Определение № 323 от 07.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4835/2019 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и насрещна касационна жалба на А. К. А. чрез адвокат П. М. от АК-С. срещу решение № 4935/03.07.2019 г. по гр.д. № 13786/2018 г. на Софийски градски съд, с което се отменя решение № 159 от 20.09.2017 г. по гр.д. № 9412/2014 г. на Софийски районен съд и са отхвърлени частично исковете на А. К. А. против Прокуратурата на Република България за обезщетение на неимуществените вреди над 8000 лева, ведно със законната лихва от 21.02.2014 г. до изплащане на сумата и лихви за периода от 21.02.2011 г. до 20.02.2014 г. над сумата от 2464,68 лева. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивното решение в осъдителната част се твърди, че е неправилно поради противоречие с материалния закон и необосновано, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпроса: „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД?“, който според касатора е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Насрещна касационна жалба против въззивното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове за неимуществени вреди за сумата от 12 000 лева, ведно с лихви до размер на 3 697,03 лева, е постъпила от А. К. А. чрез адвокат П. М. от АК-С. с твърдения, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. В изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса, във връзка с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Касаторът счита, че този въпрос е разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с постановление от 10.02.2004 г., А. К. А. е привлечен като обвиняем за извършено от него престъпление по чл.210, ал.1 т.3 и 5, вр. с чл.209, ал.1 НК, като управител на търговско дружество. По отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка“, а от 18.02.2004 г. има и забрана за напускане на страната. След връщане на делото за доразследване, на ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл.195, ал.2, вр. с ал.1, т.4, пр.4, вр. чл.194, ал.1 НК по сл.д. №1199/2004 г. на ССС, въз основа на което е образувано НОХД № 1297/2005 г. на Софийски районен съд и е постановена осъдителна присъда на 15.01.2007 г., но делото е възобновено с решение на Върховния касационен съд и при повторното разглеждане е постановена оправдателна присъда на 01.10.2008 г., в сила от 16.03.2009 г. и по отношение на гражданската част. При тези релевантни обстоятелства за продължителността на наказателното преследване, вида и тежестта на обвиненията, степента на въздействие върху физическото и емоционално състояние на пострадалия, съобразявайки настъпилите неблагоприятни последици, според събраните писмени и гласни доказателства по делото, въззивният съд приема, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди на А. К. А. е в размер на 8000 лева, а претенцията му е неоснователна до пълния предявен размер. При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по повдигнатия от прокуратурата въпрос поради противоречието му с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни за спора обстоятелства, въз основа на които е формирал свои правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение и настъпилите неимуществени вреди на пострадалия, вкл. преките негативни последици от наказателното преследване над пет години върху личния му и професионален живот. Тези изводи са в съответствие с дадените разяснения в ТР №1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК, т.19, в които се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд приема, че степента на въздействие от наказателното преследване се отличава с причиняване на болки и страдания по-големи от обичайните, тъй като обвиненията са във връзка с професионалната реализация, която упражнява ищеца и в този смисъл определеното от съда обезщетение е в съответствие със съдебната практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата. Поставеният въпрос за прилагане на критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не обуславя допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не е постановено в противоречие с разясненията дадени в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, според което държавата се освобождава от отговорност, ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които се установи съпричиняване на вредоносния резултат. В случаите на частично оправдаване по обвиненията, при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди също се дължи обезщетение за неимуществени вреди, което се определя глобално по справедливост според чл.52 ЗЗД. В случая, ищецът по делото е оправдан изцяло с влязло в сила решение на наказателния съд, а гражданският съд е извършил преценка за причинно-следствената връзка с твърдените от пострадалия вреди и с оглед на особеностите на конкретния случай, в съответствие със съдебната практика на ВС и ВКС, да отчете всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението – вида на обвиненията и продължителността на наказателното преследване, реално изживените страдания и безпокойства, както и действителното отражение върху личния му и социален живот. Тези доказателства са преценявани по вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенциите за обезщетение, но е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което претенцията е неоснователна за разликата над 8000 лева със съответните лихви за забава. В този смисъл, поставеният материалноправен въпрос за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди и прилагането на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е разрешен в противоречие с цитираните решения на ВКС, в които е направена преценка при различна фактическа обстановка за вида и продължителността на наказателното преследване и е определен размер на обезщетението въз основа на доказаните вреди във всеки отделен случай. В този смисъл, въззивното решение е в съответствие с трайната практика на ВС и ВКС по тълкуване и прилагане на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Разглеждането на насрещната касационна жалба е поставено в зависимост от изхода по касационна жалба на прокуратурата и с оглед липсата на основания за допускането й до касационно обжалване, съдът не я разглежда съгласно чл.287, ал.4 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение