Определение № 50068 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1391/2022 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 1471 от 14.02.2022 г., подадена по пощата на 10.02.2022 г. от С. И. П., И. Я. П. и А. И. К., чрез адвокат И. С. от АК – С. З., срещу въззивно Решение № 220 от 22.12.2021 г. по в.гр.д.№ 1731/2021 г. на Окръжен съд - Стара Загора в частта, с която е потвърдено Решение № 101 от 27.07.2021 г. по гр.д.№ 1967/2020 г. на Районен съд - Казанлък, с което С. И. П., И. Я. П. и А. И. К. са осъдени солидарно да заплатят на Т. Н. А., действащ лично и със съгласието на своя баща и законен представител Н. Т. А., на основание чл. 45 ЗЗД и чл. 48, ал. 1 ЗЗД сумата 7 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, предл. първо, във връзка с чл. 130, ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 63, ал. 1, т. 4 НК, извършено на 04.11.2018 г. в [населено място], за причинени, при условията на продължавано престъпление, болки, страдания, страх и унижение, следствие на две леки телесни повреди, с травматични увреждания: овални специфични наранявания по горните крайници, кръвонасядане по дясното рамо, кръвотечение от носа, ведно със законната лихва от 04.11.2018 г. до окончателното й изплащане.

Ответникът по касационната жалба Т. Н. А. е депозирал отговор чрез адвокат С. Ч. от АК – С. З., в който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.

По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

Въззивния съд е съобразил, че с влязло в законна сила Решение № 88 от 10.03.2020 г., постановено по а.н.д.№ 196/2020 г. по описа на РС- Казанлък ответникът по иска (сега – касатор) С. И. П. е признат за виновен в това, че на 04.11.2018 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, на два пъти е причинил на Т. Н. А. лека телесна повреда, изразяваща се в овални специфични наранявания по горните крайници, кръвонасядане по дясното рамо, кръвотечение от носа, довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като макар и непълнолетен е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си, като деянието е извършено по хулигански подбуди - престъпление по смисъла на чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1 във вр. с чл. 130, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 4 от НК. На основание чл. 78а, ал. 6 във вр. с ал. 1 от НК ответникът е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание „обществено порицание”, което да се изпълни чрез поставяне на публично място по местоучението му в ПГТТМ - [населено място].

Прието е, че по аналогия и съгласно нормата на чл. 300 ГПК, влязлото в сила решение на наказателния съд е задължително за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Задължителната сила на решението на наказателния съд се отнася до всички елементи на престъпния състав по смисъла на императивните разпоредби на чл. 296 - 302 ГПК. За установени са приети причиняването на Т. Н. А. на лека телесна повреда по хулигански подбуди, изразяваща се в овални специфични наранявания по горните крайници, кръвонасядане по дясното рамо, кръвотечение от носа, което е причинило временно разстройство на здравето, неопасно за живота; виновността на С. И. П.; претърпените вреди и причинно-следствената връзка между тях. Нанесеният побой на Т. Н. А. на 04.11.2018 г. е причинил множество леки по степен увреждания, които обаче са усложнили състоянието на пострадалия, който е имал проблеми с дишането и параназалните синуси още през 2016 г., когато е бил хоспитализиран в УНГ Клиника „Каспела”- гр. Пловдив за хроничен максиларен синуит вляво и му e била извършена операция под обща анестезия, едва след което е бил изписан като клинично здрав. Около 7 месеца след инцидента той отново е бил хоспитализиран в същата УНГ Клиника „Каспела”- гр. Пловдив с диагноза „хипертрофия на носните раковини”, което е хронично заболяване и с аденоидна вегетация (трета сливица), като му е била направена поредна операция турбинектомия и биопсия от аденоидната вегетация. Макар побоят да не е предизвикал тези конкретни заболявания (които са хронични и имат давност от по-рано при пострадалия), те са довели до временни усложнения в състоянието му.

В резултат от противоправното деяние с извършител С. И. П. на пострадалия непълнолетен са причинени неимуществени вреди, изразяващи в претърпени по време и за период повече от една седмица болки и страдания от нанесените му удари с крака и ръце в областта на тялото и лицето, изгаряния в областта на горните крайници със запалена цигара, както и унижение и страх по време на самия побой и след това, които са наранили личното му човешко достойнство и чест, болезнено раними особено в младежката възраст, предвид обстоятелството, че действията на насилие и състоянието на пострадалия по време и непосредствено след тях са станали достояние на неопределен кръг от лица (съученици, приятели, познати), и особено след качването на клип в социалната мрежа. Съгласно чл. 45 ЗЗД делинквентът С. П. е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил на увредения непълнолетен Т. А., и съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД дължи парично обезщетение за всички нанесени морални вреди, които са в пряка и непосредствена последица от увреждането. Техният размер съгласно чл. 52 ЗЗД правилно е определен от РС в размер на 7 000 лева. При определяне на конкретния размер на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди на непълнолетен от непълнолетен са съобразени всички фактически, медицински, психологически, социални и правни аспекти. В случая са налице предпоставките и по чл. 48, ал. 1 ЗЗД за ангажиране отговорността и на ответниците И. П. и А. К., поради неупражнен от тях родителски контрол.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. За задължението на въззивния съд, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, които обуславят вредите – характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата;

2. При безспорна установеност на делинквента и настъпилото телесно увреждане, и изложени твърдения за търпени болки и страдания вследствие на него, с искане за тяхното възмездяване, може ли съдът сам, без да са ангажирани доказателства от страна на увреденото лице, да определи размера на дължимото обезщетение;

3. За да бъде определено обезщетение за настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателна промяна в психиката (търпяна уплаха, наранена чест и достойнство и др.) и начина на живот (социална изолация през времето на възстановяване, нужда от помощ от трето лице в ежедневието, необходимост от спазване на специален режим на живот и др.) на засегнато вследствие на телесно увреждане лице, следва ли търсещия такова обезщетение да ангажира доказателства за тази обективна промяна, или може съдът сам, въз основа на самия характер и степен на увреждане и начин на неговото извършване, да ги определи по справедливост ?

Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 88 от 09.07.2012 г. по търг.д.№ 1015/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 93 от 23.06.2011 г. по търг.д.№ 566/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 158 от 28.12.2011 г. по търг.д.№ 157/2011 г. на ВКС, І т.о., Решение № 57 от 01.08.2018 г. по търг.д.№ 1677/2017 г. на ВКС, І т.о., Решение № 233 от 20.12.2016 г. по търг.д.№ 3586/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 1 от 26.03.2012 г. по търг.д.№ 299/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 149 от 10.09.2019 г. по гр.д.№ 2779/2018 г. на ВКС, ІV г.о. Относно втори и трети въпрос се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. С Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са дадени указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт да вземат предвид обстоятелствата, при които е извършено увреждането. Изяснено е, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно обстоятелствата, които могат да бъдат релевантни в тази насока и задължението на съда, който решава спора по същество, да ги обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на фактите, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Оплакванията за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение представляват касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281 ГПК. Преценката им изисква преценка правилността на въззивното решение, а извършването на такава на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо.

Въпроси №№ 2 и 3 от изложението също не предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Обсъждането на тези въпроси не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по приложението на чл. 45 ЗЗД има формирана постоянна практика на ВКС (напр. Решение № 243 от 10.06.2011 г. по гр.д.№ 1398/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о.), съгласно която отговорността при непозволено увреждане се поражда тогава, когато има увреждане, което е в резултат на противоправно и виновно действие или бездействие на едно или няколко лица. При предявен иск по чл. 45 ЗЗД ищецът следва да установи наличие на противоправно действие или бездействие, което е причинило вреда, като установи причинна връзка между противоправното действие или бездействие на ответника и вредоносния резултат. На обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта. Въззивното решение е съобразено с тази практика на ВКС.

Предвид изхода от настоящото произнасяне, на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сумата 600 лева, представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС (л. 20 и 21).

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение