Определение № 60686 от 08.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1703/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Районен съд-гр. Сливница против решение № 2 от 4.1.2021 г., постановено по гр. д. № 2737 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, 12-ти граждански състав, с което е потвърдено решение № 2949 от 13.05.2020 г. по гр. д. № 14150 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, I ГО, 30 състав, за осъждане на касатора да заплати на Р. Б. на основание чл.4, параграф 3 от ДЕС 290 440,76 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди от нарушение на общностното право, изразяващо се в постановяване на определение от 16.03.2018 г. по НОХД № 149 по описа на Районен съд-Сливница за 2018 г., с което е одобрено споразумение по чл.381 от НПК в противоречие с чл.4, параграф втори и чл.9, параграф първи от Регламент / ЕО/ № 1889 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради противоречие с материалния закон- основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност, както и т. 2 и т.3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Обжалваното решение противоречи на решение от 30 септември 2003 г., K., С-224/01, т.53 и 56 и решение от 28 юли 2016 г., T., С-168/15, т.24 и т.26 на Съда на Европейския съюз, в които е прието, че отговорност на държавата за вреди, причинени от националната юрисдикция от последна инстанция би могла да се ангажира само в изключителния случай, в който националната юрисдикция от последна инстанция е допуснала очевидно нарушение на приложимото право, или това нарушение е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област. В конкретния случай неотправянето на преюдициално запитване до Съда на ЕС от национален съд, който се произнася като последна инстанция, представлява ли само по себе си достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, което може да ангажира извъндоговорната отговорност на държавата?

2. Допуснал ли е Районен съд-Сливница достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяване на определението от 16.03.2018 г., с което наред с налагането на наказание „лишаване от свобода“ при условията на чл.66 от НК, е наложена и мярка по чл.251, ал.2 от НК, при условие че определението е постановено преди приемането от Съда на ЕС на определение от 30 януари 2019 г., АК, С-335/18, в което за пръв път по ясен и недвусмислен начин Съдът на ЕС приема, че мярката по чл.251, ал.2 от НК е несъвместима с правото на Съюза?

3. Допуснал ли е Районен съд-Сливница достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС при постановяването на определението от 16.03.2018 г., при условие че към този момент са били постановени решение от 16.07.2015 г., C., С-255/14 и определение от 12 юли 2018 г., P. и C., С 707/17, с които Съдът на ЕС не е изключил съвместимостта на мярката по чл.251, ал.2 от НК с правото на ЕС, а единствено се е произнесъл по несъвместимостта на кумулативното прилагане на наказанието по чл.251, ал.1 от НК с мярката по чл.251, ал.2 от НК?

4. Преди приемането на определение от 30 януари 2019 г., АК, С-335/18 и С-336/18 на съда на ЕС разпоредбите на чл.4, параграф 2 и чл.9, параграф 1 от регламент 1889/2005 г. налагат ли ясно и недвусмислено задължение на националния съд да не налага мярка по чл.251, ал.2 от НК поради нейната несъвместимост с правото на ЕС?

5. Действието ex tunc на актовете на Съда на ЕС, с които този съд се произнася по същество по преюдициални запитвания за тълкуване, засяга ли правоотношения, споровете по които са разрешени с влязъл в сила акт на национален съд?

6. Следва ли да се приеме, че може да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на районен съд-Сливница в настоящия случай, когато е налице основание производството по наказателното дело да бъде възобновено?

7. Как следва да се квалифицира претенцията на лице, което твърди, че е претърпяло вреди вследствие нарушение на общностното право-по ЗОДОВ или по ЗЗД?

8. Към кого е насочен актът на СЕС, в който съответната национална правна норма е обявена за противоречаща на законодателството на ЕС-пряко към правоприлагащите органи или към законодателната власт, която именно е длъжна да синхронизира вътрешното право с правото на ЕС?

Ответникът по касационната жалба Р. Б. счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество. Претендира за присъждане на 7 340 лв. адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Прокуратурата на Република България не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Р. Б. е изложил в подадената на 29.10.2019 г. искова молба, че на 2.03.2018 г., при преминаване през Митническия пункт „К.“, не е декларирал сумата от 148 500 евро. За това деяние с определение от 16.03.2018 г. по НОХД № 149 по описа на Районен съд-Сливница за 2018 г., с което е одобрено споразумение по чл.381 от НПК, му е наложено на основание чл.251, ал.1 от НК наказание в размер на осем месеца лишаване от свобода, отложено с тригодишен изпитателен срок и на основание чл.251, ал.2 от НК недекларираната сума е отнета в полза на държавата. Заявил е, че одобрявайки споразумението, Районен съд-Сливница е нарушил чл.4, параграф 3 от ДФЕС и чл.9 от регламент/ЕО/ № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от общността. В резултат от това нарушение са му причинени вреди, изразяващи се в равностойността на отнетата сума в лева в размер на 290 440,76 лв., поради което е поискал Районен съд-Сливница да бъде осъден да му заплати тази сума.

В отговора на исковата молба представителят на Районен съд-Сливница е оспорил предявения иск. Изразил е становището, че приложимата до постановяване на определението на Районния съд практика на Съда на ЕС не е била достатъчно ясна, така че нарушението на националния съд да е очевидно и съществено, за да доведе до отговорност за претендираните вреди.

Софийският градски съд е констатирал от мотивите към проекта на Закон за изменение и допълнение на Валутния закон, че Европейската комисия е започнала проучване на българския режим на санкции, въведен с чл.18, 18а и 20 от Валутния закон и с чл.251 от Наказателния кодекс и е стигнала до заключението, че националното законодателство не е в съответствие с принципите на недискриминация, правна сигурност и пропорционалност, както и с правилата за свободно движение и капитали, предвидени в Договора за функциониране на Европейския съюз. В резултат на това на 22 юни 2012 г. е изпратено официално уведомително писмо. През 2015 г. е постановено решение на СЕС по дело С 255/14, C., в което е прието, че наказание глоба в размер на 60 на сто от декларираните парични средства по отношение на суми над 50 000 евро е непропорционално и не съответства на чл.9, параграф първи от регламент /ЕО/ № 1889/2005 г. Цитирани са определенията на СЕС по дело С-707/17 и по съединени дела С-335/18 и С 336/18 г, образуваната наказателна процедура на 25 юли 2019 г. срещу Република България, в резултат на която се достига до отмяната на ал.2 на чл.251, от НК. В обобщение първоинстанционният съд е достигнал до извода, че нормите на регламента предоставят на частноправните субекти правото на съразмерна санкция, съответстващо на задължението на държавата членка да следи предвидените санкции да не са прекомерни съобразно извършеното нарушение. Спорната ал.2 на чл.251 от НК е в пряко противоречие с принципа на съразмерност на санкцията. Към момента на постановяване на определението на Районния съд-Сливница съществуващото решение по делото C. е съдържало достатъчно ясно становище на СЕС в този смисъл. След като санкция в размер на 60 процента от декларираната сума се приема за несъразмерна и несъответна с принципа за пропорционалност, по аргумент за по-силното основание отнемането в пълен размер е невъзможно да се приеме за съразмерна санкция. Районният съд е извършил съществено нарушение, тъй като не е приложил пряко общностната норма, а при съмнение-не е отправил преюдициално запитване като национална юрисдикция от последна инстанция. Ето защо е осъдил Районния съд в [населено място] да заплати на ищеца обезщетение за причинените му вреди в размер на отнетата сума.

Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение за осъждане на Районен съд-Сливница. Посочил е, че извършеното нарушение е достатъчно съществено, защото е сторено при явно несъобразяване с практиката на СЕС в съответната област и по-специално с решение по преюдициално запитване от 16.07.2015 г., R. C., дело С -255/14, с което е прието, че чл.9, параграф първи от Регламент № 1889/2005 г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, предвиждаща за недеклариране налагане на глоба, съответстваща на 60 процента от недекларираната сума пари в брой, когато тя е по-голяма от 50 000 евро. Това решение е постановено три години преди акта на Районен съд-Сливница и е обосновало впоследствие отговора при отправени от български съд преюдициални запитвания. Следователно още с решението от 16.07.2015 г. е станало очевидно, че щом глоба от 60 на сто е несъразмерна, отнемането на цялата сума a fortiori не би могло да се счита за съразмерна мярка. Постановените след 16.03.2018 г. определения на СЕС са именно в този изяснен вече смисъл. Освен това като допълнителен критерий за определяне на нарушението като достатъчно съществено следва да се има предвид, че към 16.03.2018 г. е имало висящо производство по преюдициално запитване пред СЕС, отправено от Районен съд-Свиленград от 23.11.2017 г., касаещо въпросите, разрешени с окончателния акт на Районен съд- Сливница. Това обстоятелство, освен че е било основание за спиране на наказателното производство, идва да покаже, че грешката на районен съд Сливница при неприлагане на общностното право е неизвинима.

Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не съдържа вътрешни противоречия или противоречия с правилата на формалната логика, не почива на превратно тълкуване на правна норма противно на нейния смисъл или на несъществуваща правна норма. Ето защо касационно обжалване на това основание не може да бъде допуснато.

Обжалваното решение не противоречи на т.53 и т.56 на решение на СЕС от 30 септември 2003 г., K., С-224/01, тъй като съдът не е приел, че само по себе си неотправянето на преюдициално запитване представлява достатъчно съществено нарушение. Напротив, за да счетат нарушението за съществено, съдилищата взели предвид всички фактори, които са характеризирали положението при постановяване на определението от 16.03.2018 г.- становището на Европейската комисия по започналата наказателна процедура заради чл.251 от НК, наличието на решението на СЕС от 16.07.2015 г. по дело С -255/14, C., преюдициално запитване от български съд относно тълкуването на спорните разпоредби, което е налагало поне спиране на производството, което не е било сторено и представлява неизвинима грешка. Отчитането на тези фактори съответства на разрешението, дадено в т.25 на решение на СЕС от 28 юли 2016 г. по дело C ‑ 168/15, T.. Явното несъобразяване с практиката на Съда по смисъла на т.26 от същото решение е изведено от липсата на елементарно логическо тълкуване на решението по дело С -255/14, C.. Както са констатирали съдилищата, по аргумент за по-силното основание непропорционалността на глоба в размер на 60 процента от недекларираната сума означава, че отнемането на цялата сума е в още по-голяма степен непропорционално и несъответно на целите на регламента. Следователно несъвместимостта между правото на ЕС и разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК, предвиждаща отнемане на цялата недекларирана сума, е била изяснена още с решението по делото C.., а не след това, както се поддържа от касатора във втория, третия и четвъртия въпрос. Ето защо въззивният съд не е дал разрешение на тези въпроси, те не са от значение за изхода на спора и не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Противно на твърдението на касатора, въззивната инстанция не се е позовала на по-късно постановената практика на Съда на ЕС, съдържаща се в определения от 12 юли 2018 г по С-707/17 и от 30.01.2019 г. по С-335/18 и С-336/18, а само е констатирала, че с тези определения е потвърден вече изясненият с решението по делото C. смисъл на регламента. Затова и по петия въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

В шестия въпрос на касатора се съдържа твърдението, че производството по наказателното дело, по което е постановено определението от 16.03.2018 г., може да бъде възобновено. Решение на Съда на ЕС обаче не е предвидено като основание за възобновяване в чл.422 от НПК, няма данни производство по възобновяване да е започнало и да е приключило с отмяна на влязлото в сила определение. Затова такъв въпрос изобщо не е относим към фактите и обстоятелствата, които са от значение за изхода на спора.

Седмият въпрос на касатора е разрешен със законодателните изменения в ЗОДОВ, обнародвани в ДВ, бр.94 от 29.11.2019 г., с които са приети нов чл.2в, уреждащ реда за разглеждане на искове за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС и параграф 6, ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, според който неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи. Обжалваното решение е постановено в съответствие с разпоредбата на параграф 6, ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, а цитираното от касатора тълкувателно дело е приключило с определение № 1 от 25.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 2/2015 г., ОСГТК и ОСС на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, поради което и по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване.

Осмият въпрос на касатора касае отговорността за вреди от съществено нарушение на правото на ЕС на законодателния орган, която и да бъде ангажирана, не може да освободи касатора от неговата отговорност/чл.122 във връзка с чл.53 от ЗЗД/. Директният ефект на правото на ЕС предоставя права на частноправни субекти и затова нарушаването на тези права от правоприлагащия орган води до неговата отговорност за вреди, както са посочили и съдилищата.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на Р. Б. 7 340 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение