Определение № 783 от 13.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2096/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. В. И. против решение № 2760 от 12.12.2019 г., постановено по гражданско дело № 2771 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение от 20.03.2019 г. по гр. д. № 16728 по описа за 2017 г. на Софийския градски съд в частта, с която е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на касатора на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ разликата над 5000 лв. до 15 000 лв., искът за тази разлика е отхвърлен и е потвърдено първоинстанционното решение в частите, с които е уважен искът за присъждане на 5 000 лева обезщетение за неимуществени вреди и е отхвърлен над сумата от 15 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно и необосновано в частите, с които искът над 5 000 лв. до 120 000 лв. е отхвърлен - основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност на решението и т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по два въпроса:

1.Относно определяне на размера на неимуществените вреди, което следва да се извърши от решаващия орган, след като бъде извършен анализ на всички релевирани и обективно съществуващи по делото обстоятелства, респективно факти, за точното прилагане принципа на справедливостта, предвиден в чл. 52 ЗЗД. По този въпрос жалбоподателят сочи противоречие между въззивното решение и ППВС № 4 от 23.12.1968 г.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в съвкупност? Касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с ППВС № 1 от 1985 г., ППВС № 1 от 1953 г., ППВС № 7/65г., ТР №1 от 2001 г., решения № 212/01.02.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. на II ГО, №17 от 23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на II ТО, № 136 от 06.11.2015 г. по т.д. № 2483 от 2014 г. на II ТО, от 11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на II ГО, № 94/13.09.2016 г. по д. № 3768/2014 г. на II ТО, № 161 от 04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на II ГО, № 222 по т.д. № 425/2015 г. на II ГО, № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. 34/2013 г. на ВКС.

Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

П. В. И. е бил привлечен в качеството му на обвиняем за извършване на престъпление по чл.198, ал. 1, пр. 1 от НК. В периода от 21.01.2014 г. до 17.02.2015 г. спрямо него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 11.04.2014 г. е бил внесен обвинителен акт, а с влязла в сила присъда, постановена на 09.02.2016 г. по НОХД № 7662 по описа за 2014 г. на Софийския районен съд, той е бил оправдан. След това П. И. е предявил иск за заплащане на 120 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно воденото наказателно производство, изразяващи се във влошени отношения с близки, накърняване на честта и достойнство, срам, унижение, страх, чувство за безсилие. Първоинстанционният съд е уважил иска до размера от 15 000 лева и го е отхвърлил за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 120 000 лева.

Въззивният съд е констатирал, че ищецът действително е бил незаконно обвинен в извършване на умишлено престъпление, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години, поради което му се дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. В случая ищецът е претърпял неимуществени вреди, свързани с воденото срещу него наказателно производство: притеснения от обвинението, ограничения и неудбства по време на задържането му под стража от лишаването му от възможност за свободно придвижване, невъзможност да контактува с близките си, да има обичаен социален живот. Приел е обаче, че твърденията му за здравословни проблеми, които не са били разрешавани адекватно, както и че майка му е имала необходимост от грижи поради влошаване на нейното здраве са останали недоказани. За недоказани е счел също твърденията за влошаване на отношенията между ищеца и неговата приятелка, съответно със сина му, в резултат от процесното обвинение, тъй като няма никакви конкретни данни за отношенията на ищеца с тези лица, за тяхното естество, от кога датират и какви са причините за разрива. Синът на ищеца е живеел в Гърция, прибирал се е периодично и не е изяснено какъв е бил характерът и каква е била интензивността на техните контакти, съответно степента на близост. Липсват данни дали синът е бил свидетел на предходните осъждания на своя баща и как ги е приел. При наличието на многократни предишни осъждания на ищеца въззивният съд е счел за недоказана тезата, че именно от процесното обвинение отношението към ищеца се е променило в негативна посока. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди второинстанционният съд е отчел наличието на предходни осъждания като обстоятелство, водещо до неговото занижаване, тъй като интензивността на негативните преживявания е по-ниска в сравнение с лица, които инцидентно са станали обект на наказателно преследване. Взел е предвид, че наказателното производство е протекло в разумен срок от две години, съобразил е времето на задържането под стража, обема на негативни възприятия и ефекта на наказателното производство върху взаимоотношенията на ищеца с близките му, страха от осъждане, икономическите условия, общественото и социалното положение на ищеца, и е определил обезщетение в размер на 5000 лв.

От съдържанието на мотивите на обжалваното решение не се констатира твърдяната от касатора явна несправедливост на присъденото обезщетение като основание за очевидна неправилност на решението. Ето защо на това основание касационно обжалване не следва да се допуска.

Разрешението на първия въпрос на касатора обуславя изхода на спора. По този въпрос съществува многобройна и трайна практика на ВКС, основана на т. ІІ на ППВС №4/1968г и т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК на ВКС. Така например в решение № 233 от 13.01.2020 г. по гр.д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС е прието, че при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди по искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ от значение са тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Отбелязано е също, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на тази практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил всички факти и обстоятелства по делото, които са доказани и обуславят размера на обезщетението: продължителността на наказателното производство, фактическата и правната му сложност, наложените мерки за процесуална принуда, негативните изживявания на ищеца. Не е взел предвид тези твърдени от касатора обстоятелства, които биха обусловили по-висок размер на обезщетението, но не са били установени по делото. Отчел е предишните осъждания на касатора, чието наличие води до извода, че неимуществените вреди са с по-нисък интензитет, отколкото биха били вредите, причинени на неосъждано лице. Ето защо по този въпрос касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Тъй като въззивният съд се е произнесъл по всички доводи на касатора, относими към размера на обезщетението за неимуществени вреди, няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС и по втория повдигнат въпрос.

По тези съображения, настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение