Определение № 3337 от 27.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1576/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Жулиянa С. К. и М. С. К., чрез адвокат Н. Д. и адвокат Г. Р., с която обжалват решение № 81 от 19.03.2025 г. по в.т.д. № 621/2024 г. на Апелативен съд – Варна, III състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 128 от 12.06.2024 г., поправено, на основание чл. 247 от ГПК, с решение № 253 от 18.11.2024 г. по гр.д. 194/23 г., по описа на Окръжен съд – Шумен, са отхвърлени изцяло предявените от настоящите жалбоподатели против ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място] искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумите от по 30 000 лв., представляващи обезщетения за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на дядо им – Г. С. Г., настъпила на 21.01.2023 г., вследствие на ПТП от 21.01.2023 г. около 17:50 ч., на общински път SHU 1190 км 1+725 между [населено място] и кръстовището с главен път I-7 Шумен – Велики П., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 29.03.2023 г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени въззивното решение в обжалваната част. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовават на правното основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касаторите обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно. Сочат и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и да ги съпостави реално с доказателствата по делото? – противоречие с: ППВС № 4/23.12.1968 г.; ППВС № 4/25.05.1961 г.; ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 179 от 29.01.2016 г. по т.д. № 2143/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение № 217 от 22.12.2016 г. по т.д. № 3402/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение № 174 от 27.10.2016 г. по т.д. № 2960/2015 г. на ВКС, I т.о.; решение № 56 от 04.05.2017 г. по т.д. № 3584/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение № 215 от 03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на ВКС, I т.о. 2.Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий? 3.Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о.: решение № 154 от 30.10.2012 г. по т.д. № 807/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 142 от 15.10.2015 г. по т.д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т.о.; ППВС № 4/1968 г. 4.Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип? – противоречие с: ППВС № 4/1968 г. 5.Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастваща инфлация в страната? 6.Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва? По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 676 от 18.01.2011 г. по гр.д. № 1707/2009 г., III гр.о.; решение № 390 от 08.01.2013 г. по гр.д. № 920/2011 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 9 от 07.03.2011 г. по гр.д. № 406/2010 г., I т.о.; решение № 431 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 356 от 23.01.2014 г. по гр.д. № 3041/2013. на ВКС, III гр.о. 7.Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните? 8.Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт, всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението? По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 1649/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение от 09.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009 г. на ВКС, IV гр.о.; решение от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. Ответникът по касационната жалба „ЗД „Бул Инс““ АД, [населено място], чрез адвокат А. И., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спорните въпроси за разрешаване по подадените жалби на Жулияна К. и М. К. от въззивната инстанция се свеждали до наличието на активната материалноправна легитимация на ищците Жулияна С. К. и М. С. К. да претендират застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния дядо Г. Г., както и до размера на обезщетението за неимуществени вреди, подлежащо на определяне по правилото на чл.52 от ЗЗД, приложим при предявените искове с правно основание чл. 432 от КЗ. Въззивният съд е приел, че между страните е установено наличието на противоправно деяние от лицето, управлявало лекия автомобил, застрахован по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ към момента на пътно-транспортното произшествие. Установено е настъпването на пътно-транспортно произшествие на 21.01.2023 г. в [населено място], като е прието, че виновен е водачът на лекия автомобил марка, „Ауди А 4“, чиято „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е била застрахована при ЗД „Бул инс“ АД. Въззивният съд е приел за установено, че жалбоподателите Жулияна К. и М. К. са били внуци на починалия Г. Г.. От показанията на разпитаната като свидетел К. М., въззивният съд приема за установено, че починалият Г. Г. е живеел в едно домакинство заедно със сина си Севдалин Г. С. и се грижел за него, тъй като Севдалин бил тежко болен от диабет. Според свидетелката, бащата пазарувал, поддържал домакинството, придружавал сина си при посещение на лекари. Свидетелите М. и В. заявили, че ищците Жулияна и М. са имали силна връзка с дядо си, били са задружно семейство и тежко приели неговата смърт. Изложили още, че Жулияна и М., заедно с техните родители, са живеели в отделна къща в същото село и често са се виждали с дядо си. Въззивният състав не е кредитирал показанията на свидетелката М. К., която заявила, че Жулияна се е грижила за дядо си, като го придружавала навсякъде, носила му хапчета и всичко друго, тъй като същите били в противоречие с показанията на свидетеля М., според които починалият изцяло се е грижел за болния си син, като пазарувал, поддържал домакинството и го водил по лекари и болници. С оглед на това, въззивният състав е приел, че отношенията между внуците Жулияна и М., и техния дядо Г. са били основани на взаимна обич, разбирателство, подкрепа, взаимно подпомагане и грижи, като независимо, че към момента на инцидента те са живеели в различни домакинства, те са общували често, гостували са на дядо си и са се подкрепяли, както и че двамата внуци са преживели тежко загубата на дядо си. Въззивният състав е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценявани в тяхната цялост и взаимна връзка, не можело да се направи извод, че по отношение на ищците били доказани двете кумулативни предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо им. Не били наведени твърдения и не се установили конкретни житейски обстоятелства, довели до такава степен на близост между ищците и дядо им, която да обуслови претърпяването от ищците на болки и страдания по повод смъртта на Г. Г., надхвърлящи по интензитет, времетраене и развитие нормално присъщите такива за подобен вид родствена връзка. Според въззивния състав, установеното от свидетелските показания сочило на нормални, неизключителни, типични за българското общество, родствени отношения между дядо и внуци, съответно и на нормална за българската традиция духовна и емоционална близост между тях, характеризираща се с взаимна обич, привързаност и морална подкрепа. Отделно от това, не се установило понесените от ищците морални болки и страдания да надхвърлят обичайните по повод смъртта на дядо им. Въззивният състав е посочил, че действително от заключението на вещото лице по назначената в първоинстанционното производство съдебно -психологична експертиза се установило, че след погребението на дядото психичното състояние на Жулияна К. се влошило, развила страхове, плачела, не можела да остава сама. Установено било, че състоянието на ищцата в емоционален план, съгласно проведеното психологическо изследване се дължало на комплексни причини - тревожни и депресивни състояния констатирани в предходни периоди (2014 г.-2015 г.) и за които имало медицинска документация, продължили до 2017 г., съчетани с бременността, по време на която не е можела да търси адекватно медикаментозно лечение. Към момента на изследването все още се отчитали повишени нива на тревожност и по-ниски на депресия и невротичност, като по данни на изследванията тя била все още на медикаментозна терапия. Вещото лице е посочило, че Жулияна К. била емоционално депримирана, с множество тревожни и депресивни прояви, с общ спад в когнитивното и емоционално функциониране, с когнитивен дисонанс и фундаментално ценностно объркване. Заключението, прието от съда е, че лицето функционирало при условията на продължаваща психотравма, поради което било приложимо специално психиатрично лечение и наблюдение. С оглед съдебно-психологичната експертиза, по отношение на М. К., въззивният съд е приел, че са били установени по-високи стойности по скала „невротизъм“, повишаване на тревожността при фокусиране върху темата за загубата на дядо му, свидетелстващо за непреработена психологична травма. Експертът посочил, че справянето на психологично ниво било затруднено от средата, тъй като бил „заразен“ с емоциите на своите сестра и майка, които преживявали траурна реакция. Въззивният съд е приел, че от доказателствената съвкупност по делото се наложил извод, че между ищците и починалия били установени само нормалните обичайни отношения между дядо и внуци, за които било нормално, естествено състояние, както обичта и привързаността, така и тъгата и непреодолимостта на загубата при внезапната смърт, а и било недоказано, че по повод смъртта на Г., ищците са претърпели болки и страдания, надвишаващи по интензитет и продължителност тези, които било нормално да се понесат в случай на смърт на дядо. С оглед приложението на чл. 52 от ЗЗД, включен в предмета на делото по предявените искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, въззивният съд е приел, че внуците не са включени сред лицата, които са активно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди съобразно тълкуването, извършено с ППВС 5/59, ППВС 4/61 г. Изложени са мотиви, че съгласно разясненията в Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, за да бъдат активно легитимирани да получат обезщетение за вреди лицата, извън кръга на приетите с посочените Постановления на ВС лица, следва да установят, че са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, както и че търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Възможността за обезщетяване на лица, извън кръга на посочените с цитираните Постановления, е по изключение, само за случаите когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и съответното лице да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпените неимуществени вреди (наред с най-близките на починали или вместо тях – ако те не докажат, че се претърпели вреди от неговата смърт). Подчертано е, че само лицата, посочени в ППВС 5/59 и ППВС 4/61 г., които са изчерпателно изброени са легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди, не са легитимирани други лица, извън посочения кръг. Поради това и с Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС било разяснено, че лица, извън посочения кръг биха могли да са легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди, по изключение само, ако установят особено близка привързаност, която е причинила сериозни емоционални страдания. Подчертано е, че връзката приживе следва да е изключителна, да е установено, чрез доказателствата, че са били налице житейски обстоятелства и ситуации, които са станали причина между починалия и съответното лица да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките). Въззивният състав е приел, че претендиращите обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо си, внуци на загиналия в процесното пътно-транспортно произшествие, не са доказали обстоятелства с оглед критериите, възприети в тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, като основание за присъждане по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на други лица, извън най-близкия родствен и семеен кръг на починалия по смисъла на Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. на Пленума на ВС. Допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. По отношение на соченото от касатора основание за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав приема, че не е налице такъв квалифициран случай на неправилност. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение. Поставените от касаторите въпроси не са обусловили изхода на спора. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове основание за допускане на касационно обжалване, касаторът следва да формулира правен въпрос, който е включен в предмета на делото, разрешен е от въззивния съд и е обусловил изхода на спора. Поставените правни въпроси не представляват разрешени правни въпроси, обусловили изхода на спора. В случая предмет на касационното обжалване е решението на въззивния съд в частта, с която след частична отмяна и след частично потвърждаване на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. Поставените правни въпроси са включени в предмета на делото, но от значение за определяне на основанието за допускане на касационно обжалване е даденото разрешение от въззивния съд да обуславя изхода на спора. Формулираните правни въпроси са свързани с общото приложение на нормата на чл. 52 от ЗЗД, предвиждаща, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост. При формулиране на поставените правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касаторите не са отчели, че при постановяване на решението си, въззивният съд е приел, че при приложение на чл. 52 от ЗЗД, не се установява да е налице основание за присъждане на обезщетение на претендиращите внуци на пострадалото лице. При обосноваване на правния въпрос, с оглед изложените обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касаторите не са изтъкнали обстоятелства, свързани с използване на принципа на справедливост за определяне на кръга от лица, легитимирани да получат обезщетение от смъртта на техен близък, причинена в пътно-транспортно произшествие. В случая са акцентирали върху съдържанието на принципа справедливост и разкриването на обективните обстоятелства, които са настъпили, за да се определи точен паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди, като не са отчели приложението на принципа на справедливост за определяне на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение от смъртта на техен близък. Правните въпроси са свързани с обхвата на неимуществените вреди, като не е отчетено, че релевантният правен въпрос, разрешен от въззивния съд е свързан с определяне на връзката между пострадалото лице и неговите внуци като изключителна, сравнение с модела на връзки между внуци и дядовци, традиционно близки и значими, в българското общество. Изложените обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не могат да разкрият пояснение на обуславящия изхода на спора правен въпрос. Поради това е налице извод, поставените правни въпроси от касаторите, не са разрешени от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора, тъй като е отречена легитимацията им да получат обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на дядо им, поради липса на установяване на житейски ситуации и обстоятелства, създали изключителни отношения между починалия и лицата, породили особена близост, така както е разяснено в Тълкувателно решение 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Въззивният съд не е разрешил поставените правни въпроси относно критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, разглеждайки всички обективни признаци, проявени в действителността, като характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства на настъпване на вредите, връзка между починалия и претендиращия, икономическото равнище на развитие в страната, с цел определяне на точния размер на следващото се обезщетение към момента на настъпване на вредите. Това обуславя извод, че с поставените правни въпроси, касаторите не са обосновали общо основание за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване. С оглед отсъствието на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК на въззивното решение, не следва да бъдат обсъждани от настоящия състав сочените от касаторите допълнителни предпоставки съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а именно, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с цитираната съдебна практика и че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение, в обжалваната част. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България