Определение № 308 от 22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1105/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Р. Т. Т. от [населено място] е подал касационна жалба вх.№ 2785 от 25.06.2010 год. срещу въззивното решение № 58 от 20.05.2010 год. по в.гр.дело № 149/2010 год. на Варненския апелативен съд, с което са отхвърлени исковете на касатора срещу [община] за установяване, че е собственик на имот пл.№ 159 в кв.27, м.”С. Н.”, по плана от 1936 год. в[населено място], П. парк, м.”С.”, сега ПИ № 1035.536.78 по КК от 2004 год., на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, както и по силата на реституция по ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ и др., а така също и исковете за сумата 14 935 лева обезщетение за неоснователно ползване на незастроената част от посочения недвижим имот за периода от 19.12.2002 год. до 18.12.2006 год. на основание чл.59 ЗЗД. Въззивното решение се обжалва и в частта, с която е потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение по иска за установяване правото на собственост върху сградите в недвижимия имот. Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на процесуалния закон, необоснованост и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи наличие на противоречива практика на състави на Върховния касационен съд – решение № 530 от 28.06.2007 год. по гр.дело № 604/2006 год. ІІ г.о., решение № 1071 от 23.06.2005 год. по гр.дело № 430/2004 год., ІV г.о. и решение № 801 от 2706.2002 год. по гр.дело № 913/2001 год., ІV г.о., които решения са постановени по искове на касатора за заплащане на обезщетения за ползване на имот пл.№ 159 в кв.27 по плана на м.”С. Н.”. Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното: Въззивният съд е приел, че отчуждаването на имот пл.№ 159в кв.27 по плана на м.”Св.Н.”,[населено място], през 1959 год. е било извършено в нарушение на чл.65 ЗПИНМ/отм./, но с оглед на това, че след отнемането му е бил застроен в съответствие с последващи планове от 1966 год. и 1982 год., отреждащи терена за мероприятие „П. за о.”, от същия имот не може да бъде обособен парцел, който да бъде застроен, поради което, според въззивния съд, липсва втората предпоставка на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ – отчужденият имот да съществува във вида, в който е отнет. Прието е, че имотът представлява част от парк, като свободния терен изцяло обслужва постройките, а и поддръжката на целия парк. Прието е по-нататък, че решението на Варненския окръжен съд от 23.09.1994 год. по гр.дело № 948-В/1993 год., с което по ЗВСНОИ по З. и др. е възстановена собствеността върху имот пл.№ 159 в кв.27 по плана на м.”Св.Н.”, няма сила на пресъдено нещо по отношение правото на собственост и следва да бъде преценявано по пътя на косвения съдебен контрол, а доколкото липсва законно отчуждаване, не може да бъде извършена и отмяната му по реда на ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ и др. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира,че е налице предпоставката на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: От представеното с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение № 801 от 27.06.2002 год. по гр.дело № 913/2001 год. на ВКС, ІV г.о. е видно, че с него касационната инстанция е приела, че правото на собственост върху имот пл.№ 159 в кв.27 по плана на м.”Св.Н.” е било реституирано от 14.10.1994 год., когато ищецът/сега касатор/ внесъл сумата, която му била заплатена за този отчужден негов имот; освобождаването на имота било постановено с влязло в сила решение на окръжния съд – ищецът бил въведен във владение по надлежния ред, а ответникът [фирма]-гр.Варна бил отстранен от имота. Претенцията за заплащане на наем само за мястото, до прекратяването на наемния договор и за обезщетение – след прекратяването му, са намерени за основателни. В решение № 1071 от 23.06.2005 год. по гр.дело № 430/2004 год. ВКС, ІV г.о. е приел, че влязлото в сила решение от 23.09.1994 год. по гр.дело № 948-В/1993 год. на Варненския окръжен съд има вещноправно действие и се възстановява собствеността в лицето на отчуждения собственик. Прието е било, че държането на терена е без основание, защото по силата на реституцията по ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ и др., не е възникнало суперфициарно право на държавата да държи постройка в чужд имот до размер на 280.80 кв.м. Решението е постановено по иск по чл.59 ЗЗД срещу [община] за обезщетение за ползване на дворното място от 1000 кв.м.-пл.№ 159, в кв.27 по плана на м.”Св.Н.”. В решение № 530 от 28.06.2007 год. по гр.дело № 604/2006 год. ВКС, ІІ г.о., постановено по иск по чл.59 ЗЗД на Р. Т. срещу [община], е прието, че общината е обвързана от решението на административния съд, с което отчуждаването е отменено и е недопустимо в последващ гражданскоправен спор между възстановения собственик и общината да не бъде зачетено конститутивното действие на същото решение. По отношение на застроената част от имота ВКС, ІІ г.о. е приел, че реституционният ефект не се е разпрострял върху него и тази част не е станала притежание на възстановения собственик. Независимо, че трите решения на Върховния касационен съд касаят искови производства за обезщетения за ползване на имот пл.№ 159 в кв.27, м.”Св.Н.”, спорът за собствеността върху терена и постройките в него има преюдициално значение за облигационноправния спор, поради което и противоречието между обжалваното въззивно решение и съдебните актове на състави на ВКС по тези въпроси, налага разглеждането на касационната жалба по реда на чл.290 ГПК. Касаторът е внесъл по сметка на ВКС държавна такса в размер на 580 лева – по т.2 от чл.18, ал.2 от Тарифа № 1 и дължи сумата 30 лева по т.1. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.