Определение № 4746 от 22.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5224/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Й. В. Б., Т. Г. В., М. А. Д., Р. В. Т. и Д. Г. В. срещу решение № 859 от 22.06.2023 г. по в.гр.д.№ 315 от 2023 г. на Пловдивския окръжен съд, V състав, с което е потвърдено решение № 260492 от 04.11.2022 г. по гр.д.№ 13498 от 2020 г. на Пловдивския районен съд, 17 граждански състав за уважаване на предявения от М. П. С. срещу касаторите, М. Г. В. и К. П. М. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на ищцата върху следния недвижим имот: нива с площ от 2 597 кв.м., находяща се в землището на [населено място], област П., м.“К.“, представляваща имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-867 от 13.12.2019 г. на ИД на АГКК.

В касационната жалба на Й. В. Б., Т. Г. В., М. А. Д. и Р. В. Т. се твърди, че въззивното решение е неправилно и необосновано- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Следва ли съдът да установи как и в кой момент е установена фактическата власт върху имота и какъв точно е характерът на установената власт ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 61 от 07.07.2022 г. по гр.д.№ 1659 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. Ако преди постановяване на акт, с който е приключила административната процедура от страна на Общината и с който е посочен собственикът на имота, е имало установено владение от едно лице, то наличието вече на конкретен собственик променя ли характера на установената фактическа власт върху имота ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС и решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр.д.№ 977 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о.

3. Ако се приеме, че ищецът, считано от 2010 г. е станал държател на имота, трябва ли съдът да установи и посочи с какви конкретни действия държателят е демонстрирал промяна на държането във владение и респективно субективното си намерение да владее имота за себе си ? Тоест, при наличие вече на собственик на имота, спрямо когото започва да тече давността, отпада ли презумпцията на владението, установена в чл.69 ЗС ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д.№ 4951 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 201 от 23.03.2018 г. по гр.д.№ 900 оот 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 382 от 24.06.2010 г. по гр.д.№ 323 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

4. Ако се приеме, че фактическата власт е установена върху реална част от един имот, то следва ли, при зачитане действието на давността, ищецът да установи, че владението е установено и продължило в границите, в които е възникнал имотът ? В тази връзка е поставен и въпроса как се установяват точните граници на един имот. Посочено е противоречие с определение № 560 от 05.11.2012 г. по гр.д.№ 654 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 14 от 13.09.2022 г. по гр.д.№ 1600 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г.о.

С молба от 14.08.2023 г. Н. Г. В.- Ф. е заявила, че се присъединява към касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на Й. В. Б., Т. Г. В., М. А. Д. и Р. В. Т..

В касационната жалба на Д. Г. В. се твърди, че въззивното решение е неправилно- незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Как следва да се разграничи владението от държането в случай, когато ищецът, претендиращ да е владелец на недвижим имот, признава правото на собственост на собственика на имота чрез извършване на покупко-продажба на част от имота ? В тази хипотеза следва ли държателят открито да демонстрира пред собственика промяната в намерението за своене като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 77 от 18.06.2018 г. по гр.д.№ 3229 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о.

2. След като ищцата се позовава на извършването на фактически действия върху имота, осъществени преди 2010 г., които поради характера на имота /общинска собственост, в периода на невъзможност същата да бъде придобита по давност/ се определят като държане, при промяна на собствеността от общината в такава на физически лица трансформира ли се държането във владение и следва ли изрично да се манифестира пред собствениците намерението за своене на имота ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д.№ 4951 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о.

В писмени отговори от 12.10.2023 г. и от 25.10.2023 г. ответницата по жалбата М. П. С. оспорва жалбите. Счита, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, а по същество- че решението е правилно и обосновано. Излага подробни съображения в подкрепа на твърденията си. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално- решението да бъде оставено в сила. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите счита следното: Касационните жалби са допустими: подадени са от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване ВКС приема следното: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения от М. П. С. установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че ищцата е придобила процения имот по давност. Действително, пред периода от 2000 г. до 06.08.2010 г., макар да е владяла имота, ищцата не го е придобила по давност, тъй като през този период имотът е бил включен в общински поземелен фонд и едва с решение № 6-КОЗ от 06.08.2010 г. на ОСЗ- Пловдив е възстановен на ответниците. За този период била налице законова забрана за придобиване по давност на общински имоти, а по отношение на ответниците давност не би могла да тече поради това, че те са станали собственици на имота едва от 06.08.2010 г., когато е било издадено решение № 6-КОЗ на ОСЗ- Пловдив за възстановяването на собствеността. От 06.08.2010 г. до 16.10.2020 г., когато е била подадена исковата молба, обаче е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС 10-годишен давностен срок. От събраните по делото доказателства съдът е приел за доказано, че през този период ищцата е владяла имота, тъй като е установила фактическата власт върху него изцяло при липса на правно основание /т.нар. завладяване/, в който случай се прилага презумпцията на чл.69 ЗС- предполага се, че осъществяващият фактическа власт върху имота го държи за себе си, тоест че е владелец. Поради това не било необходимо ищцата да демонстрира промяна на намерението си за своене спрямо собствениците, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя имала характер на владение, а не на държане. В този случай достатъчно е упражняваното от нея владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. В конкретния случай, според съда, владението на ищцата било явно и непрекъснато, което се установявало дори и от разпита на свидетелите на ответниците, както и от обясненията на ответницата К. М., която е заявила, че от 2010 г. до 2020 г. всяка седмица минавала оттам и не обръщала внимание на „чопленето“ на имота от ищцата.

За правилен е приет изводът на първоинстанционния съд, че владението на ищцата върху имота не е трансформирано в държане след прехвърлянето през 2013 г. на имот № 023328 /с нотариален акт № 166 от 21.03.2013 г., с който ответниците са продали на майката на ищцата С. С. К. съседния имот № 023328/. Не са кредитирани показанията на свидетеля В. Б., че след тази сделка ответниците единодушно разрешили на ищцата да ползва имота срещу заплащането на наемна цена, а впоследствие се договорили ищцата да им дава част от продукцията от имота- орехи и други неща. В разрез с твърденията на ответниците за нееднократно даване на такива вещи /продукция от имота/, свидетелят В. Б. бил посочил само един случай, когато майката на ищцата донесла шише ракия и „някаква торба с нещо- грозде или орехи“ от името на двете /ищцата и майка й/, за това че ползват земята на ответниците. Според въззивния съд, житейски нелогично било, ако ответниците са считали, че ищцата им дължи рента като ползвател на имота, в продължение на 8 години да не повдигат въпроса за неплащането на такава рента.

За неоснователни са приети възраженията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неоснователно бил игнорирал показанията на свидетеля М. Д. за проведен разговор между ответницата К. М. и ищцата на 08.03.2021 г., при който М. попитала ищцата и майка й защо работят мястото, което не е тяхно. На първо място, този разговор бил проведен след завеждането на делото, а на второ място- отправянето на забележки, както и подаването на жалби до прокуратурата за рязане на клони, храсти и дървета, за което също се съдържали данни по делото, не са действия, с които би могла да се прекъсне давността, както правилно бил приел първоинстанционният съд.

Не на последно място, въззивният съд е приел, че през периода от 2010 г. до 2020 г., а и към настоящия момент, ищцата е владяла целия имот с площ от 2 597 кв.м., а не само посочената от в.л.инж.П. като обработваема част от 1 276 кв.м. Съгласно заключението на приетата агро-техническа експертиза, върху останалата част от имота има плодни дръвчета, които са на възраст от 5 до 30 години, което означавало че част от тях са били посадени от ищцата. В подкрепа на този извод на съда били и показанията на свидетелката Ю. П.. Дори и останалата част от имота да представлява необработваема площ с издънкова широколистна растителност, то това положение, според вещото лице, било от 3-5 години, а по делото било доказано, че преди това ищцата е поддържала и тази част от имота. Вещото лице е дало заключение, че намиращите се в имота укрепващи камъни са стари, вероятно представляват част от каменна ограда на повече от 10 години, а свидетелят Г. Х. е посочил, че ищцата се грижи за укрепването на имота, като самият свидетел е поставял камъни за укрепването му от свличанията. Всичко това потвърждавало извода на първоинстанционния съд за упражнявана от ищцата фактическа власт върху целия имот през периода от 2010 г. до 2020 г.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не e налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд по поставените от касаторите въпроси, поради следното:

По първия поставен от касаторите Й. Б., Т. В., М. Д. и Р. Т. правен въпрос /Следва ли съдът да установи как и в кой момент е установена фактическата власт върху имота и какъв точно е характерът на установената власт ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС, включително посоченото от касаторите решение № 61 от 07.07.2022 г. по гр.д.№ 1659 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о. Напротив, напълно в съответствие със съдебната практика в мотивите на решението си въззивният съд е посочил точно как е била установена фактическата власт върху процесния имот от ищцата /изцяло при липса на правно основание, при т.нар. завладяване/ и точно за кой период от време приема за доказано, че ищцата е осъществявала владение върху имота, което е годно да я направи собственик на основание чл.79, ал.1 ЗС /от 06.08.2010 г. до 16.10.2020 г./.

По втория поставен от касаторите Й. Б., Т. В., М. Д. и Р. Т. въпрос /Ако преди постановяване на акт, с който е приключила административната процедура от страна на Общината и с който е посочен собственикът на имота, е имало установено владение от едно лице, то наличието вече на конкретен собственик променя ли характера на установената фактическа власт върху имота ?/ също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС. В посоченото от касаторите Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС не е разгледан и решен този конкретен въпрос /дали при промяна на собственика на имота след установено от несобственик владение върху този имот, от момента на промяната на собственика владението на владелеца се трансформира в държане/. Посоченото решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр.д.№ 977 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о. пък касае случай, коренно различен от настоящия- на прехвърляне на имота от собственика и установена от него след прехвърлянето, със съгласието на новия собственик фактическа власт върху имота, която е квалифицирана от съда като държане. Не е посочена съдебна практика, според която установеното от несобственик чрез завладяване на имота владение се трансформира в държане автоматично, със самия факт на придобиването на имота от друг собственик в периода на владението.

Третият поставен от касаторите Й. Б., Т. В., М. Д. и Р. Т. въпрос /Ако се приеме, че ищецът, считано от 2010 г. е станал държател на имота, трябва ли съдът да установи и посочи с какви конкретни действия държателят е демонстрирал промяна на държането във владение и респективно субективното си намерение да владее имота за себе си? / не може да обуслови допускането на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос, съгласно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: въпросът предполага, че към 06.08.2010 г., когато е постановено решението на ОСЗ- Пловдив за възстановяване на правото на собственост на ответниците, ищцата е била държател на този имот, а по делото е прието за установено, че към тази дата ищцата е била владелец, а не държател на имота.

По поставения подвъпрос /При наличие вече на собственик на имота, спрямо когото започва да тече давността, отпада ли презумпцията на владението, установена в чл.69 ЗС ?/ няма посочена съдебна практика, поради което не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд. В посочените решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д.№ 4951 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 201 от 23.03.2018 г. по гр.д.№ 900 оот 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 382 от 24.06.2010 г. по гр.д.№ 323 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. няма произнасяне по такъв въпрос.

По четвъртия поставен от касаторите Й. Б., Т. В., М. Д. и Р. Т. въпрос /Ако се приеме, че фактическата власт е установена върху реална част от един имот, то следва ли, при зачитане действието на давността, ищецът да установи, че владението е установено и продължило в границите, в които е възникнал имотът ?/ също няма противоречие между приетото от съда и посоченото от касаторите решение № 14 от 13.09.2022 г. по гр.д.№ 1600 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г.о. В това решение на ВКС е прието, че съгласно чл.200 ЗУТ не може да бъде придобита по давност реална част от урегулиран поземлен имот /УПИ/, освен ако не е налице присъединяване към съседен имот при условията на чл.17 ЗУТ. Това решение няма отношение към настоящото дело, по което процесният имот не представлява реално определена част от поземлен имот в границите на населеното място и затова по отношение на него не е приложима забраната на чл.200 ЗУТ за придобиване по давност. Действително, от 2010 г. до 2013 г. имотът е бил част от други по-големи имоти- имоти № *, № *, № ***, които обаче са извън населеното място и по предназначение са ниви.

Що се отнася до определение № 560 от 05.11.2012 г. по гр.д.№ 654 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., то е постановено в производство по чл.288 ГПК и като такова не представлява практика на ВКС, която би могла да е основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението.

Поставеният подвъпрос /Как се установяват точните граници на един поземлен имот/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е от значение за конкретното дело. По делото не е имало спор относно това какви са точните граници на процесния имот и дали те следва да се определят съобразно границите/съседите на имота или съобразно неговата площ. Напротив, безспорно е, че страните спорят за собствеността върху имот с идентификатор ***, в границите на този имот съобразно заснемането му в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-867 от 13.12.2019 г. на ИД на АГКК. Спорът между страните е бил друг- дали ищцата е осъществявала владение върху имота в продължение на повече от 10 г. и конкретно дали това владение се е разпростирало върху целия имот или само върху част от него.

По първия поставен от касаторката Д. В. въпрос /Как следва да се разграничи владението от държането в случай, когато ищецът, претендиращ да е владелец на недвижим имот, признава правото на собственост на собственика на имота чрез извършване на покупко-продажба на част от имота ? В тази хипотеза следва ли държателят открито да демонстрира пред собственика промяната в намерението за своене като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот ?/ също няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС. Посоченото от касаторката решение № 77 от 18.06.2018 г. по гр.д.№ 3229 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. касае случай на установена фактическа власт върху чужд имот със съгласието на собственика /допускане от собственика да се ползва намираща се в имота жилищна сграда, до придобиването от ползувателите на собствени права върху имота/, в който случай безпорно ползувателите са държатели, а не владелци на имота. Настоящият казус е различен- касае се за фактическа власт на ищцата върху чужд имот, установена чрез завладяването на имота, в който случай упражняващият фактическа власт е владелец на имота. Поради това посоченото от касаторката решение на ВКС е напълно неотносимо към конкретното дело и няма как да противоречи на приетото в обжалваното решение. Касаторката не е посочила друга практика на ВКС във връзка с този поставен от нея правен въпрос. Конкретно не е посочена практика, в която да е прието, че продажбата на съседен имот от собственик на близък на владелеца /в случая на майката на ищцата С. С. К. с нотариален акт № 166 от 21.03.2013 г./ представлява признание от страна на владелеца на правото на собственост, което съгласно чл.84 ЗС във връзка с чл.116, б.“а“ ЗЗД може да прекъсне придобивната давност.

По втория поставен от касаторката Д. Г. В. въпрос /След като ищцата се позовава на извършването на фактически действия върху имота, осъществени преди 2010 г., които поради характера на имота /общинска собственост, в периода на невъзможност същата да бъде придобита по давност/ се определят като държане, при промяна на собствеността от общината в такава на физически лица трансформира ли се държането във владение и следва ли изрично да се манифестира пред собствениците намерението за своене на имота ?/ също няма противоречие с практиката на ВКС. Както бе посочено и по-горе, във връзка с поставения от другите касатори трети въпрос, в решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д.№ 4951 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. няма произнасяне по такъв въпрос. В това решение на ВКС е разгледан случай на предоставяне на ползването на имот от собственика на ползувателя, а не на завладяване на чужд имот, какъвто е настоящия казус. Освен това, не е посочена друга практика на ВКС, в която да е прието, че установената върху общински имот фактическа власт, в период на същестуваща забрана за придобиване по давност на общински имоти, винаги е държане, а не владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск. Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите Й. В. Б., Т. Г. В., М. А. Д. и Р. В. Т. следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2 500 лв., а касаторката Д. Г. В.- разноски в размер на 1 500 лв.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение