Определение № 60692 от 13.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1940/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение от 18.01.2021 г., постановено по в. гр. дело № 1471/2020 г., Пловдивският окръжен съд като краен резултат е осъдил ответника Прокуратура на Република България на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да заплати на ищеца С. К. К. сумата 3000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в престъпление по чл. 323, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 3 ЗОДОВ, за което е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от 02.10.2017 г. до окончателното изплащане на обезщетението, като е намалил първоначално присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 5000 лв. Искът е отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен размер от 20 000 лева. С решението Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати разноски по производството в размер на 180 лв. за адвокатско възнаграждение и 403,20 лв. за съдебна експертиза. Касационна жалба е подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Джубелиева от Окръжна прокуратура – Пловдив, против въззивното решение в частта, с която като краен резултат предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 3000 лв., както и в частта за разноските. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди се и че решението е очевидно неправилно. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Ответникът по жалбата С. К. К. в писмен отговор изразява становище за нейната неоснователност. Касационна жалба е подадена и от С. К. К., чрез адв. Д. от АК-Пловдив, против въззивното решение в частите, с които като краен резултат въззивният съд е отхвърлил претенцията за неимуществени вреди за разликата над сумата 3000 лева до 20 000 лева и е намалил размера на присъдените разноски от 282 на 180 лв. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост – чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска в предявения размер. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Прокуратурата на Република България не взема становище по жалбата на С. К. К.. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 323, ал. 1 във връзка с чл. 20 от НК и му е взета мярка за неотклонение „подписка“. Обвинителният акт е внесен в съда на 03.06.2015г. Наказателното производство е приключило с влязла в сила на 02.10.2017г. оправдателна присъда. Въззивният състав е посочил, че от значение за ангажиране на отговорността на държавата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан, респ. ако има установени претърпени в по-голяма степен неудобства в резултат на обвинение и на взетата мярка за неотклонение. В тази връзка втората инстанция е приела за недоказани твърденията на ищеца, че воденото срещу него наказателно производство е станало достояние на съседите му и че е имало масов отзвук в [населено място]. Отхвърлила е доводите на С. К. за отнемане правото му на свободно придвижване предвид наложената му мярка за процесуална принуда „подписка“ за времето на наказателното производство, тъй като от събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че в този период същият е пътувал в чужбина. Въз основа на изготвената по делото комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза въззивният съд е приел и това, че ищецът е страдал от тревожност в рамките на смесено тревожно депресивно разстройство, имал е неудоволствени преживявания с негативен емоционален нюанс, но без особен интензитет и болестна обусловеност и се е върнал към нормалния ритъм на живот. При така установение факти въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ. При извършване на преценката за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди е взел предвид, че в случая е повдигнато обвинение за престъпление от общ характер; че продължителността на наказателното производство е в рамките на разумните срокове за провеждането му; че взетата мярка за неотклонение е най-леката – „подписка“. Посочил е, че не може да се установи доколко претърпените стрес, тревожност и безсъние са последица само от незаконното обвинение за престъпление по чл. 323, ал. 1 НК, тъй като ищецът е осъден по други две наказателни дела непосредствено преди и по време на производството по процесното престъпление. С оглед на доказаните морални вреди, които са в причинна връзка с наказателното преследване, съдът е определил за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди сумата от 3000 лв. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът - Прокуратурата на Република България, поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК. По въпроса за репариране на претърпените вреди съобразно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с Решение № 230/07.11.2013 г. по гр. дело № 1630/2013 г., на ВКС, IІІ г. о.; Решение № 532/24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г., на ВКС, IІІ г. о.; Решение № 439/14.12.2012 г. по гр. дело № 1730/2011 г., на ВКС, IV г. о.; Решение № 391/13.01.2012 г. по гр. дело № 201/2011 г., на ВКС, IІІ г. о. По въпроса „Следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът да вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за този размер?“ се твърди противоречие с Решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., ІV г.о. и с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Сочи и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, без да го обосновава. В изложението си на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът - С. К. К., сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърди, че съдът се е произнесъл по въпроса „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице по чл. 2 ЗОДОВ, как се прилага общественият критерий за справедливост в чл. 52 ЗЗД?“, както и по въпроса „относно процесуалните задължения на съда в решението да обсъди конкретните обстоятелства за определяне размера на обезщетението“ в противоречие с ППВС № 4/1968 г., Решение № 60 от 13.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2017 г., IV г. о., Решение № 389 от 04.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2017 г., III г. о.; Решение № 16 от 02.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 396/2010 г., III г. о. и Решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г.о. Поставените в изложенията на касаторите въпроси се свеждат до обобщения въпрос “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложенията съдебни актове. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочват конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Следва да се посочи и това, че въззивният съд не се произнесъл и в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в цитираните съдебни решения, съгласно които е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени кратко и пълно. За да достигне до извода за завишеност на присъдения от първоинстанционния съд размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, значението им за този размер, така и това, че в случая липсват доказателства за наличието на особен интензитет на претърпените вреди извън обичайно присъщите страдания за едно лице, обвинено незаконно в извършването на престъпление. Дори обратното – приел е за установено по делото, че в здравето, обществения и професионален живот на лицето не е доказано да са настъпили обективни изменения, които да обосновават по-висок размер на обезщетението от това, определено от въззивния съд. Отчетени са и осъжданията на ищеца, настъпили в същия времеви отрязък, като е отбелязано изрично, че наличието им е обективно основание за по-нисък размер от първоначално определения такъв от първостепенния съд. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, което е видно и от представената от самите касатори съдебна практика. Не е налице и релевираното от касаторите основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК /очевидна неправилност/ за допускане на касационното обжалване, тъй като не се констатира наличието на такъв съществен порок на обжалваното решение, който да е установим без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Липсва основание обжалваният въззивен акт да бъде квалифициран като постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В съответствие със задължителната съдебна практика, въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е доказаните негативни преживявания на ищеца, предвид продължителността на наказателното преследване и тежестта на престъплението, за което е обвинен. Паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение, при отчитане на социално-икономическата обстановка към датата на деликта. Размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е аргументиран с продължителността на воденото наказателно производство, вида и характера на упражнената процесуална принуда, постановяването на оправдателна присъда, осъжданията на ищеца, както и с обстоятелството, че по делото не се установява обвинението да е причинило обективно установими изменения в личността, начина на живот и средата на ищеца. Предвид това се обосновава извод, че обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и по двете жалби. Съобразно изхода, разноските за настоящата инстанция следва да се понесат от страните така, както са ги сторили в производството. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,