Определение № 31 от 22.01.2021 г. на ВКС по д. № 2861/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на Прокуратура на РБ и Столична дирекция на вътрешните работи / СДВР/ срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №12203/19 г. в частта му, с която двамата касатори са осъдени солидарно да заплатят на Д. Н. и Н. Н. сумата от 15 000 лв. / частичен иск от 31 104 лв./, дължими за периода от 15.10.12 г. / когато е изтекъл предвиденият в чл.69а, ал.8 ЗМВР, отм. срок/ до 23.02.17 г. / датата на фактическото връщане на вещта – лек автомобил/ или общо 1591 дни, ведно със законната лихва върху присъдената сума и сторените деловодни разноски. Присъдената главница е обезщетение за пропуснати от ищците ползи от лишаването им от ползването на собствения им лек автомобил, предаден доброволно на инспектор от СДВР на 30.08.12 г., за извършване на проверка по посочената преписка на СДВР. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. За допускане на обжалването касаторът Прокуратура на РБ се позовава на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Поставя като значим за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото правния въпрос: Допустимо ли е да се претендира обезщетение за вреди от производство, което е надхвърлило установените срокове по НПК и когато е липсвала необходимост от задържане на вещ като веществено доказателство чрез иск с пр. осн. чл.49 ЗЗД след влизане в сила на ЗОДОВ – ДВ бр.98/12 г., с който се регламентира възможността по чл.2б за търсене на отговорност от органите на съдебната власт за нарушаване на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок? За допускане на обжалването касаторът СДВР се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че в противоречие с практиката на ВКС са решени от въззивния съд следните въпроси от предмета на спора: Притежава ли СДВР процесуална легитимация да отговоря по искове за вреди от непозволено увреждане по чл.49 ЗЗД, в случаите на извършени действия под надзора и ръководството на Прокуратурата. Намира, че въззивното решение по този въпрос противоречи на ТР №3/05 г., т.10 ОСГК и на ТР №5/15 г. ОСГК, в което е посочено, че дори само един орган да представлява държавата, това не би могло да наруши принципа на пълно обезщетяване на всички имуществени вреди, които са пряка последица от увреждането. Според касатора в случая не са установени и пропуснати от ищците ползи, които следва да изхождат от реално и сигурно събитие – ТР №3/12 г. ОСГТК, като сигурното получаване на доходи и блага от ищците следва да бъде доказано – опр. по гр.д. №1461/14 г. на второ т.о. на ВКС Очевидната неправилност на въззивното решение този касатор обосновава с липсата на негово противоправно поведение, с необсъждане от въззивния съд на всички доказателства по делото, твърдения и доводи на страните и на възраженията му срещу експертизата, като несъобразена с фактическите обстоятелства и събраните по делото доказателства. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че в случая на обезщетяване на осн. чл.49 ЗЗД подлежат всички имуществени вреди, които са били причинени от изземването и задържането на вещта като веществено доказателство в предварителното производство. Нормите на непозволеното увреждане се основават на общия принцип да не се вреди другиму и отговорността за поправяне на вредите следва да се ангажира не само при нарушаване на конкретни правни норми, но и ако вредите са резултат от неправилно съхранение на вещта или други човешки действия. В случая, според въззивния съд ищците претендират обезщетение за вреди по вина на разследващите и правозащитни органи, във връзка с наложения принудителен престой на лек автомобил за нуждите на разследването, като се твърди, че той е върнат 1591 дни след допустимия за задържане на вещта срок и с липсващи и повредени части. Претенцията е основателна - отговорността на прокуратурата следва да се ангажира за наложеното принудително задържане на вещта, наред с тази на разследващия орган СДВР и двамата ответници дължат солидарно обезщетение за претърпените от ищците като собственици на автомобила вреди. Не са налице основания за допускане на обжалването по жалбата на Прокуратурата: В случая ответникът отговаря по чл.49 ЗЗД, защото не са налице предпоставките на чл.2б ЗОДОВ – претендират се вреди от фактическото задържане на автомобила над допустимия по закон срок. Органите на предварителното производство са длъжни да съхранят и опазят иззетите веществени доказателства до приключване на наказателното производство - чл. 111 НПК, а когато досъдебното производство е прекратено поради това, че деянието не е извършено, не съставлява престъпление или изтичане на давност, вещите се връщат на лицето, от което са иззети, освен ако не са потърсени или притежаването им е забранено от закона. В тези случаи, всички имуществени вреди, които са били причинени при изземване и задържане на вещта като веществено доказателство в предварителното производство/ вкл. пропуснатите ползи, както е по настоящото дело/, подлежат на обезщетяване по чл. 49 ЗЗД – р. по гр.д. №2926/16 г. на четвърто г.о. на ВКС. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по жалбата на СДВР – отговорността на органите на МВР като разследващи органи, в подобни случаи е обоснована в посоченото по-горе решение на ВКС. Освен това вещта е иззета по реда на чл.69а от ЗМВР, отм. и това също обосновава солидарната отговорност на ответника СДВР за вредите от задържането й. Така в р. по гр.д. №1944/19 г. на трето г.о. на ВКС е прието, че действията, респ. бездействията на разследващите органи /служителите на МВР/ и на прокуратурата по осъществяване на ръководство и надзор върху разследването ( чл. 196 НПК ), извършени в хода на висящото наказателно производство след изследване на процесния автомобил за евентуална механична интервенция върху идентификационен номер и при липса на необходимост от последващото му задържане като веществено доказателство, са противоправни. Разследващите органи са длъжни да вземат мерки за осигуряване на своевременно, законосъобразно и успешно извършване на разследването – чл. 203, ал. 1 НПК. Те заедно с прокурора осигуряват провеждането на досъдебното производство в предвидените в процесуалния закон срокове – чл. 22, ал. 2 НПК В случая е установено, че ищците са лишени от ползването на автомобила си за 1591 дни над законно допустимия срок. Обезвредата се претендира на осн. чл.49 ЗЗД, а не по чл.82 ЗЗД / за договорната отговорност и предвидимостта на обезщетените вреди именно е ТР №3/12 г.ОСГТК, на което се позовава касаторът/и на обезщетяване подлежат всички преки имуществени вреди от неправомерното задържане на вещта – р. по гр.д. №2926/16 г. на четвърто г.о. на ВКС, вкл. пропуснатите ползи. Обезщетението в случая се съизмерва с дневната наемна цена на автомобила и е определено по размер с помощта на автотехническа експертиза. Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Не са налице и основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.2 ГПК. В практиката на ВКС – напр. опр. по ч. т.д. №3006/19 г. на второ т.о., е разяснено, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281,т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не са налице основания за допускане на обжалването и по двете жалби, поради което ВКС на РБ, трето г.о.