Определение № 1106 от 09.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2709/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК[ЕИК], срещу решение № 601/ 16.10.2024 г. по в.т.д. № 544/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, 11 състав, с което е потвърдено решение от 17.01.2024 г. по т.д. № 2861/2021 г. на Софийския градски съд, VІ-2 състав, в обжалваната част за осъждане на настоящия касатор да заплати на ищеца “ФЕРМА Д.” ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 405, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 520 725,03 лева, представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по договор за имуществена застраховка “Индустриален пожар”, сключен със застрахователна полица № 110119229000040/02.04.2019 г., за настъпило на 16.12.2019 г. застрахователно събитие – пожар в свинеферма, находяща се в [населено място], [община], ведно със законната лихва от 10.05.2021 г. до окончателното плащане върху главница в размер на 1 230 700 лева и от 03.02.2023 г. до окончателното плащане върху главница в размер на 290 025,03 лева, както и сумата от 73 924,14 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода 16.11.2020 г. – 11.05.2021 г.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Релевира се извършено от въззивната инстанция нарушение на задължението по чл.236, ал. 2 ГПК, изразяващо се в необсъждане на приетата в досъдебното производство пожаротехническа експертиза, уточненията на вещото лице Марков, включено в състава на КПТЕ, за направения оглед на вече възстановената сграда, а не непосредствено след пожара, и уточнението на вещото лице С. за изключване на късо съединение като причина за пожара. Сочи се допуснато от САС нарушение на правилото на чл. 235, ал.2 ГПК, с аргумента, че не съответства на материалите по делото изводът на решаващия състав за своевременно установяване на пожара от служители на ищцовото дружество и предприемане на адекватни мерки. Поддържа се, че с недопускането на поисканата от ответника експертиза за установяване на мястото на възникване и механизма на развитие на пожара, и пристъпването към постановяване на решение по делото, без същото да е напълно изяснено от фактическа страна, въззивният съд е нарушил принципа на служебното начало по чл. 7 ГПК. Изразява се несъгласие с извода на втората инстанция за неоснователност на възраженията му за неспазването от застрахования на правилата за пожарна безопасност при проектирането и строителството на сградата, поради липса в представения по делото въпросник от 02.04.2019 г. на конкретни въпроси по отношение на обстоятелствата, на които в настоящия процес ответникът основава своя отказ. Изтъква се, че това заключение е направено в разрез с материалната норма на чл. 408, ал. 1, т.3 КЗ, уреждаща хипотеза за отказ от изплащане на обезщетение при неизпълнение на задължение по договора от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, тъй като задължението за спазване на нормите за пожарна безопасност при проектирането и строителството произтичат от Закона за устройство на територията. Добавя се, че с тези мотиви въззивният съд е нарушил и нормата на чл. 298, ал. 3 ТЗ, която предвижда, че при несъответствие между уговореното от страните и общите условия сила има уговореното, но не води до дерогиране на законовите задължения за проектиране и изграждане на обектите в съответствие с изискванията на безопасност. Нарушена била и разпоредбата на чл. 32, т. 5 от Наредба № 8121з-647 от 01.10.2014 г. за правилата и нормите за пожарна безопасност при експлоатация на обектите, която въвежда забрана за ограничаване на достъпа до ел. табла. Оспорва се и отхвърлянето от апелативния съд на направеното от застрахователя възражение за погасяване по давност на увеличената в хода на процеса част от вземането, с аргумента, че съгласно чл. 378, ал. 9 КЗ спиране течението на тригодишния давностен срок е настъпило по отношение на първоначално заявеното от ползващото се лице “Райфайзенбанк /България/” ЕАД с претенцията от 18.12.2019 г. вземане, което е платено в размер на 210 384,80 лева на 20.01.2021 г., но не и по отношение на предявеното с исковата молба вземане, прехвърлено от банката с договор за цесия от 29.04.2021 г. За последното давността не е спирана/прекъсвана и е изтекла към момента на направеното увеличение на иска на 03.02.2023 г. Счита се и, че обжалваното решение е необосновано поради несъответствие на фактическите изводи на съда с приетите по делото доказателства и формирането на неправилни правни съждения въз основа на правилно установени факти. Претендира се отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд с указания по тълкуването и прилагането на закона, съответно отхвърляне на предявените осъдителни искове изцяло, както и присъждане на направените разноски за трите инстанции.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Допустимо ли е позоваване от застрахователя на непокрит риск поради нарушения при проектиране и изграждане на застрахованата сграда, въведена в експлоатация преди сключване на застрахователния договор?”.

2. “Длъжен ли е застрахователят да включва във въпросника обстоятелства, за които е съставен официален удостоверителен документ, в случая, удостоверение за въвеждане в експлоатация, с оглед последващо позоваване на изключен риск, основан на несъответствието на проекта и строителството с изискванията за пожарна безопасност? Необходимо ли е задължението за проектиране и строителство при спазване на изискванията за пожарна безопасност, което е установено в закон, да бъде включено и в застрахователния договор?”.

3. “Дерогира ли застрахователният договор клаузите от общите условия, касаещи непокритите рискове и основанията за отказ за плащане на застрахователно обезщетение, основани на възражения за неспазени изисквания за пожарна безопасност при проектирането и строителството на въведена в експлоатация сграда, поради това, че застрахователят е приел в това й състояние застрахованата сграда?”.

Релевира се, че по отношение на първите три въпроса е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като по първото и второто питане са изложени аргументи за нуждата от тълкуване на сочената от страната като неясна норма на чл. 408, ал. 1, т. 3 ГПК, а по третото – на чл. 298, ал. 3 ТЗ.

4. “Към кой момент се преценява съответствието на проектното задание и спазването на строителните правила и норми относно застрахованата сграда съгласно Наредба № 1з-1971 от 29.10.2009 г. за СТПНОБП - към момента на одобряване на инвестиционния проект и издаване на разрешението за строеж или към момента на настъпване на застрахователното събитие?”.

Поддържа се, че четвъртият въпрос покрива хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съдебен акт е постановен в противоречие с даденото разрешение в решение № 50157/09.11.2022 г. по т.д. № 1450/2021 г. на ВКС, I т.о.

5. “Ограничаването на достъпа на охраната до помещение, в което са разположени ел. табла и водогреен котел, но не се отглеждат животни, съответства ли на противопожарните изисквания по Наредба № 8121з-647 от 01.10.2014 г. за правилата и нормите за пожарна безопасност при експлоатация на обектите (чл. 32, т. 5), въпреки изискванията за биосигурност по Наредба № 44/20.04.2006 г. за ветеринарномедицинските изисквания към животновъдните обекти?”.

По отношение на това питане се сочи, че неяснотата при прилагане на изискванията за пожарна безопасност и тези за биосигурност налагат тълкуване на разпоредбата на чл. 32, т. 5 от горецитираната наредба (основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

6. “Приложима ли е разпоредбата на чл. 378, ал. 9 КЗ относно спирането на давността при цедирано вземане, различно от това, за което е предявена претенцията пред застрахователя?”.

По шестия въпрос се претендира извършване на касационна проверка в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с доводи за разясняване прилагането на разпоредбата на чл. 378, ал. 9 КЗ при прехвърляне на вземането за застрахователно обезщетение.

7. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и се съобрази с всички доводи на страните, както и с всички, събрани по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти?”.

По седмото питане се твърди, че е налице предпоставката по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като се излагат аргументи за отклонение на обжалваното решение от задължителната практика на касацията – Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и постоянната такава, обективирана в решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 409/28.02.2013 г. по гр.д. № 59/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 36/07.08.2015 г. по т.д. № 465/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/06.07.2017 г. по т.д. № 3114/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 296/05.04.2017 г. по гр.д. № 1776/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 232/15.07.2015 г. по гр.д. № 6692/2014 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 76/16.05.2017 г. по гр.д. № 2926/2016 г. на ВКС, IV г.о.

8. “Следва ли съдът служебно да назначи експертиза, която да отговори на въпроси, имащи основополагащо значение за крайния извод на съда, когато за отговор на същите са необходими специални знания от науката, с каквито съдът не разполага?”.

Осмият въпрос се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради несъответствие на обжалвания съдебен акт с практиката на касационната инстанция - решение № 50157/09.11.2022 г. по т.д. № 1450/2021 г. на ВКС, I т.о.

Ответникът по касация “ФЕРМА Д.” ЕООД подава отговор, в който оспорва искането за достъп до касационен контрол и касационната жалба като неоснователни.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК третите лица помагачи – “Обединена българска банка” АД, ЕИК[ЕИК] (правоприемник на “Райфайзенбанк /България/” ЕАД), “Т. – 1” ЕООД, ЕИК[ЕИК], “ЕСМ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], Мира Х. Габрашкова и Г. Г. К., не са подали отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ответника застраховател, е намерил, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Приел е, че същото е и правилно, и като е споделил мотивите на първата инстанция, на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Във връзка с оплакванията в жалбата са изложени допълнителни съображения. От фактическа страна решаващият състав на САС е взел предвид, че по делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че: 1) между ЕТ “Д. Х.” и ответника е сключен договор за имуществена застраховка, обективиран в представената застрахователна полица “Индустриален пожар” № 110119229000040/ 02.04.2019 г., по силата на който ответникът е застраховал движимо и недвижимо имущество, находящо се в [населено място], [община], представляващо свинеферма (стопански сгради и инвентар), покриващ увреждане на имуществото от различни рискове за периода от 06.04.2019 г. до 05.04.2020 г., при обща застрахователна сума 1 469 288,74 евро; 2) с добавък № 1/04.04.2019 г. първоначалният застрахован е заменен с ищеца “Ферма Д.” ЕООД, в което дружество е било апортирано търговското предприятие на едноличния търговец; 3) застрахователният договор е сключен в полза на трето лице – “Райфайзенбанк /България/” ЕАД, което е предоставило на свързаното с ищеца дружество и негов едноличен собственик на капитала - “Агро Сип” ООД, кредити по три договора за банков кредит, като застраховката обхваща имущество, което е ипотекирано от ищеца в полза на банката; 4) в периода на застрахователно покритие е настъпило застрахователно събитие по основния риск – пожар в едноетажната стопанска сграда, случил се на 16.12.2019 г.; 5) в резултат на същия е унищожена цялата стопанска постройка, състояща се от три свързани сгради, както и инвентара в нея; 6) ищецът е уведомил ответника за събитието с уведомление с вх. № 184/18.12.2019 г., по повод на което е образувана преписка по щета № 110112131900830; 7) застрахователят въз основа на окончателен доклад от 13.11.2020 г. с писмо с изх. № 0-92-14656/16.11.2020 г. е определил обезщетение в размер на 210 384,80 лева, покриващо само щетите в междинния корпус (санитарен филтър), като е отказал обезщетяване на щетите в останалите два корпуса, мотивирайки се с неизпълнени от застрахования задължения по общите условия, сочещи на нарушения при проектирането и изграждането на сградата, както и нарушения при нейната експлоатация; 8) определеното от застрахователя обезщетение в горепосочения размер е преведено на 20.01.2021 г. на банката като ползващо се от застраховката лице, а на 21.01.2021 г. същата сума е преведена от банката на ищеца като застрахован.

Въззивният съд е разяснил, че обстоятелството дали ищецът е правоимащ по процесния застрахователен договор или такъв е ползващото се лице “Райфайзенбанк /България/” ЕАД, е въпрос не по допустимост на исковете, както се поддържа в жалбата, а по основателност. Аргументирал е, че след настъпване на застрахователното събитие на 16.12.2019 г. правото на застрахователно обезщетение е породено в полза на банката като ползващо се лице, на което е преведено на 20.01.2021 г. определеното от застрахователя обезщетение от 210 384,80 лева, която сума на следващия ден е преведена от банката на ищеца. Впоследствие, на 29.04.2021 г. е сключено споразумение, с което “Райфайзенбанк /България/” ЕАД е прехвърлило на ищеца всички свои права по процесния застрахователен договор. Отбелязал е, че фактът, че същото е представено и от самия ответник в приложената преписка по щетата (л. 239 от делото на СГС) е индиция, че цесията е съобщена по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Дори и това да не е било сторено преди завеждане на делото, то със сигурност е сторено в хода на процеса с връчването му, заедно с исковата молба, а и следва от позицията на “Райфайзенбанк /България/” ЕАД в становището от 31.01.2022 г., към което е приложено и потвърждение от 26.01.2022 г. на законните представители на банката относно сключеното споразумение. Апелативният съд не е споделил възраженията на ответника за нищожност на това споразумение поради липсата на основание (кауза) съгласно чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, тъй като в становището от 31.01.2022 г. банката е заявила, че каузата била donandi, но дори и да не е така, то най-вероятно отказът от правата по застраховката е свързан с развитието на отношенията по кредитните договори, по повод на което е била сключена застраховката. При това положение въззивният съд е намерил, че прехвърлянето на правата по застрахователния договор в полза на ищеца е породило валидно действие и същият притежава материалноправна легитимация да претендира правата по него.

Преди разглеждането на конкретните възражения на застрахователя решаващият състав на САС е подчертал, че всички предвидени в общите условия основания за пълен или частичен отказ за изплащане на застрахователното обезщетение са правнорелевантни само доколкото покриват или детайлизират законовите основания за такъв отказ по Кодекса за застраховането. Изтъкнал е противоречието в защитната позиция на застрахователя, който поддържа, че част от твърдените фактически обстоятелства едновременно обосновават изключени от застрахователното покритие рискове и неизпълнени от застрахования задължения по договора. Счел е, че тя не кореспондира и с извънпроцесуалните действия на ответника и по-конкретно с изплатеното от него застрахователно обезщетение в размер на 210 384,80 лева. При наличието на подобно плащане е преценена като крайно нелогична тезата, че процесното вредоносно събитие въобще не било включено сред покритите от застраховката рискове, тъй като при настъпването на непокрит риск обезщетение въобще не се дължи. Клаузи на общите условия са намерени за вътрешнопротиворечиви, тъй като едни и същи или сходни обстоятелства са едновременно предвидени като непокрити рискове в т. 7 и като основания за отказ поради неизпълнени задължения на застрахования по т. 38 – например, дублиране между т. 7.9 и т. 7.13 (в частта – неправилно и/или неподходящо поддържане), от една страна, с т.38.1 и т. 38.2, от друга страна.

Апелативният съд е изложил подробни съображения, че всички фактически твърдения относно нарушения при проектирането и изграждането на процесната сграда, принципно не могат да се квалифицират нито като “непокрити рискове”, нито като “неизпълнени от застрахования задължения след сключване на договора”. Спрямо процесния застрахователен договор от 02.04.2019 г. твърдените обстоятелства (дори и да са верни) не водят до наличието на непокрит риск, тъй като не се спори, че в този си вид и с това оборудване процесната сграда е съществувала преди сключване на този договор, като е била надлежно въведена в експлоатация с удостоверение № 011/24.03.2015 г., а е била построена въз основа на разрешение за строеж № 097/14.12.2010 г. Като е взето предвид, че не се твърди и не се установява от представения по делото въпросник от 02.04.2019 г. да са поставяни въпроси преди сключване на застраховката относно горепосочените обстоятелства, на които се позовава застрахователя по делото, е направен извод, че за него те не са били съществени за риска обстоятелства по смисъла на чл. 362, ал. 2 КЗ. При тези данни въззивният състав е счел, че договорът е сключен от страните за сградата и оборудването в нея в това им конкретно състояние, с което същите са дерогирали всички несъвместими със същото клаузи от общите условия, предвиждащи непокрити рискове (чл. 348, ал. 1, изр. 4 КЗ). Акцентирал е, че по тази причина ответникът не може да се позовава нито на случаите на непокрити рискове по т. 7 от общите условия, нито на последиците по чл. 363 и чл. 364 КЗ в хипотезите на съзнателно или несъзнателно неточно обявяване на обстоятелства, съществували при сключване на застрахователния договор, а още по-малко на тези по чл. 365 КЗ – относно новонастъпили обстоятелства, каквито тези не са.

Тези възражения са преценени като неоснователни и по същество. За изясняване на спорните въпроси относно статута на сградата и развитието на възникналия пожар по делото са приети множество писмени доказателства и са изслушани две съдебни пожаротехнически експертизи – основна и тройна, които като компетентни и убедителни са кредитирани от въззивната инстанция, наред с допълнителните пояснения на вещите лица при изслушването им в съдебно заседание. Апелативният съд е намерил за приложими за процесната сграда правилата на Наредба № Із-1971/2009 г. на строително-технически правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар в редакцията й към датата на одобряване на инвестиционния проект и на издаване на разрешението за строеж № 097/14.12.2010 г. Отчел е, че съгласно действащата редакция на наредбата, за да е задължително изграждането на брандмауери по смисъла на чл. 19 от нея (т.е. 7 преградни стени, разделящи отделните пространства с цел ограничаване на развитието на евентуален пожар) е нужно процесната сграда да бъде със застроена площ минимум 3 500 кв.м., а тя е с площ от 3 206 кв.м. В експертизата и при изслушването й вещите лица са изяснили и въпроса относно огнеустойчивостта на дървените елементи в покривната конструкция и на междуетажна преградна такава, които според тях покриват изискванията за степен ІІІ. С оглед на горното е направил извод, че изграждането на такива брандмауери не е било задължително за увредената сграда.

За ирелевантно е намерил възражението на страната, че в междинния корпус (санитарен филтър), а не в самостоятелно помещение, е инсталиран водогреен електрически котел с мощност 40 kW, вместо до 25 kW съгласно изискването на чл. 152, ал. 2 от наредбата. Съобразил е, че това би имало значение, само ако причината за процесния пожар е свързана с експлоатацията на този уред, което по делото не е установено по никакъв начин, а в случая за такава се сочи късо съединение в този корпус.

Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на застрахователя за несвоевременност на установяването на възникналия пожар, довело до несвоевременни първоначални действия по гасене и уведомяване на органите по ПБЗН. Споделил е направения от първата инстанция анализ на събраните в тази насока многобройни доказателства – показания на свидетели, писмени доказателства и експертизи. Акцентирал е, че от хронологията на действията на служителите не се установява забавяне в уведомяването на органите по ПБЗН, тъй като такова е извършено незабавно след узнаването за настъпилия пожар, каквото е изискването на т. 40.1 от общите условия. Относно доводите за забавено установяване на пожара, който е могъл да бъде установен и от свидетеля Х. в по-ранен момент, преди пристигането на свидетелите М. и М., въззивният съд е пояснил, че по делото е установено, че функциите на свидетеля Х. са били за охрана на целия свинекомплекс, но само от външната страна на самите стопански сгради. Ограничаването на достъпа му до самите сгради е мотивиран с оглед строгите санитарни изисквания относно функционирането на подобни животновъдни обекти, регламентирани в Наредба № 44/20.04.2006 г. за ветеринарномедицинските изисквания към животновъдните обекти (ДВ, бр. 41/19.05.2006 г., изм. и доп.). Предвид това недаването на права за достъп на същия до вътрешността на процесната сграда, и конкретно до междинния корпус (т.нар. санитарен филтър), е счетено, че е оправдано и не води до неизпълнение на противопожарните изисквания по Наредба № 8121з-647/2014 г. за правилата и нормите за пожарна безопасност при експлоатация на обектите. При липсата на такъв достъп до вътрешността на сградата от този служител не може да се очаква да предприема действие по гасене на пожара, нито има данни по делото от външния оглед през нощта за охранителя да е било възможно да установи с достатъчна сигурност, че е налице възникнал пожар в междинния корпус на сградата преди идването на свидетелите М. и М.. Ето защо, апелативният съд е стигнал до заключение, че уведомяването на органите по ПБЗН е извършено веднага след установяване на пожара, а последното е извършено в първия възможен момент с оглед конкретните обстоятелства и не е в нарушение на задължението по т.40.1 от общите условия. Добавил е, че без значение за разглеждания казус остава въпросът дали в процесните сгради е бил изпълнен механизъм за групово освобождаване на животни съобразно изискванията на Наредба № Із-1971, тъй като застраховката не обхваща вреди на животни, а и такива не са предмет на предявения иск.

По тези мотиви въззивният състав е приел, че не се установява наличие на основание по Кодекса за застраховането за пълен или частичен отказ за изплащане на застрахователно обезщетение за процесното събитие.

Преценил е, че оплакванията в жалбата относно определения от първата инстанция размер на обезщетението за действително претърпените вреди имат бланкетен характер. Въз основа на приетите основно и допълнително заключения на съдебно-оценителна експертиза, които като компетентни и неоспорени са кредитирани от САС, е прието, че действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието възлизат на 1 744 202,83 лева. От тази сума са приспаднати изплатеното от застрахователя обезщетение от 210 384,80 лева и стойността на приходите от отпадъците след пожара в размер на 13 093 лева, в резултат на което се получава сумата от 1 520 725,03 лева, която е дължимата от ответника разлика от застрахователното обезщетение. Върху тази главница е дължима и законната лихва за процесния период на забавата от 16.11.2020 г. до 11.05.2021 г., възлизаща на 73 924,14 лева.

За неоснователно е намерено и оплакването в жалбата за отхвърляне от първата инстанция на възражението на застрахователя за погасяване по давност на увеличените размери на исковете за главница и лихва. Посочено е, че за увеличената част от иска давността се счита за спряла и прекъсната едва от момента на заявяване на увеличението, т.е. в случая – от 03.02.2023 г. С предявяването на претенцията пред застрахователя на 18.12.2019 г. е спряно течението на погасителната давност за цялото застрахователно обезщетение, като, считано от тази дата до 18.06.2020 г., давността е била спряна на специалното основание по чл. 378, ал. 9 КЗ, както е прието и от първата инстанция. Започнала е да тече отново от 19.06.2020 г., от която дата до заявяване на увеличението на исковете на 03.02.2023 г., не е изтекла 3-годишната давност по чл. 378, ал. 1 КЗ.

По тези мотиви въззивният съд е намерил предявените искове за основателни до размерите, уважени от СГС, и е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което е предпоставено от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора по делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставеният от касатора първи въпрос, касаещ допустимостта на възражение на застраховател за непокрит риск поради неспазени изисквания при проектиране и изграждане на застрахованата сграда, е общотеоретичен. Същият не кореспондира с решаващите мотиви на въззивната инстанция, която не е приела така направеното възражение за недопустимо, а за неоснователно. В обжалваното решение са изложени подробни съображения, че твърденията на застрахователя относно тези нарушения не могат да се квалифицират нито като “непокрити рискове”, нито като “неизпълнени от застрахования задължения след сключване на договора”. Въз основа на приетите по делото писмени доказателства и изслушаните две съдебни пожаротехнически експертизи (основна и тройна), които са кредитирани от апелативния съд, и след анализ на правилата на Наредба № Із-1971/2009 г. на строително-технически правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар в приложимата редакция към датата на издаване на разрешението за строеж № 097/14.12.2010 г., е намерено, че огнеустойчивостта на дървените елементи в покривната конструкция и на междуетажна преградна конструкция покриват изискванията за степен ІІІ (според вещите лица), както и че изграждането на брандмауери не е било задължително за процесната сграда. Поради това питането относно допустимостта на такова възражение на застраховател не съответства на съдържанието на обжалваното решение и не покрива изискванията за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Поставеният от страна втори въпрос не е коректно зададен, тъй като апелативният съд не се е позовал на задължение на застрахователя за включване във въпросника, попълван преди сключването на полицата, на въпроси относно несъответствието на сградата с изискванията за пожарна безопасност, а е изтъкнал, че д обрата застрахователна практика предполага застрахователят да се осведоми за състоянието на обекта на застраховане (чрез оглед или чрез поставяне на писмени въпроси към застрахования), така щото договорът да не бъде сключен, ако обектът има недостатъци, които застрахователят е включил към непокритите рискове в общите условия. От това е направено заключение, че за застрахователя тези обстоятелства не са били съществени за риска по смисъла на чл. 362, ал. 2 КЗ и договорът е бил сключен за сградата и оборудването в нея в конкретния им вид. Следователно и по така формулираното питане не се обосновава наличие на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

Третото питане, касаещо несъответствието на застрахователния договор и общите условия, е материалноправно и е обусловило решаващата воля на въззивния състав. То покрива общото изискване по чл.280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Макар касаторът да обосновава този въпрос с необходимост от тълкуване на разпоредбата на чл. 298, ал. 3 ТЗ, с оглед формулировката му същият е относим към приложението на специалната разпоредба на чл. 348, ал. 1, изр. посл. КЗ. Същата е ясна и не поражда нужда от тълкуване. Страната не твърди и че с отговора на това питане би се допринесло за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й поради изменения в законодателството и обществените условия (т. 4 от горецитираното тълкувателно решение). Доводите на касатора са относими към правилността на решението, тъй като съдържат поддържаната от него защитна теза за наличие на основание за непокрит риск, която е приета за вътрешно противоречива и с оглед извънпроцесуалното проведение на страната – извършено плащане на застрахователно обезщетение за процесното събитие в размер на 210 384,80 лева. При тези данни третото питане не покрива хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допуск до касация. Допълнителен аргумент в тази насока е и наличие на казуалната практика на касационната инстанция. В решение № 50114/09.11.2023 г. по т.д. № 1668/2022 г. на ВКС, ТК, І т.о., е прието, че при тълкуване на действителната воля на страните по застрахователен договор намира приложение императивната норма на чл. 348, ал. 1, изр. посл. КЗ, според която при несъответствие на застрахователния договор и общите условия има сила уговореното в договора. В този смисъл е и изводът на въззивната инстанция, че със сключването на договора за сградата и оборудването в нея в конкретното им състояние страните са дерогирали всички несъвместими с последното клаузи от общите условия, предвиждащи непокрити рискове (чл. 348, ал. 1, изр. посл. КЗ). Ето защо, по това питане не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от страната четвърти, пети и шести въпрос също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като не са обусловили решаващата воля на въззивната инстанция. Четвъртото питане, относимо към момента на преценка на съответствието на проектното задание и строителството с нормите за пожарна безопасност, не кореспондира с мотивите на въззивната инстанция за извършеното плащане на застрахователно обезщетение за процесното събитие, както и за приемането за застраховане на сградата и оборудването в съответния вид. Шестото питане обективира довода на страната, че цедираното вземане е различно от това, за което е предявена претенцията пред застрахователя и по отношение на което е спряна давността съгласно чл.378, ал. 9 КЗ. Подобни съображения не са изложени от въззивната инстанция, според която в случая с предявяването на претенцията пред застрахователя на 18.12.2019 г. е спряно течението на погасителната давност за цялото застрахователно обезщетение. За петия въпрос относно достъпа на охраната до процесните помещения, освен казаното по-горе, следва да се добави, че същият е и фактологичен, тъй като предпоставя извършване на преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивния съдебен акт. С оглед на горното тези въпроси нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставеното от касатора седмо питане е процесуалноправно и е обуславящо за изхода на спора, т.е. покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационна проверка. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от страната решения и множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о.). Приема се, че при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.

Доводите на касатора за допуснато от апелативния съд отклонение от задължителната и константна практика на касацията не могат да бъдат споделени. В обжалваното решение въззивния съд, съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е очертал спорните по делото въпроси и е преценил приетите за относими факти, доказателства и доводи на страните. Изложил е подробни мотиви по въведените с въззивната жалба оплаквания. Преценил е като компетентни и убедителни заключенията на вещите лица по изслушаните пожаротехническите експертизи (основна и тройна), поради което ги е кредитирал, наред с допълнителните пояснения на вещите лица при изслушването им в съдебно заседание. След анализ на събраните по делото писмени доказателства и заключения на пожаротехническите експертизи (основна и тройна), е приел, че е ирелевантно обстоятелството за мощността на инсталирания водогреен електрически котел, тъй като не това е установената причина за пожара, а такава е възникнало късо съединение в междинния корпус. Не могат да бъдат възприети и доводите на страната за необсъждане на приета в досъдебното производство пожаротехническа експертиза, тъй като същата не се сочи да е събрана в хода на гражданското дело по предвидения в ГПК ред. С оглед на горното по така формулирания процесуалноправен въпрос не се обосновава наличие на въведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Формулираният от страната осми въпрос касае задължението на въззивната инстанция да назначи експертиза по решаващи за делото въпроси. Същият е процесуалноправен и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за правен въпрос. Съгласно задължителните постановки на т. 3 от Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите съображения, на които се основава първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Наличието на задължителна практика на касационната инстанция по това питане изключва приложение на сочения от страната допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допуск до касационна проверка.

Обжалваното решение не е постановено в разрез със задължителната практика на касацията. Като са намерени за компетентно изготвени, заключенията на основната и тройната пожаротехническа експертиза са кредитирани от решаващия състав на САС. Доводите на касатора относно установяване “по безспорен начин” на мястото на възникване и механизма на пожара, както и включването в експертния състав на друг експерт по пожарна безопасност, изразяват най-общо несъгласието му с изводите на въззивната инстанция за кредитиране на изслушаните по делото заключения и пояснения на вещите лица, а не представляват оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение. Такива аргументи не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. При това положение по така формулирания въпрос не се обосновава и наличие на допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК.

За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че към разглеждания случай е неотносимо цитираното от касатора решение по т.д. № 1450/2021 г. на ВКС, в което преценката за необходимост от експертиза е основана на липса на събрани доказателства за релевантни обстоятелства.

Поради необосноваването на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск на касационен контрол по първия, втория, четвъртия, петия и шестия въпрос, безпредметно остава обсъждането на поддържаните от страната допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

По тези съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

По разноските:

Поради недопускане на касационен контрол ответникът по касация има право на разноски. Същият претендира такива за адвокатско възнаграждение от 58 315,17 лева с ДДС, което с оглед представените доказателства за плащането му по банков път следва да бъде присъдено.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,