Определение № 101 от 12.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2043/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „УНИКРЕДИТ ЛИЗИНГ” ЕАД, представлявано от адв. Г. П. - С., срещу определение № 1980 от 14.09.2020г. по в.ч.т.д. № 2722/2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 27.04.2020г. по т.д. № 100/2016г. на Окръжен съд - Кюстендил. С потвърденото първоинстанционно определение е оставено без уважение искането на частния жалбоподател по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото първоинстанционно решение в частта за разноските.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е незаконосъобразно и постановено в противоречие с процесуалния закон и задължителната съдебна практика. Оспорва като необоснован и формиран в нарушение на съдопроизводствените правила извода на въззивния съд, че процесният договор за правна защита и съдействие е бил представен в съдебно заседание, проведено на 07.12.2017г. Сочи, че въззивният акт почива на предположения, което е недопустимо. Поддържа, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд е оставил без уважение релевантни за спора доказателствени искания. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуалноправни въпроси:

1. С какви доказателствени средства и до кой момент следва да бъде удостоверен по делото разходът за адвокатско възнаграждение, за да бъде присъден същият на страната с крайния съдебен акт? Частният жалбоподател счита, че въпросът е решен в противоречие с определение № 101 от 12.03.2012г. по гр.д. № 102/2012г. на ВКС, II г.о., определение № 145 от 13.02.2014г. по ч.гр.д.№ 358/2014г. на ВКС, III г.о.

2. Допустимо ли е да се считат за извършени действия, които не са вписани в протокола от съдебното заседание? Частният жалбоподател поддържа, че въпросът е решен в противоречие с определение № 370 от 13.06.2014г. по ч.т.д. № 1524/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 493 от 28.09.2015г. по т.д. № 2035/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 1416 от 14.01.2009г. по гр.д. № 1232/2006г. на ВКС, II г.о. и определение № 432 от 27.09.2011г. по ч.гр.д. № 363/2011г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Следва ли мотивите на съдебния акт да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира доказателства по делото, вместо актът да почива на предположения? Сочи се противоречие с ППВС № 1/53г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1085г., ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 17 от 23.07.2014г. по т.д. № 811/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 81 от 09.06.2017г. по гр.д. № 2631/2016г. на ВКС, решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. № 425/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 147 от 31.07.2018г. по т.д. № 1715/2017г. на ВКС, ТР № 6 от 15.01.2019г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС.

4. Следва ли съдът да събира доказателства, в т.ч. и служебно, в съответствие с чл.278, ал.2 ГПК при решаване на спорните въпроси на обжалваните с частна жалба актове, ако някои от фактите по делото не са установени по несъмнен начин? Частният жалбоподател поддържа, че по въпроса е налице противоречие с ТР № 6 от 15.01.2019г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС.

При условията на евентуалност частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение поради очевидна неправилност.

Ответниците Б. Н. Калвин и Анна И. К., представлявани от адв. М. К., оспорват частната касационна жалба. Считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Излагат подробни съображения за неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, е констатирал, че на л. 300 от том 1 от първоинстанционното дело се намира бланка по образец от пълномощно от 09.03.2017г., на гърба на което е обективиран под индиго и с блед шрифт договор за правна защита и съдействие, сключен между ответниците и пълномощника им адв. М. К., в който е посочено, че е уговорено и реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2580 лв., като общият документ е бил представен в съдебното заседание на 07.12.2017 г. и това е отразено в съдебния протокол. Обсъдил е твърдението на частния жалбоподател, че този договор не е съществувал преди последното заседание на 18.09.2019г., а бил създаден след това по повод подадената от ищеца молба по чл. 248 ГПК от 17.01.2020 г., връчена на ответниците на 23.01.2020 г., основано на факта, че на ищеца по електронен път на 09.01.2020 г. му е било изпратено от съда копие от този договор, бланката на който е непопълнена. Изложил е съображения, че от обстоятелството, че копието от бланката е непопълнено, не следва автоматичен извод, че и оригиналът, който е бил заснет, също е бил непопълнен, тъй като това обстоятелство може да има и друго обяснение – предвид това, че оригиналът на договора е попълнен с блед шриф от химизирана хартия, е твърде вероятно да не е могъл да бъде заснет, още повече ако сканиращата техника не е била особено добра. Счел е за ноторно, че при блед оригинал и лоша снимаща техника копието понякога излиза бяло за бледите части на оригинала. Приел е, че от външния вид на договора на л. 300 не следва извод или съмнение, че същият е бил попълнен след представянето му по делото или след последното заседание в първата инстанция, тъй като същият е надлежно прономерован в последователен ред спрямо останалите книжа, а същевременно – обстоятелството, че самият договор е с текст от химизирана хартия /а не с химикална паста/, логически изключва възможността той да бъде впоследствие попълнен в състоянието, в което се намира – пришит към делото.

Въззивният съд е намерил за неоснователни направените с частната жалба доказателствени искания: 1) да бъде изискана кореспонденцията на ищеца със съда във връзка с представените от ответниците доказателства за разноски, изпратени по имейл с молба от 9.01.2020 г., и 2) да бъде разпитан като свидетел съдебният деловодител на състава на КОС във връзка с обстоятелствата, свързани с попълване на договора за правна защита и съдействие и изпратената на ищеца информация. Приел е, че първото искане е безпредметно, тъй като разпечатки от същата електронна кореспонденция са приложени към частната жалба и не са оспорени в отговора на жалбата от ответниците. Искането за разпит на свидетел е счел за неоснователно по следните съображения: 1) не е посочено поименно лицето, чийто разпит се желае – посочването само на длъжността „деловодител на състава в КОС“ не е достатъчно, тъй като в КОС има много деловодители, а липсват и данни, че един конкретен деловодител обслужва процесния съдебен състав в КОС по настоящото дело, като при това – няма данни именно деловодител да е изпратил процесната електронна кореспонденция /възможно е и да е друг съдебен служител – напр. системен администратор на съда, както често се случва в практиката/; 2) не са конкретизирани в достатъчна степен обстоятелствата, които се желае да се установят от свидетеля, а същите са посочени твърде общо; 3) нищожна е вероятността свидетелят да си спомня конкретните служебни действия, които са ежедневие по стотици дела, обработвани от м. 01.2020 г. до днес; и 4) как е бил попълнен договорът и как е било изпратено копие от него по електронен път на ищеца е ненужно за установяване обстоятелство, тъй като от него не би могъл да се направи еднозначен извод в желаната от ищеца посока – че този договор е създаден след подадената молба от 9.01.2020 г.

По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че обсъденият документ доказва извършването от ответниците на разноски за адвокат в размер на 2 580 лв.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Формулираният от частния жалбоподател първи въпрос се отнася до доказването и допустимите доказателствени средства за удостоверяване заплащането на договорено адвокатско възнаграждение. По този въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната съдебна практика, създадена с ТР № 6 от 6 ноември 2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените в т.1 разяснения разноски могат да се присъдят по правилата на чл.78 ГПК само когато е доказано извършването им. Заплащането на адвокатско възнаграждение следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането, а когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. Въззивният съд не се отклонил от тази практика, като е приел за доказано заплащането на договореното адвокатско възнаграждение с оглед отразеното плащане в договора за правна помощ, представен своевременно. Несъгласието на частния жалбоподател с този извод на въззивния съд представлява оплакване на неправилност поради необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила, произнасянето по което е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.

Вторият процесуалноправен въпрос е предпоставен от съдържащото се в него твърдение, че въззивният съд е счел за извършени действия, които не са вписани в протокола от съдебно заседание. Това твърдение не съответства на мотивите на въззивния съд, който е приел, че общият документ - бланка по образец от пълномощно от 9.03.2017 г., на гърба на което е обективиран под индиго и с блед шрифт договор за правна защита и съдействие, сключен между ответниците и пълномощника им адв. М. К., е бил представен в съдебното заседание на 7.12.2017 г., което е отразено в съдебния протокол. Поради това въпросът по начина, по който е формулиран, не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по него липсва произнасяне от въззивния съд.

Не е налице противоречие с постоянната практика на ВКС и по третия процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните и да обсъди събраните по делото доказателства. Противно на твърдението на частния жалбоподател, във връзка с което е поставен въпросът, въззивният съд е обсъдил твърденията и възраженията на страните, мотивирано се е произнесъл по направените доказателствени искания и е обсъдил представените по делото доказателства във връзка с установяване заплащането на договореното адвокатско възнаграждение, а по правилността на изводите му касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационното производство.

Четвъртият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да събира доказателства за спорните обстоятелства и е поставен във връзка със съдържащото се в него твърдение, че някои от фактите не са установени по несъмнен начин. Така формулиран, въпросът не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд, който е оставил без уважение направените с частната въззивна жалба доказателствени искания като ненужни с оглед ангажираните доказателства и след обсъждането им в тяхната съвкупност е достигнал до извод, че не е налице основание за съмнение договорът за правна защита и съдействие да е бил попълнен след представянето му по делото или след последното заседание в първата инстанция, тъй като е надлежно прономерован в последователен ред спрямо останалите книжа, а същевременно – обстоятелството, че самият договор е с текст от химизирана хартия /а не с химикална паста/, логически изключва възможността той да бъде впоследствие попълнен в състоянието, в което се намира – пришит към делото. Следователно отговорът на въпроса по начина, по който е формулиран, е предпоставен от преценка на обосноваността на изводите на въззивния съд, която не може да бъде извършена в производството по чл.288 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение