Определение № 2895 от 09.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3254/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. В., чрез адвокат И. М. от САК, срещу определение № 1068/26.04.2022 г. по в.ч.гр.д. № 614/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е оставена без уважение частната жалба на Г. В. В. срещу определение № 4582/26.11.2021 г. по гр. д. № 13652/2021 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото и делото е изпратено по подсъдност на Административен съд – София град. Жалбоподателят счита определението на въззивния съд за неправилно и порочно. Счита, че има право сам да избира по кой ред да претендира причинените му вреди от държавни органи- по общия ред регламентиран в ЗЗД или по специалния ред регламентиран в ЗОДОВ. Твърди, че поради липса на правни познания не разбира защо жалбата му следва да се изпрати по компетентност на Административен съд – София град. Твърди, че определението е необосновано, тъй като въззивния съд не обяснил и не обосновал защо изпраща делото на Административен съд – София град, по начин по който това да стане ясно на ищеца. В представеното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 вр чл. 278, ал. 4 ГПК като правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е поставен въпроса: Като извърши определено процесуално действие, съдът следва ли да обясни на жалбоподателя, в случаите, в които последният няма адвокат защо е извършил такова действие, независимо, че има правно основание за това?. Поддържа се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира, че частната касационна жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Относно допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: За да потвърди първоинстанционното определение, за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Административен съд – София град, въззивният съд е посочил, че с предявеният пред СГС иск, ищеца претендира заплащане на обезщетение от двама ответници: Министерство на правосъдието и Главна дирекция „Охрана“ към министъра на правосъдието, за претърпени неимуществени вреди от осъществена спрямо него като изтърпяващ наказание лишаване от свобода конвойна дейност. Приел е, че доколкото се търси заплащане на обезщетение за вреди от твърдени незаконосъобразни действия и бездействия в резултат от административна дейност /съгл. чл. 391, ал. 3, т. 6 ЗСВ/ и без да се преценява на този етап редовността на исковата молба и съответно кои ответници са надлежни, както и без да е бил повдигнат въпрос за местна подсъдност на спора, предявеният иск е с правна квалификация чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и подлежи на разглеждане от административните съдилища по реда на АПК - чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ вр. чл. 128 АПК. Предвид гореизложеното, въззивният съд е намерил обжалваното определение за правилно и законосъобразно. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Правилото, което следва от разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от Конституцията е, че съдът е длъжен да мотивира /т.е. да обясни/ акта си по начина и във формата, предписани от съответния процесуален закон. Целта на конституционната повеля за мотивиране на съдебните актове се свързва с необходимостта властническата воля на съда да се основава на ясни съображения, т.е. да са известни причините за постановяване на даден съдебен акт. Тази идея е проведена последователно в действащите процесуални закони, които без изключение установяват определени изисквания, на които следва да отговарят мотивите на съдебните актове. Разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК предвижда, че към решението се излагат мотиви. Изискването за мотивиране на актовете на съдилищата се отнася до всички актове, вкл. тези по движение на делото – определения и разпореждания. Необходимостта от излагане на мотиви е насочена към гарантиране на законосъобразността на постановеното от съда, тъй като мотивите илюстрират подвеждането на фактите по конкретното дело под приложимата законова норма и изясняват нейния смисъл, съобразно който се формират правните изводи, обуславящи акта. Законосъобразността на съдебния акт може да бъде достъпна за преценка на страните, което е предпоставка и за упражняване на правото на жалба, само и единствено в случай, че са достъпни /т.е. известни/ правните съображения за постановяването му. Както е изяснено в решение № 209/10.08.2015 г. по гр.д. № 2796/2013 г. на IV г.о.; решение № 110/25.07.2016 г. по гр.д. № 5119/2015 г. на IV г.о.; решение № 271/08.02.2017 г. по гр.д. № 1368/2016 г. на IV г.о. и др., съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а мотивите на съдебното решение, включително и въззивното, следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения на съда, изложени ясно и пълно. Въззивното определение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, като въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения, като е изложил мотиви в които разбираемо, ясно и точно е изложил съображенията си, въз основа на които е издал съдебния си акт. Поддържаното основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, също не е налице. Правния въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящия случай не е такъв, тъй като е налице създадена задължителна и трайно установена съдебна практика. Затова и по поставения въпрос и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение