Определение № 228 от 27.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1042/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на М. М. Х. и И. М. Х. срещу определение № 701 от 11.03.2022г., поправено с определение № 961/08.04.2022г., постановени по ч.гр.д. № 3827/2021г. на Апелативен съд – София, в частта, с която е оставена без уважение частната им жалба срещу определение № 275360 от 01.11.2021г., постановено по гр.д. № 12 559/ 2020г. от Софийски градски съд за оставяне без уважение на искането им за освобождаване от държавна такса за разликата над 100 лева до 735,42 лева по подадената въззивна жалба против първоинстанционното решение. Жалбоподателите – ищци искат отмяна на въззивното определение в обжалваната част като неправилно, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Частната касационна жалба с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният състав е приел, че липсват предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване на ищците от дължимата по въззивната им жалба държавна такса за разликата над 100 лева до 735,42 лева. Съдът е взел предвид, че молителите са декларирали, че не получават доходи, вкл. и като доходи на семейството. Същевременно решаващият състав е приел, че обстоятелствата, че същите са в работоспособна възраст, не са инвалидизирани, няма данни да имат заболявания, препятсващи ги да реализират доходи, нямат разходи за наем на жилище и нямат задължения за издръжка, са от значение за преценката на предпоставките за освобождаване от държавна такса, поради което с оглед размера на таксата от 735,42 лева, е направен извод, че страните следва да бъдат освободени от заплащането й само за сума в размер на 100 лева. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са от значение за изхода на спора: „1/ При произнасяне по направено искане за освобождаване от заплащане на такси и разноски в производството, следва ли материалното състояние на молителя да се съпостави с останалите относими обстоятелства, които са декларирани от него?; 2/ При направено искане за освобождаване на страна от внасянето на такси и разноски по делото, към кой момент съдът следва да извърши преценка за материалното състояние на страната, направила искането?; 3/ При произнасяне по искане по чл.83, ал.2 ГПК, допустимо ли е съдът да изходи от предположения за доходи на молителя?“ Касаторите се позовават на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитират: определения по ч.т.д. № 66/2016г., ч.т.д. № 2139/14г., ч.т.д. № 230/2011г., ч.т.д. № 564/2010г. и ч.т.д. № 335/2009г. на ВКС /по първи въпрос/; определения по ч.т.д.№ 230/2011г. и ч.т.д. № 424/2018г. на ВКС /по втори въпрос/ и определения по ч.т.д. № 230/2011г. и по ч.гр.д. № 2434/2013г. на ВКС /по трети въпрос/. Настоящият състав намира, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационния контрол. Първи въпрос е поставен във връзка с твърдението на касаторите, че при постановяване на атакувания акт съдът не е взел предвид редица обстоятелства – неполучаването на месечен доход, че закупеното жилище задоволява семейни нужди и от него не могат да се извличат граждански плодове, че молителите не разполагат с влогове и не притежават дялове или акции в търговски дружества. В случая, противно на твърдението на жалбоподателите, съдът е съобразил, че те са декларирали липса на доходи, съответно не е приел, че жилището може да носи граждански плодове, нито е счел, че има друго декларирано имущество като влогове, акции и дялове. С оглед на това, доколкото първи въпрос се основава на неверни твърдения, същият не може да предпостави допускането на касационния контрол. По отношение на втори въпрос не е осъществен наведеният допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като решаващият състав не се е отклонил от посочения в цитираната практика на ВКС момент, а именно към него е съобразил правнозначимите обстоятелства, между които и работоспособната възраст на молителите, липсата на: инвалидизация, заболявания, препятсващи ги да реализират доходи, съответно на разходи за наем на жилище и на задължения за издръжка. Вземайки предвид тези обстоятелства, съдът не е изходил от предполагаеми доходи, поради което последният въпрос също не може да обуслови допускането на определението до касация в обжалваната част. Цитираната от касаторите практика на ВКС също не е относима към настоящия случай /при който включително не е логически обяснимо от данните от декларациите как се покриват нуждите на семейството/. Посочената практика на ВКС е свързана с направени изводи за доходи от продажба на недвижим имот, съответно с факта, че лицето е било едноличен собственик на капитал на търговско дружество, които са различни от тези, на които се основава обжалваният акт. Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение