Определение № 1960 от 11.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 672/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг:Живот и Здраве“АД срещу решение № 61 от 17.01.2024г. по в.гр.д.№ 1139/2023г. на Апелативен съд София. Жалбата е насочена срещу частта от въззивното решение, в резултат на което дружеството е осъдено да заплати на А. Б. М. обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 20 000лв. до присъдените от САС 50 000лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 490 лв. - разходи за лечение, ведно със законна лихва върху двете суми. С касационната жалба се иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете в обжалваната част. Изложени са съображения за нарушение на чл.52 ЗЗД и присъждане на обезщетение за причинените увреждания в прекомерен размер. Оспорва се правилността на извода, че ищецът като велосипедист не е съпричинил настъпването на пътното произшествие със застрахования при касатора водач на мотоциклет. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „ Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя; Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото; Следва ли съдът да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?“ при твърдяно противоречие с ППВС № 4/1968 г. и решение № 226/08.12.2016 г. по т. д. № 2940/2015 г. на I т. о. на ВКС. Въведен е довод, че съдебно медицинската експертиза е установила, че ищецът е напълно възстановен, не се очаква настъпване на усложнения, увредените при пътното произшествие колянна и глезенна става са с нормален обем на движения, при ищеца не е налице психиатрична реакция на стрес (депресия) вследствие на пътното произшествие. 2/ „ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиияване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236, ал.2 вр. с чл. 235 ал.2 и ал.3 ГПК?“ Изложени са аргументи, че по делото са събрани достатъчно доказателства, обосноваващи релевираното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване в значителна степен от страна на пострадалия А. М. за настъпването на вредоносните последици от процесното ПТП, не само поради наличието на „граничен интелект“ у ищеца и затруднената му способност да разбира свойството и значението на конкретните действия, което му е попречило да възприеме движещия се в неговата посока мотоциклет при конкретното ПТП, но и поради възможността ищецът да избегне злополуката ако се е движил със скорост от 6 км./ч. Твърди се, че въззивният съд напълно неправилно и необосновано е достигнал до извода, че пострадалото лице не е допринесло за настъпването на вредите от събитието. 3/ „ Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?“ Поддържа се, че втори и трети въпрос са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК) и същевременно са обусловили правните изводи на съда. 4/ Въведено е и искане за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предложение последно ГПК - поради очевидна неправилност, тъй като „въззивното решение не съответства на задължителните критерии при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, установени от ВКС“. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Допустим предмет на касационното производство е решението на апелативния съд в частта по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Решението по иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, предвид размера на претенцията - 1 490лв., не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280,ал.3,т.1 ГПК. Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете насрещни страни по спора: ищецът е обжалвал отхвърлянето на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 30 000лв., присъдени с решението по гр.д.№ 166/2021г. на ОС Враца при отречено от първоинстанционния съд основание за приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, до сумата от 50 000лв., а ответното дружество - уважаването на този иск за разликата над 20 000лв., както и уважаване на претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди разходи за лечение от 1 490лв. Въззивната инстанция е приела, че с необжалваната част на първоинстанционното решение са установени предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. Във въззивното производство като спорен между страните е отделен въпросът относно обема на отговорността на застрахователя с оглед разпоредбите на чл.52 и чл.51,ал.2 ЗЗД във връзка с претърпените от ищеца вреди от пътното произшествие. Въззивната инстанция е възприела, че произшествието е настъпило на 26.07.2021г. около обяд при нормална видимост и сухо пътно платно в [населено място] на кръстовище между [улица]и [улица]. Мотоциклет марка „К.“, управляван от Г. П. се е движел по [улица]в посока запад-изток към кръстовището с [улица], преминал е двете ленти за движение в посока [населено място], достигнал е лентите за движение в посока Автогара В.. Велосипедистът А. М. се движил в посока от дясно наляво спрямо посоката на движение на мотоциклета, по път с предимство при навлизане в кръстовището - по [улица]в посока входа на [населено място] към Автогара В. в полагащата му се дясна пътна лента до десния й ръб със скорост от около 12 км./час. Мотоциклетът при достигане на мястото на удара е бил със скорост 43.9 км./ч. и е блъснал велосипеда от лявата страна в предното ляво колело. Падайки в ляво, велосипедистът е бил ударен в левия крак от падащия мотоциклет. Като причина за пътното произшествие са възприети субективните действия на водача на мотоциклета, който не е пропуснал движещия се по път с предимство велосипедист. Съставът на апелативния съд е приел за установено въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза, че ищецът е претърпял множествени закрити счупвания на лява подбедрица и контузия на главата с охлузни рани. Извършена е операция за открито наместване с вътрешна фиксация на голям и малък пищял. След едноседмично лечение е изписан, лечението му е продължило в домашни условия с назначена медикаментозна терапия. В продължение на 3-4 месеца пострадалият се е нуждаел от чужда помощ в ежедневието, придвижвал се е с помощно средство - патерица, каквато ползва и към момента на извършения от вещото лице преглед на 22.04.2022 г. - 9 месеца след инцидента. При прегледа е установена лека оточност в лявата подбедрица; функцията на левия крайник е възстановена; не се очаква за в бъдеще настъпване на усложнения, а колянната и глезенната става са в нормален обем. Съставът на апелативния съд е анализирал продължителния период от 6-8 месеца, през който ищецът не е могъл да извършва нормална физическа дейност и остатъчните трайни белези в областта на травмата. Като релевантно е отчетено и обстоятелството, че макар да не е установено депресивно състояние, налице е остра реакция на стрес - притеснения, че 44 годишният пострадал, който е в активна трудоспособна възраст, няма да може да работи и да издържа семейството си; че ищецът дълго преживява събитията и не може да общува пълноценно; че ще продължава да търпи болки при физическо натоварване, спорт и промяна на времето. На основание чл.235, ал.3 ГПК въззивният съд е съобразил и извършената на ищеца в хода на висящия съдебен процес втора оперативна интервенция за изваждане на остеосинтезния материал, която е причинила допълнителни болки и страдания. При тези фактически констатации въззивната инстанция, основавайки се на принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при съобразяване на конкретната икономическа обстановка към момента на настъпване на ПТП, на установените застрахователни лимити, както и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., е определила обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. Въззивната инстанция е обсъдила своевременно заявените с писмения отговор на въззивната жалба възражение за съпричиняване от страна на пострадалия. Дала е отговор, че при доказателствена тежест на ответника, по делото не са ангажирани доказателства за внезапно навлизане на велосипедиста в кръстовището и несъобразяване с отстоянието и скоростта на мотоциклетиста. Акцентирала е на приетата за установена причина за настъпването на пътното произшествие - субективните действия на водача на мотоциклета, който не е пропуснал движещия се по път с предимство велосипедист при възприета от последния обичайна скорост за движение от 12 км./ч. Обсъдено е, че трафикът на процесното кръстовище е изключително интензивен, поради което не може да бъде вменено в задължение на ищеца да избегне удара чрез завиване надясно в района на кръстовището, тъй като не е установено, че на [улица]не се е намирало друго пътно превозно средство. Обсъдени са и свидетелските показания на водача на мотоциклета П., който е посочил, че не е забелязал велосипедиста и е предприел пресичане на кръстовището. Обоснован е извод, че движението на ищеца е правомерно - по път с предимство, в разрешената за посоката му на движение пътна лента, а към момента, в който е могъл да възприеме мотоциклета като опасност, не е разполагал с възможност да предотврати удара чрез аварийно спиране. При констатацията, че във въззивната жалба на ответника е релевирано оплакване, че ищецът е с граничен интелект, поради което трудно е разбирал правилата за движение, не е възприел мотоциклета, а при нормална психична дейност е щял да направи всичко възможно, за да се самосъхрани, съставът на САС е дал отговор, че за приноса на пострадалия съдът не следи служебно, а в предмета на доказване се включват само своевременно заявените доводи в тази насока. Мотивирано е, че след като с писмения отговор на исковата молба не е заявен принос от пострадалия в описаната във въззивната жалба форма, този довод е преклудиран по смисъла на чл.266, ал.1 ГПК. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено: Отсъства основание за преценка въззивното решение да е постановено в отклонение от цитираната към първия въпрос съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД. При определяне на обезщетението въззивната инстанция е изложила съображения, основани на общите и специфични критерии за приложението на принципа, въз основа на които съдилищата оценяват паричния еквивалент на търпените морални вреди. Не съответства на изложените към обжалваното решение мотиви твърдението, заложено във въпроса, че не са посочени съществените критерии за прилагане на принципа за справедливост и те не са съпоставени с доказателствата по делото. Несъгласието на касатора с конкретно приложените по делото стандарти и определеното въз основа на тях обезщетение не може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. Въззивната инстанция е изложила своите фактически и правни изводи и вследствие на самостоятелна преценка е определила различен размер на обезщетението. Касаторът акцентира на отсъствие на трайни и необратими последици и на цялостно възстановяване на пострадалото лице, но въззивната инстанция е обсъдила и наличните белези в областта на травмата, както и е взела предвид и претърпените в хода на делото вреди на основание чл.235, ал.3 ГПК от извършената на ищеца втора оперативна интервенция. Вторият въпрос, съпоставен с мотивите на обжалвания акт, е твърдение за допуснати процесуални нарушения поради необсъждане на възражението на застрахователното дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице. Той няма правна характеристика, а е по правилността на решението, поради което не е в състояние да обуслови допускане на касационното обжалване. Паралелно с това, становището на въззивната инстанция относно дължимото от съда произнасяне по въпроса за приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД е изцяло съобразено с практиката на касационната инстанция, което изключва възможността за допускане на касационното обжалване в посочената към въпроса хипотеза на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, чието приложно поле не е и надлежно обосновано. Отказът на въззивната инстанция да се произнесе по нерелевирано в преклузивните срокове възражение за съпричиняване е основан на трайноустановената съдебна практика, по отношение на която касаторът не обосновава необходимост от преодоляване. Хипотетичната скорост от 6 км./ч. на движение на велосипедиста, посочена в заключението на вещото лице инж. П., не е възприета от съда за дължимо поведение с логичния аргумент, че тя е близка до пешеходно придвижване. Касаторът не обосновава, че изборът на такава скорост произтича от разпоредбите, уреждащи правилата за движение на велосипедистите, които се движат по път с предимство, при благоприятни атмосферни условия и при липса на основания, които да наложат установяването й. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по третия въпрос произтича от обстоятелството, че лимитите на застрахователното покритие са отчетени от въззивната инстанция само като индикатор, но не и като самостоятелен и водещ критерий за определяне на размера на справедливото обезщетение. Възприетият подход съответства на трайната съдебна практика, съгласно която лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, те могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия към правно релевантния момент, имащ значение за прилагене на критерия за справедливост. Преценката на съда за размера на справедливото обезщетение е основана на съвкупна преценка на множество релевантни критерии и не съображенията за размера на лимитите на застрахователното покритие са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция. Доводът за очевидна неправилност не е аргументиран с релевантни съображения и също не може да обуслови допускане на касационното обжалване. Дори въззивното решение да е постановено в отклонение от практиката на ВКС, включително и в отклонение на задължителната такава, това няма да обуслови очевидна неправилност. За осъществената безплатно адвокатска защита от пълномощника на ответника в касационното производство, за която се претендира възнаграждение на основание чл.38,ал.2 Закона за адвокатурата, настоящият състав определя възнаграждение в размер на 960 лв. с ДДС. Изречение второ на чл.38,ал.2 от ЗА, препращащо към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да намери приложение, а размерът на възнаграждението следва да се определи въз основа на фактическата и правна сложност на делото и етапа от производството, в което то се намира. По изложените съображения ВКС, състав на Първо търговско отделение