Определение № 3162 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3962/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. П. – С. от [населено място] срещу въззивно решение № 3539 от 30.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 4284/2023 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 7116 от 24.06.2022 г. по гр. д. № 52319/2021 г. на Софийския районен съд в частта, с която предявеният от касаторката срещу Столична община иск с правна квалификация чл. 45, вр. чл. 49 ЗЗД е отхвърлен за разликата над присъдения размер от 8000 лв. до пълния му предявен размер от 24 000 лв., която сума представлява обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на претърпян инцидент, настъпил на 24.04.2020 г., чрез встъпване накриво и усукване на десния крак на ищцата при стъпване върху разместени, счупени и повдигнати плочки на ляв тротоар на [улица], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането - 24.04.2020 г., до окончателното й изплащане. От събраните по делото гласни доказателства и от заключението на назначената съдебномедицинска експертиза е установено, че на 24.04.2020 г. ищцата в първоинстанционното производство Г. П. – С. е претърпяла травматично увреждане от спъване вследствие на разместени и счупени тротоарни плочки, находящи се на тротоара на [улица]. При инцидента същата е получила счупване на метатарзална кост – закрито, като й е поставена гип шина. Фрактурата е предизвикала трайно затруднение движенията на десния долен крайник за срок от 1,5 – 2 месеца, в който период ищцата се е придвижвала с помощни средства, след което е проведена рехабилитация и физиотерапия. Болките и страданията са с интензивен характер в първите дни и постепенно намаляват. Възможни оплаквания при такива счупвания е болка в ходилото при промяна на времето и при продължително ходене. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че предпоставките за ангажиране отговорността на ответника са налице, тъй като същият не е изпълнил задължението си за поддържане на тротоарите. С оглед на това е направен извод, че е налице противоправно бездействие от служителите на ответната община, което е основание за ангажиране нейната гаранционно-обезпечителна отговорност при условията на чл. 49 ЗЗД. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид тежестта на травматичното увреждане, възрастта на ищцата към момента на увреждането /55 г./, интензивността на търпените от нея болки и страдания, както и тяхната продължителност, в т. ч. продължителността на възстановителния период, както и търпените неудобства в ежедневието и бита, социално-икономическите условия в страната към датата на инцидента, като е приел, че справедливото обезщетение за причинените й неимуществени вреди е в размер на 8000 лв. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Как следва да се прилага критерият за справедливост при определяне на размера на „справедливото“ обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД по предявен иск по реда на чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане и следва ли да бъде извършена цялостна оценка на всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, включително конкретните обществено-икономически условия към момента на настъпване на непозволеното увреждане; 2. Следва ли мотивите на съдебния акт да съдържат анализ на съвкупния доказателствен материал, събран по делото, доводите на страните, както и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира доказателства по делото; 3. Налице ли е процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискани с въззивната жалба свидетели, които в нарушение на процесуалните правила, не са били изслушани от първоинстанционния съд; 4. Следва ли въззивното решение да бъде обосновано в съответствие с правилата на формалната логика, опитните и научни правила. Бланкетно се релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Столична община е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос относно критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД не са разрешени в противоречие с посочената от него съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. и решение № 10 от 08.02.2018 г. по гр. д. № 1600/2017 г. на ВКС, III г. о., решение № 66 от 29.05.2017 г. по т. д. № 1464/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о. Съгласно т. 11 от посоченото постановление при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства - характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Практиката на ВКС е константна в смисъл, че при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде отчетено и икономическото положение в страната и размерът на определените от съда обезщетения следва да бъде съобразен с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД. Справедливо по смисъла на тази разпоредба обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на моралните болки и страдания на увреденото лице, които включват и всички онези емоционални неудобства и психически сътресения, съпътстващи живота му. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалите от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, определящ общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва да бъдат съобразени и икономическите условия в страната към датата на непозволеното увреждане. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите, като във всички случаи не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на неоснователно обогатяване за пострадалия, а справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. В този смисъл са решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г., II т. о.; решение № 28 от 9.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г., II т. о.; решение № 158 от 11.11.2016 г. по т. д. № 2369/2015 г. II т. о.; решение № 50 от 18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г., II т. о., решение № 232 от 22.01.2018 г. по гр. д. № 60404/2016 г., IV г. о. и др. В случая в съответствие с цитираната практика въззивният съд е очертал релевантните за определяне размера на обезщетението факти в пълния им обем и въз основа на тях е определил справедлив размер на обезщетението. Значението на всички обстоятелства, които според трайно установената практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, са от значение при определяне на този размер, е обсъдено и съобразено от съда. Вторият поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, също е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касаторката, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Третият поставен въпрос не може да се квалифицира като обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да остави без уважение искането за допускане до разпит във въззивното производство на трети свидетел /наред с разпитаните в първоинстанционното производство свидетели/, въззивният съд е преценил, че отказът на първоинстанционния съд да допусне свидетеля не съставлява процесуално нарушение, което да предпоставя разпит на свидетеля в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК. Изводът, че не са налице предпоставките на нито една от хипотезите в чл. 266 ГПК за допускане на поисканото с въззивната жалба доказателство, не е довел до неизясняването на спора от фактическа страна, тъй като по делото са събрани достатъчно други доказателства, насочени към установяване на релевантните за спора обстоятелства. Освен това въззивният съд не е отрекъл наличието на твърдените от ищцата неимуществени вреди, а е приел, че от гледна точка на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД за тяхното обезщетяване е достатъчна присъдената от районния съд сума. Четвъртият въпрос по своята същност представлява касационно оплакване за необоснованост на постановеното решение и също не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това не е налице и никакво противоречие с посочената от касаторката практика на ВКС, IV г. о., – решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. и решение № 246 от 28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. относно приложението на това касационно основание, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие с правилата на формалната логика, научните и опитните правила. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до неправилност на постановения съдебен акт, която да може да бъде констатирана от съда от самото му съдържание, без да е необходима преценка на данните по делото, а сочените от касаторката евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация сумата 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,