва своите задължения с нея, то въвеждането на каузалното правоотношение съдържа в себе си твърдение на авалиста за недължимост по тази сделка на цялата претендирана от него сума, което е именно възражение за недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на кредитора по каузалната сделка и поемател по записа на заповед. При така тълкуваното възражение, поддържано от ответника, въззивният съд е счел, че следва да провери и дължимостта на процесната сума по каузалната сделка, обезпечена от авалирания от ответника запис на заповед. Констатирал е, че с представената по делото нотариална покана рег. №4906 банката е направила вземането си по договора за банков кредит от 20.05.2008г. предсрочно изискуемо, тъй като към момента на отправяне на нотариалната покана – 03.04.2012г. дружеството - кредитополучател е имало непогасени седем месечни погасителни вноски, а съгласно чл.26 от представения договор за банков кредит неизпълнението на което и да е поето договорно задължение дава право на банката да обяви вземането си за предсрочно изискуемо. Счел е за неоснователно оплакването на ответника по делото, че изявлението за предсрочната изискуемост не е било отправено до него, като е изтъкнал, че след като ответникът по делото не е страна по договора за банков кредит, същият не следва да бъде уведомяван за изявленията на страните по този договор. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен от касатора въпрос е свързан с предмета на спора, доколкото касае отговорността на авалиста по запис на заповед, но по отношение на него не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Според т.4 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби - безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото. В случая отговорът на поставения въпрос произтича ясно от разпоредбите на чл.485 ал.1 и ал.2 от ТЗ, като не е налице неяснота, непълнота или противоречие между тях. От разпоредбата на чл.485 ал.2 от ТЗ се извежда самостоятелният характер на авала, като се предвижда, че дори задължението, за което е дадено менителничното поръчителство да е недействително по някаква причина /освен порок на формата/ задължението на авалиста е действително и валидно го задължава. Тази норма не създава неяснота относно приложното поле на общото правило на чл.485 ал.1 от ТЗ. След като недействителността на задължението по записа на заповед / освен порока на формата/ не освобождава авалиста от отговорност, на още по – голямо основание той ще отговаря при действително задължение на хонората, като отговорността му ще бъде в същия обем съгласно чл.485 ал.1 от ТЗ. Формулираният в изложението втори въпрос също касае съотношението между задълженията на издателя и на авалиста по записа на заповед. На първо място той не е обуславящ за изхода на спора, тъй като изводите на въззивния съд за основателност на предявения иск по реда на чл.422 от ГПК не са следствие от отказа на съда да разгледа въведените от касатора - авалист възражения във връзка с каузалното правоотношение между издателя и поемателя. Въззивният съд е обсъдил подробно тези възражения, приел е, че записът на заповед обезпечава задължението на „Омега - Гранд” ООД по договор за кредит от 20.05.2008г., като е установил наличието на неизпълнени задължения за главница и лихва по този договор, както и надлежно упражняване от страна на банката на правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. По този начин в конкретната хипотеза авалистът не е бил поставен в по – неблагоприятно положение от самия издател на записа на заповед, а му е признато правото да противопостави на ищеца - поемател произтичащите от каузалното правоотношение правопогасяващи възражения на издателя. По отношение на поставения въпрос не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. На този правен въпрос е даден отговор в редица решения на ВКС на РБ: решение №17/21.04.2011г. по т.д. №213/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №26/24.04.2014г. по т.д. №1027/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №2/12.08.2014г. по т.д. №984/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК. В същите е прието, че поради самостоятелния неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които може да му противопостави самият хонорат – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно формата/, така и неговите лични/ относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. От страна на авалиста са допустими всякакви възражения /в това число и лични/ във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по него. Когато страни по каузалното правоотношение са само приносителят и хонората, относителни възражения на хонората могат да бъдат противопоставени от авалиста на приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. Прието е също,че предприемането от страна на приносителя на фактически и правни действия, създаващи реална възможност за получаване на двойно плащане, е недобросъвестно по смисъла на чл.289 от ТЗ, доколкото представлява аморално упражняване на субективно право. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, злоупотребата с право и недобросъвестността на приносителя, подлежи на изрично доказване от авалиста. Тъй като по поставения въпрос е налице постоянна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,