Определение № 202 от 25.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 925/2019 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Х. М., подадена чрез адв. В. К., против определение № 894/21.11.2018 г. по възз.гр.д. № 739/2018 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, с което се потвърждава разпореждане № 4130/26.06.2018 г. по гр.д. № 1567/2016 г., с което е върната въззивната ѝ жалба с вх. № 11873/18.06.2018 г. по гр.д. № 1567/2016 г. по описа на Районен съд – Хасково. В частната жалба и приложеното уточнение се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното определение. Жалбоподателката счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставя въпросът „При прекратяване на производството по гражданско дело поради липса на представителна власт от пълномощника, следва ли правото на обжалване на прекратителното определение да бъде съобщено лично на страната и от кой момент възниква това право?“, за който твърди да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това счита, че атакуваното определение е очевидно неправилно, доколкото в мотивите на първоинстанционното разпореждане е посочено, че е налице основание по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК, а указания на страната за отстраняване на констатирани нередовности не са давани. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил е писмен отговор от Т. Х. М., подаден чрез адв. В. К., в който се поддържа основателността на частната жалба и се иска отмяна на атакуваното определение. Постъпило е и „становище“ от С. Д. Д., подадено чрез адв. С. П., в което се поддържа, че жалбата е неоснователна, а обжалваното определение е правилно и законосъобразно.Заявена е претенция за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като взе предвид наведените оплакванията, намира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 вр. чл. 62, ал.2 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото и на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е процесуално допустима. Производството по делото е образувано по искова молба на Т. Х. Д. и И. Х. М.. При служебно извършена проверка по реда на чл. 129, ал. 1 ГПК с разпореждане № 7547/09.11.2016 г. по гр.д. № 1567/2016 г. по описа на РС-Хасково исковата молба е оставена без движение с указания И. Х. М. да приподпише предявения от нейно име иск с правно основание чл. 108 ЗС и пълномощното за адв. В. К., доколкото Т. Х. Д. не може да я представлява по делото предвид разпоредбата на чл. 32 ГПК или изрично в писмена форма да потвърди лично или чрез пълномощник, но от кръга на лицата по чл. 32 ГПК, извършените без представителна власт процесуални действия по предявяването на ревандикационния иск. В изпълнение на дадените указания по гр.д. № 1567/2016 г. по описа на РС-Хасково е постъпила молба от адв. В. К., с която същият е представил пълномощно, издадено му от И. Х. М., да я представлява. С отговора на исковата молба, подаден от адв. С. П., действащ като пълномощник на С. Д. Д., И. П. И. и К. П. Я., е оспорено приложеното пълномощно. Като е констатирал, че в период от повече от половин година И. Х. Д. не е могла да бъде намерена на адреса, който е посочен като постоянен и настоящ, същата е търсена безуспешно и чрез своите деца, за чиито адрес съдът служебно е изискал справки и предвид направеното оспорване на подписа в пълномощното, доколкото в тежест на страната, чийто подпис се оспорва е да докаже достоверността му, съдът е направил извод за липса на активна процесуална легитимация на страната И. Х. М.. Констатирал е и, че не е налице и задължително необходимо другарство между ищците по делото. При тези съображения, в открито съдебно заседание по гр.д. № 1567/2016 г., провело се на 29.09.2017 г., Районен съд – Хасково е прекратил производството по делото спрямо И. Х. М. на основание чл. 129, ал. 3 вр. чл. 128, т. 8 ГПК. Впоследствие е постановено решение № 239/26.04.2018 г. по гр.д. № 1567/2016 г. по описа на Районен съд – Хасково, с което исковете на Т. Х. Д. срещу С. Д. Д., И. П. И. и К. П. Я. с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожност на пълномощно, с правно основание чл. 29 и чл. 31 ЗЗД за унищожаване на упълномощителна сделка, с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договори за покупко-продажба и искът с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД за обявяване на относително недействителни на посочените договори за покупко-продажба, както и искът с правно основание чл. 108 ЗС са отхвърлени. Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба с вх. № 11873/18.05.2018 г., подадена от И. Х. М. чрез адв. В. К.. С разпореждане № 4130/26.06.2018 г. администриращият първоинстанционен РС – Х. е върнал въззивната жалба. Окръжен съд-Хасково е сезиран с частна жалба срещу постановеното разпореждане и се е произнесъл с атакуваното в настоящото производство определение № 894/21.11.2018 г. по въз.ч.гр.д. 739/2018 г. Приел е, че И. Х. М. няма статут на надлежна страна предвид влязлото в сила определение от 29.09.2017 г., с което производството по делото по отношение на нея е прекратено. Посочил е, че действията на първоинстанционния съд са надлежни и законосъобразни, тъй като частната жалбоподателка не попада в субективния обхват на силата на присъдено нещо на постановеното решение и не е легитимирана да го обжалва. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Макар в разпореждане № 4130/26.06.2018 г. на РС-Хасково да е посочено, че е налице основанието по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК, а по делото да не е проведена процедура по отстраняване на допуснати нередовности, настоящият състав намира, че тази неточност не може да обоснове извод за очевидна неправилност. Още повече, че във въззивното определение, ясно и категорично е посочено от ОС-Хасково, че жалбоподателката И. Х. М. не е легитимирана страна в производството и не може да извършва валидни процесуални действия, включително да обжалва постановеното първоинстанционно съдебно решение. Ясно е очертан и предметът на обжалване в настоящото производство, като е посочено, че съдебното определение за прекратяване на производството по отношение на тази ищца е извън предмета на подадената частна жалба пред въззивния съд и съществува различен ред за защита на твърдяното нарушение на правата на И. Х. М.. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и във връзка с поставения от жалбоподателката въпрос. Той не е обусловил изводите на въззивния съд, единствено е посочено, че в производството по разглеждане на частна жалба срещу разпореждане за връщане на въззивна жалба поради липса на процесуална легитимация на страна, не може да се извършва косвен съдебен контрол на влезли в сила определения, постановени в производството по делото. Липсата на поставен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да е необходимо да се разглеждат допълнителните предпоставки за това. За изчерпателност може да се посочи, че приложените определения на ВКС нямат никаква връзка с настоящото дело. В определение № 1074/30.11.2012 г. по ч.гр.д. № 151/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о. е даден отговор на въпроса следва ли да се счита за отстранена нередовността на исковата молба, ако държавната такса е внесена в определения от съда срок, но платежният документ е представен впоследствие, а определение № 762/11.11.2011 г. по ч.гр.д. № 610/2011 г. по описа на ВКС, I т.о касае допустимостта на частна касационна жалба против отказ за конституиране на трето лице помагач. Отделно за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно да бъде бланкетно посочена разпоредбата, а е необходимо касаторът да изложи аргументирани съждения защо намира, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ето защо и във връзка с изложените съображения и предвид липсата на формулиран въпрос, който да отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и с оглед приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящия състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Предвид този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени сторените от ответника по частната жалба разноски за адвокатско възнаграждение. Към становището на С. Д. е приложен договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че уговореният адвокатски хонорар от 500, 00 лв. е изплатен в брой на адв. С. П.. Водим от гореизложеното Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение