Определение № 50321 от 14.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3467/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7181/31.03.2022 година, подадена от И. Ж. С., срещу решение № 267/28.02.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2340/2021 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 262 645/22.04.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 26-ти състав, постановено по гр. д. № 10 989/2018 година с което са отхвърлени предявените от И. Ж. С. срещу О. М. Л. иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 30 000.00 щатски долара поради неизпълнен договор за абонаментно правно обслужване от 01.02.1995 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 01.02.1996 година до окончателното плащане и евентуален иск за заплащане на същата сума на основание чл. 59 от ЗЗД, поради неоснователно обогатяване на Л.. В подадената от И. Ж. С. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу О. М. Л. искове бъдат уважени, при спазване на поредността при съединяването им. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба О. М. Л. е подал отговор с вх. № 13 397/16.06.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 267/28.02.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2340/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. И. Ж. С. е била уведомена за обжалваното решение на 07.03.2022 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 7181/31.03.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът Софийския апелативен съд е изложил съображения, че И. Ж. С. твърдяла, че на 01.02.1995 година била подписала договор с О. М. Л., в качеството й на пълномощник на майка си Й. В. С., която пък била едноличен собственик на капитала и представляващ дружеството „Одубон“ ЕООД [населено място]–възложител по договора. Изпълнителят по него-АД „О. М.“ ЕООД [населено място] бил поел задължението за административно правно обслужване на дружеството-възложител за срок от една година, за което му било изплатено от И. Ж. С. възнаграждение в размер на 30 000.00 щатски долара. Като твърдяла, че О. М. Л. не бил изпълнил задължението си по договора, тъй като й бил дал погрешен правен съвет по повод закупуване на недвижим имот, в резултат от който тя не могла да получи впоследствие продажната цена на този имот, И. Ж. С. искала да бъде осъден О. М. Л. да й „върне“ платената по договора цена от 30 000.00 щатски долара, евентуално-да й заплати на основание чл. 59 от ЗЗД сумата 30 000.00 щатски долара, които били изплатени от нея и с които О. М. Л. се бил обогатил неоснователно. Съгласно тези твърдения (по исковата и уточнителните молби пред първата инстанция), на които се основавали исковите претенции, последните имали правното си основание в чл. 79, ал. 1 от ЗЗД-обезщетение поради неизпълнение на договора от 01.02.1995 година и чл. 59 от ЗЗД. И двете претенции обаче били неоснователни. И. Ж. С. не била страна по договора от 01.02.1995 година–при подписването и изпълнението му от страна на възложителя (чрез плащане на уговореното възнаграждение от 30 000.00 щатски долара), тя била действала като негов пълномощник. Страни по договора били „Одубон“ ЕООД [населено място] и АД „О. М.“ ЕООД [населено място]. Затова, и независимо с какъв произход били средствата, с които било изплатено възнаграждението на изпълнителя, единствено „Одубон“ ЕООД [населено място] било легитимирано да търси обезщетение от неизпълнение на договора от страна на АД „О. М.“ ЕООД [населено място]. Дружеството възложител, както безспорно било установено от първостепенния съд, било прекратено и заличено от търговския регистър, а И. Ж. С. не била негов правоприемник. Същата не била и бенефициент по договора от 01.02.1995 година. Оставало напълно произволно твърдението й, че по силата на договора О. М. Л. следвало да я консултира правно по повод закупуване от нея на недвижим имот. Поетото от О. М. Л. задължение било за административно правно обслужване на дружеството „Одубон“ ЕООД [населено място], а то нито се твърдяло, нито се установявало да е включвало правни консултации на И. Ж. С. в лично или друго (като пълномощник на законния представител на възложителя) качество. Полученото от АД „О. М.“ ЕООД [населено място] възнаграждение от 30 000.00 щатски долара имало своето основание и това бил договорът от 01.02.1995 година. „Обогатяването му“ не било нито неоснователно, нито пък било за сметка обедняването на И. Ж. С., доколкото било резултат от изпълнение на договорно задължение на „Одубон“ ЕООД [населено място]. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. Ж. С. е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това материалноправно легитимирана страна в процеса ли е пълномощника, когато същият е представлявал възложителя при фактическото сключване на договора и лично е заплатил цената по договора в хипотеза на неизпълнение на поети договорни задължения от изпълнителя и за това плащането на цената по един договор от пълномощник със собствени средства на последния прави ли го материалноправно легитимирана страна при предявяване на иск по чл. 59 от ЗЗД срещу изпълнителя по този договор. По отношение на тези въпроси се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, което обосновава допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не са ангажирани обаче никакви доказателства в тази насока, поради което съществуването на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване не е установено. В случая обаче разгледани по същество двата въпроса не обосновават допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. По отношение на първия от тях практиката следва установеното в чл. 36, ал. 2 от ЗЗД, съгласно което страна по договора става представлявания, който от своя страна е задължен да заплати уговорената в него цена на насрещната страна. В случай, че цената бъде платена от пълномощника то се счита, че той изпълнява задължението на представлявания, като ако плащането е с лични средства на пълномощника то отношенията между него и упълномощителя по този повод се уреждат от вътрешните им отношения. Такова е положението и по отношение на втория от въпросите, като по отношение и на двата трябва да се има предвид, че възражение за неизпълнение може да прави само страна по договора, т. е. представлявания и само той може да претендира последиците от това неизпълнение. При неизпълнение на задължение по договора от страна на изпълнителя между него и пълномощника на насрещната страна не възникват правоотношения даващи право на втория да претендира възстановяване на заплатената на първия цена. В случай, че пълномощника е заплатил цената с лични средства то обедняването ще е за сметка на представлявания, а не за сметка на насрещната страна по договора. Така установената практика е съобразена при постановяване на въззивното решение на Софийския апелативен съд, поради което не са налице предпоставки за допускането му до касационно обжалване. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. Ж. С. е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от И. Ж. С. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 267/01.03.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2340/2021 година, по подадената срещу него от И. Ж. С., касационна жалба с вх. № 7181/31.03.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение