Определение № 50444 от 14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1291/2022 г.

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 2970 от 11.02.2022 г., подадена от А. Р. Б., чрез адвокат В. Ц. от САК, срещу въззивно Решение № 20 от 06.01.2022 г. по в.гр.д.№ 2832/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, І състав, в частта, с която потвърдено Решение № 264279 от 28.06.2021 г. по гр.д.№ 5251/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, І-1 състав в частта, с която е отхвърлен предявения от А. Р. Б. срещу Столична Община иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за разликата над сумата 20 000 лева до пълния предявен размер от 26 000 лева, претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие увреждане, настъпило на 05.04.2018 г. от падане в дупка на улица в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 05.04.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.

Ответникът по касация Столична община е подал отговор на касационната жалба чрез старши юрисконсулт в СО, р. „П.” К. З.. Възразява срещу искането за допускане на касационно обжалване, както и срещу основателността на жалбата. Претендира разноски.

По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

Въззивния съд е приел, че с влязлото в сила първоинстанционно решение (ответната СО не е обжалвала решението в частта, с която е осъдена да заплати на ищцата сумата 12 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт) се установяват със сила на пресъдено нещо предпоставките за ангажиране на имуществената отговорност на ответника за причинените при деликт вреди на ищцата. Между страните по делото е установено, че Столична община дължи на ищцата заплащане на обезщетение за вредите, които е претърпяла при падане в дупка на улица в [населено място], което увреждане е настъпило на 05.04.2018 г. Пред въззивната инстанция спорни са били въпросите за размера на обезщетението за неимуществени вреди, определено по реда на чл. 52 ЗЗД, както и за наличието на съпричиняване на увреждането.

По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е посочено, че то се определя от съда по справедливост. От изслушаната и неоспорена СМЕ, изготвена от в. л. д-р Б. е установено, че вследствие на падането си ищцата е получила счупване на пета предходилна кост на дясното ходило с разместване на фрагментите. Претърпяла е оперативно лечение за наместване на фрагментите на костта и поставяне на резорбиращ се винт. Според вещото лице оздравителният период при ищцата е протекъл за около 2 месеца. Поне един месец ищцата е имала нужда от помощ в ежедневието и обслужването си. Тя е претърпяла интензивни болки 2-3 седмици след злополуката и около 2 седмици при рехабилитация. Според вещото лице възможни са спорадични болки да се проявяват при ищцата и понастоящем, но същите следва да отзвучават бързо при употреба на обезболяващи средства. Движенията на крайника на ищцата са възстановени в пълен обем и не се очакват негативни последици или трайни усложнения от процесното счупване.

В о.с.з. на 11.08.2020 г. са изслушани свидетелите А. П. и И. И.. Свидетелката П. установява, че е съсед на ищцата и нейното семейство. Установява, че след инцидента ищцата е била 3-4 месеца в гипс, затворила се е в себе си и не е контактувала. Според свидетелката инцидентът е провалил живота на ищцата; след инцидента тя не искала да ходи на училище и имала антипатия към живота. Свидетелят И., също съсед на ищцата, установява, че веднага след инцидента А. плачела и казвала, че много я боли. Около два месеца била в гипс и е ходила с патерица. А. била много притеснена, че няма да завърши училище, че семейството й не може да продължи обичайния си живот.

Въззивният съд е кредитирал свидетелските показания само в частите, в които не противоречат на изслушаната и неоспорена СМЕ. Съгласно медицинската документация по делото оздравителният период е протекъл за около 2 месеца, поради което съдът не е кредитирал показанията на свидетелката П., че 3-4 месеца ищцата е била в гипс. От СВЕ е установено, че медицински ищцата е възстановена, поради което съдът не е кредитирал изложеното от свидетелката П., че живота й е съсипан, вследствие получената травма. В останалата си част свидетелските показания са оценени като повърхностни, но подкрепени от другите доказателства по делото, поради което могат да бъдат кредитирани.

Предвид доказания обективен факт на претърпяна травма - счупване на кост на дясно ходило с разместване на фрагментите; претърпяната операция; продължителността на периода на интензивни болки; първоначалните затруднения в ежедневието; невъзможността на ищцата да се обслужва самостоятелно поради счупването на кост на крака, както и необходимостта от помощ в ежедневието; неминуемия стрес, които се изживява при подобен инцидент, но и като са взети предвид сравнително краткия възстановителен период и настъпилото пълно възстановяване, въззивният съд е приел, че по справедливост паричното обезщетение на ищцата за претърпени неимуществени вреди възлиза на сумата 20 000 лв. При определяне размера на обезщетението съдът е съобразил доказаните вреди на ищцата, времето на тяхното настъпване (2018 г)., както и икономическото положение в страната, така че обезщетението да не бъде източник на неоснователно обогатяване за получаващото го лице.

По възражението за съпричиняване, заявено с отговора на исковата молба, обосновано с твърдение, че ищцата била невнимателна, не е проявила съобразителност и при описаното от нея стряскане е направила неправилно движение, при което е стъпала в неравност; както и че като живуща на адрес на улицата, на която се е травмирала, следва да е знаела, че по тази улица автомобили с висока скорост не могат да преминат, е прието, че възражението е неоснователно. Твърдението на ответника не е за противоправно поведение от страна на ищцата, намиращо се в причинна връзка с настъпилото увреждане. Ищцата е вървяла по пътното платно, поради липса на тротоар, което не се оспорва от ответната СО. Няма задължение за преминаващите по една улица в [населено място] да очакват неравности по настилката, дупки или други препятствия, поради което т.нар. невнимание при стъпването в дупка не може да бъде противоправно поведение. Отдръпването, за да мине автомобил, също не е противоправно поведение. Ето защо, при отсъствие на противоправно поведение от страна на пострадалата и съответно съпричиняване на увреждането, не е налице основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД;

2. За справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва ли конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, както и нарушен ли е и в каква степен обичайния му начин на живот, относно справедливото обезщетяване на всички понесени от пострадалия морални вреди;

3. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд следва ли да се обоснове какво точно е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД;

4. За задължението на въззивния съд да извърши преценка и да обсъди, поотделно и в съвкупност, всички събрани по делото доказателства, които носят информация относно релевантните по делото факти, имащи значение за прилагането на законовия критерий по чл. 52 ЗЗД, като в мотивите на решението си се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните, като посочи кои обуславящи спорното право факти счита за установени и кои счита за недоказани.

Твърди се, че първите три въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., Решение № 93 от 23.06.2011 г. по търг.д.№ 566/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 158 от 28.12.2021 г. по търг.№ 157/2011 г. на ВКС, І т.о., Решение № 88 от 09.07.2012 г. по търг.д.№ 1015/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 215 от 03.02.2017 г. по търг.д.№ 2908/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 233 от 07.01.2019 г.по търг.д.№ 2002/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 749 от 05.12.2008 г. по търг.д.№ 387/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 124 от 11.11.2010 г. по търг.д.№ 708/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 59 от 29.04.2011 г. по търг.д.№ 635/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 66 от 03.07.2012 г. по т.д.№ 619/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 213 от 19.11.2019 г. по гр.д.№ 714/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., а четвъртия въпрос – в противоречие с Решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г. по търг.д.№ 44/2017 г. на ВКС, І т.о., Решение № 55 от 03.04.2014 г. по търг.д.№ 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г. по търг.д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 263 от 24.06.2015 г. по търг.д.№ 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 111 от 03.11.2015 г. по търг.д.№ 1544/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г. по търг.д.№ 44/2017 г. на ВКС, І т.о., Решение № 426 от 05.04.2016 г. по гр.д.№ 820/2015 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр.д.№ 1019/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр.д.№ 1975/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр.д.№ 2623/2013 г. на ВКС, ІV г.о, Решение № 60112 от 01.12.2021 г. по търг.д.№ 1221/2020 г. на ВКС, І т.о., Решение № 60025 от 30.07.2021 г. по търг.д.№ 2796/2019 г. на ВКС, І т.о. и Решение № 252 от 18.02.2019 г. по гр.д.№ 4172/2017 г. на ВКС, ІV г.о.

Касационното обжалване не следва да бъде допускано.

Поставените от касатора въпроси са включени в предмета на делото и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но не са разрешени в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС. Съгласно ППВС № 4 от 23.12.1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. Надлежното мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, изисква, освен изброяване на релевантните обстоятелства, също и посочване на тяхното значение при конкретно установените по делото факти. В постановените от различни състави на ВКС решения е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването на чл. 52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”.

В случая въззивният съд е определил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при спазване на задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. От мотивите към обжалваното решение е видно, че, за да се произнесе за справедливия размер на обезщетението, съдът е взел предвид вида и тежестта на получената при произшествието травма, интензитета и продължителността на търпените по повод на травмата болки, страдания и неудобства, продължителността възстановителния период, липсата на усложнения в здравословното състояние на пострадалата и на неблагоприятни остатъчни последици от травмата. Съдът е посочил изрично в мотивите си, че съобразява кога е настъпило увреждането, отчитайки по този начин и икономическото положение в страната към този момент. Значението на всички обстоятелства, които според трайно установената практика на ВКС, са релевантни за размера на претърпените неимуществени вреди, е обсъдено и съобразено от въззивния съд. Следва да се отбележи, че преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа на справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на обжалвания акт. Оплакванията на касатора за необоснованост, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на преценка в производството по чл. 288 ГПК.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторката следва да заплати на ответника по касация разноски за защитата пред ВКС, които съдът определя на сумата 100 лева съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия