Определение № 3487 от 09.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1876/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. М. Г. срещу определение № 14240 от 24.07.2025 г. по ч. гр. д. № 9044/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV В състав. С него е оставена без уважение частна жалба вх. № 193468/12.06.2024 г., подадена от М. Г. срещу протоколно определение от 05.06.2024 г. по гр. д. № 21039/2023 г. на Софийски районен съд, 64 състав, с което е върната исковата молба на Г. в частта по предявения иск по чл. 134 ЗЗД. В частната жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушения на материалния закон и на процесуалните правила и е необосновано. Частният жалбоподател сочи, че в нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е пропуснал да вземе предвид настъпилия по време на висящността на частното производство факт – изплащането от страна на Г. на цялата сума, която се дължи по договора за банков кредит и е предмет на иска по чл. 134 ЗЗД. Счита, че при това положение се изменя основанието на претенцията, тъй като с оглед извършеното от Г. плащане той вече не е легитимиран да предявява чужди права /тези на банката кредитор/ пред съда, а е легитимиран да иска от застрахователя заплащане на сумата в негова полза. В жалбата се оспорва като неправилна преценка на съда, че исковата молба е била нередовна. Твърди се, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите в частната жалба срещу акта на първоинстанционния съд. Частният касационен жалбоподател моли обжалваното определение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси: „1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страните?; 2. Когато искането е предявено преди настъпване на обуславящия го фактически състав и същият се осъществи в хода на производството, длъжен ли е съдът да приложи чл. 235, ал. 3 ГПК и да приеме претенцията за доказана и основателна с крайния съдебен акт?; 2а. Длъжен ли е съдът, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, да вземе предвид изплащането на целия застрахован дълг, след настъпване на застрахователно събитие, ако изплащането е настъпило след завеждане на иска срещу застрахователя, но преди произнасянето на съда по редовността, допустимостта или основателността на този иск?; 3. Легитимиран ли е застрахованият длъжник по банков кредит да иска заплащане към себе си на застрахователното обезщетение в размер на остатъка от кредита, неизплатен към завеждането на иска, когато периодично погасява задължението си по кредита в хода на производството по иска му срещу застрахователя, или във всички случаи е легитимиран само да иска заплащане от застрахователя към кредитора си /чл. 383 КЗ вр. чл. 134 ЗЗД/?; 4. Въпрос на допустимост или на основателност е въпросът за активната легитимация на длъжника по банков кредит да иска плащане от застрахователя към себе си, когато заплаща в хода на производството по този му иск неизплатената част от дълга?; 5. Може ли съдът да поставя на страната срокове за взимане на становище по-къси от определените в закона или задължителната съдебна практика?“. Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава по въпроса по т. 1 – на Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о., гр. д. № 4744/2010 г., І г. о., гр. д. № 196/2012 г., ІV г. о., т. д. № 1656/2013 г., ІІ т. о., гр. д. № 853/2016 г., ІІ г. о., гр. д. № 112/2016 г. и гр. д. № 3356/2016 г., ІV г. о.; по въпросите по т. 2 и 2а – на решения на ВКС по гр. д. № 2575/2014 г., т. д. № 594/2011 г., І т. о., т. д. № 741/2009 г., І т. о., т. д. № 3174/2013 г., І т. о. и по въпроса по т. 3 – на решения на ВКС по т. д. № 741/2009 г., І т. о. и т. д. № 3174/2013 г., І т. о. По отношение на въпросите по т. 3 и т. 4 се въвежда и допълнителното основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че дадените от въззивния съд разрешения на въпросите по т. 2а и т. 5 са очевидно неправилни. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното. В обжалваното определение на въззивния съд е прието, че М. М. Г. е предявил срещу „Групама животозастраховане“ ЕАД иск по чл. 456, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 10 200 лв. за периода от 21.06.2020 г. до 21.04.2023 г., представляваща вземане за платено задължение по договор за банков кредит, сключен между „Експресбанк“ АД, с правоприемник „Банка ДСК“ ЕАД, и ищеца, при настъпил на 21.06.2020 г. застрахователен риск по договор за застраховка „Живот“ - поставена диагноза рак на дебелото черво, във връзка с което с ЕР на ТЕЛК на ищеца е определена загуба на трудоспособност от 84 %, както и иск по чл. 134, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 383, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплаща по 300 лв. месечно, представляваща стойността на непогасена част от задължението по договора за банков кредит. Съдът е посочил, че въведените с исковата молба твърдения са за: сключен между ищеца и „Експресбанк“ АД договор за банков кредит, по който Г. е получил сумата от 15 000 лв. със задължение да върне същата до 25.01.2025 г. на равни месечни вноски от по 300 лв. и за извършени от ищеца редовни плащания за погасяване на задълженията му по договора, съответно за остатък от задължението му в размер на 6300 лв.; сключен на 28.07.2019 г. със „Застрахователно акционерно дружество Експрес животозастраховане“ АД с правоприемник ответника „Групама животозастраховане“ ЕАД договор за застраховка „Живот“, по който покритите застрахователни рискове били злополука или заболяване, като застрахователната сума била равна на остатъка по кредита; настъпило застрахователно събитие на 21.06.2020 г., когато на ищеца била поставена диагноза рак на дебелото черво. В атакуваното определение е прието, че съгласно исковата молба настъпването на застрахователното събитие ангажирало отговорността на ответното дружество да изплати на ищеца оставащото след настъпването на застрахователното събитие задължение по договора за банков кредит в размер на сумата от 6 300 лв., както и задълженията, които ищецът е изплатил на банката, възлизащи на 10 200 лв. Съставът на Софийски градски съд е констатирал, че с определение № 9904 от 05.03.2024 г. на ищеца са дадени указания в едноседмичен срок от получаване на съобщението с писмена молба с препис за ответника: 1/ да уточни петитума на исковата молба в частта по предявения иск по чл. 134 ЗЗД вр. чл. 383 КЗ, като посочи за какъв период /с начална и крайна дата/ иска да бъде осъден ответникът да плати по 300 лв., както и в чия полза се иска присъждане на сумата, като има предвид че по отношение на неплатените погасителни вноски по договора за кредит ищецът упражнява права на банката кредитор спрямо ответника застраховател, поради което има правен интерес да иска присъждането на непогасените вноски в полза на банката и 2/ да посочи банкова сметка съгласно чл. 127, ал. 4 ГПК. Установил е, че препис от определението е редовно връчен на ищеца на 12.03.2024 г. и указанията не са изпълнени. За да потвърди обжалваното протоколно определение на първоинстанционния съд за връщане на исковата молба в частта по иска по чл. 134 ЗЗД вр. чл. 383 КЗ, съставът на Софийски градски съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че исковата молба е била нередовна в посочената част. Взел е предвид, че искането е да се заплати процесната сума на ищеца въпреки изричното позоваване на представения по делото договор за застраховка, според който всички дължими по полицата плащания се изплащат на притежателя на полицата, който е банката страна по процесния договор за кредит. В атакувания акт е направен извод за наличието на предпоставките на чл. 129, ал. 3 вр. ал. 2 вр. чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК, съответно за законосъобразно връщане на исковата молба поради неотстраняване на правилно посочените от съда нередовности на същата в установения в чл. 129, ал. 2 ГПК едноседмичен срок от съобщението за акта на съда за оставяне на исковата молба без движение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване, извън хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се отнася до задължението на въззивния съд в производството по чл. 274 ГПК да обсъди изложените в частната жалба доводите за неправилност на атакувания акт и съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този релевантен въпрос, тъй като обжалваният акт съответства на постоянната практика на ВКС, съобразно която въззивната инстанция при произнасянето си по законосъобразността на атакувания първоинстанционен акт следва да обсъди доводите, съдържащи се в частната жалба. Неоснователни са доводите на частния касатор, в контекста на който е поставен първият процесуален въпрос, че въззивният съд не е изразил становище по оплакванията в частната жалба срещу преграждащото определение на първоинстанционния съд. Съдът е изследвал релевантното за връщането на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 вр. ал. 2 вр. чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК процесуално бездействие на ищеца за отстраняване на преценени като правилно посочени нередовности на исковата молба. С оглед доводите на частния касатор следва да се посочи, че съгласно осъществената от въззивния съд проверка първоинстанционният съд е дал на ищеца указания за отстраняване на констатираните недостатъци на исковата молба в установения в нормата на чл. 129, ал. 2 ГПК срок, а не в „произволен“ такъв. В атакувания акт изрично са квалифицирани като несъстоятелни доводите на Г., че има интерес от претенцията, включително в частта досежно неизплатените вноски по процесния договор за кредит към момента на подаване на исковата молба, тъй като е продължил да плаща дължимото по кредита и след предявяване на исковете. Посочената преценка на съда е съобразена с въведените с исковата молба фактически твърдения, че след настъпване на застрахователното събитие ищецът е заплатил на банката кредитор 10 200 лв., както и че по кредита остава дължим остатък от 6 300 лв. Отчетено е позоваването на ищеца на настъпило застрахователно събитие по застраховка „Живот“, сключена в полза на банката кредитор за обезпечение на задълженията на кредитополучателя Г.. Именно с оглед тези твърдения и искания е направен извод, че искът за заплащане на сумата от 10 200 лв. е с правно основание чл. 456, ал. 1 ГПК, а искът за останалата сума, за която не са въведени твърдения, че е заплатена от ищеца, е по чл. 134 ЗЗД – косвен иск за заплащане на сумата от ответния застраховател в полза на банката. Въпросите по т. 2 и т. 2а от изложението на основанията за достъп до касация по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които се отнасят до тълкуването и приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК, не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед формулировката им, доводите на частния касатор и практиката на ВКС, на която се прави позоваване в изложението, въпросите касаят основателността на преждевременно предявен осъдителен иск за притезание, чиято изискуемост настъпва в хода на исковия процес. Поради това въпросите нямат отношение към разрешения в атакуваното решение процесуален спор относно редовността на исковата молба в частта досежно предявения косвен иск по чл. 134 ЗЗД и касационният контрол по тези въпроси не може да бъде допуснат. Въпросите по т. 3 и т. 4 от изложението се отнасят до по-общите проблеми за активната процесуална легитимация и правния интерес на физическо лице, застраховано по застраховка „Живот“, сключена в полза на кредитор за обезпечение на задължението на физическото лице, включително когато не е било страна по застрахователния договор, да предяви искове срещу застрахователя по посочената застраховка по чл. 456, ал. 1 КЗ и по чл. 134 ЗЗД. По тези въпроси е формирана последователна практика на ВКС, която е намерила израз в решение № 138 от 05.01.2016 г. по т. д. № 1727/2014 г., ІІ т. о. и решение № 107 от 14.01.2020 г. по т. д. № 893/2018 г., І т. о. В нея се приема, че разпоредбата на чл. 242, ал. 1 КЗ /отм./, съответстваща на чл. 456, ал. 1 от действащия КЗ регламентира правото на иск на физическото лице, застраховано по застраховка „Живот“ или „Злополука“, сключена в полза на кредитор за обезпечение на задължение на физическото лице, включително когато не е било страна по застрахователния договор, но е платило задължението при настъпило застрахователно събитие. Следователно искът на основание посочената правна норма предпоставя твърдение в исковата молба за плащане на задължението към кредитора /банката/. Разпоредбата на чл. 134 ЗЗД урежда непрекия иск на кредитора за защита на чужди права - имуществените права на неговия длъжник, когато последният бездейства и по този начин заплашва удовлетворяването на кредитора, освен ако се касае за такива права, упражняването на които зависи от чисто личната преценка на длъжника. Застрахованият по застраховка „Живот“ или „Злополука“ кредитополучател, респективно неговите наследници притежават правен интерес и активна процесуалноправна легитимация да предявят иск срещу застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение в полза на банката при наличие на процесуалните предпоставки на чл. 134 ЗЗД. В обобщение, ако са платили задълженията към банката кредитор застрахованите лица могат да търсят платеното от застрахователя – с иска по чл. 456, ал. 1 КЗ, а ако не са платили – те разполагат с косвения иск по чл. 134 ЗЗД за осъждане на застрахователя да плати в полза на банката непогасената част от задължението по договора за кредит, за обезпечение на което е сключен застрахователният договор, до размера на застрахователната сума. При произнасянето си по спорния процесуален въпрос относно редовността на исковата молба в частта по претенцията за заплащане на сумата от 6 300 лв., представляваща непогасен към момента на подаване на исковата молба дължим остатък по договора за банков кредит, за обезпечаване на задълженията на ищеца по който се твърди, че е сключен договорът за застраховка „Живот“, въззивният съд не се е отклонил от дадените разрешения в практиката на ВКС. Преценката на съда е извършена с оглед наведените с исковата молба фактически твърдения относно плащанията към банката кредитор от страна на ищеца, които са релевантни за активната процесуална легитимация и правния интерес по иска по чл. 456, ал. 1 КЗ и по косвения иск по чл. 134 ЗЗД съобразно възпроизведените разрешения в практиката на ВКС, които не се нуждаят от промяна или осъвременяване и изцяло се споделят от настоящия състав. По тези съображения са изключени допълнителните процесуални предпоставки по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, на които се позовава частният касационен жалбоподател. Последният въпрос на частния касационен жалбоподател не може да обоснове достъпа до касация поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не съответства на мотивите на въззивния акт, според които съдът е изследвал дали ищецът е изпълнил указанията, обективирани в определението за оставяне на исковата молба без движение, в установения в чл. 129, ал. 2 ГПК срок. Настоящият състав намира, че не се е осъществило и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва проверка за обоснованост и законосъобразност на изводите на въззивния съд. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното определение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Следва да се изтъкне, че касаторът не аргументира предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК отделно от доводите си за неправилност на въззивното определение, които могат да се преценяват едва след допускането на касационното обжалване, и поставените правни въпроси, по които вече бяха изложени съображения. С оглед гореизложеното касационното обжалване на определението по ч. гр. д. № 9044/2024 г. на Софийски градски съд не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение