Определение № 126 от 22.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2641/2022 г.

ВКСI търговско отделение22.01.2024 г.докладчик Десислава Добрева

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260/26.05.2022 г. по в. т. д. № 126/2022 г. на Апелативен съд Пловдив Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Мотиви

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. В. П. и Л. В. П. срещу решение № 260/26.05.2022 г. по в. т. д. № 126/2022 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 260395/13.10.2021 г. по т. д. № 199/2020 г. на Окръжен съд Пловдив за уважаване на предявен от „УниКредит Булбанк“ АД срещу касаторите иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на договор за дарение на идеални части от недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 23, том I, рег. 290, нот. дело № 18/2015 г. В подадената касационна жалба се излагат твърдения за наличие на касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, както и, че същото следва да бъде допуснато до касация с цел точно прилагане на закона и развитие на правото. Формулиран е следният въпрос, за който се твърди, че е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на съда: „Кой е моментът, в който се преклудира правото на ответника да представи писмени доказателства? Дали това е изтичане срока за отговор на исковата молба или представянето на писмени доказателства може да се направи за пръв път след доклада по делото при разглеждането му в открито съдебно заседание от първата инстанция?“ Заявени са твърдения, че по въпроса въззивният съд е процедирал в отклонение от прието в решения на ВКС, а именно: решение № 163/2012 г. по т. д. 965/2010 г. и решение № 98/2015 г. по т. д. № 870/2014 г. От касаторите се формулира искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено. От ответника по касация „УниКредит Булбанк“ АД е депозиран отговор. С него се излагат твърдения за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касация, а в случай, че са налице, то да бъде установено, че решението не страда от посочените в касационната жалба пороци. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. За да постанови своя съдебен акт, въззивният съд е приел, че предявеният от банката срещу Д. и Л. Попови иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и доказан. Не е възприел възражението на ответниците, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като е отказал събиране на доказателства по инициатива на ответниците с цел установяване привидност на договора за дарение като прикриващ договор за продажба. Мотивирал е своя извод с обстоятелството, че между страните е постановено влязло в сила определение, с което е отказано възстановяване на срока за подаване на отговор. Съобразил е, че наведените твърдения за симулативен характер на договора по своето същество представляват правоизключващи възражения за факти, които са настъпили преди изтичане на срока за отговор и тежестта да бъдат доказани лежи върху страната, която ги е направила. Посочил е, че първоинстанционният съд правилно е възприел депозираните след преклузивния срок отговори като становище срещу основателността на предявения иск, поради което законосъобразно с решението си е разгледал възраженията за недоказаност на качеството кредитор в полза на ищеца, за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита и липса на увреждащ характер на сделката. Възприел е изводите на предходната инстанция относно неоснователността на тези възражения. Счел е за адекватно обоснован с концентрационното начало на процеса мотивът на окръжния съд, че, предвид настъпилата преклузия, не могат да бъдат уважени претенциите на ответниците за допускане на гласни доказателства с цел установяване привидността на договора за дарение и липсата на знание у Л. П. за наличието на дълг на нейния брат Д. П. към „УниКредит Булбанк“ АД. По същество на спора съставът на Апелативен съд Пловдив е преценил за доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, възприемайки изводите на първоинстанционния съд за наличие на установено със сила на пресъдено нещо право на вземане в полза на „УниКредит Булбанк“ АД срещу ответника Д. П., увреждащо действие, с което се намалява обема вещни права, притежавани от длъжника П., и знанието на последния, че с прехвърляне на идеални части от недвижими имоти уврежда кредитора. Преповторил е съображенията на предходната съдебна инстанция, че знание на лицето, с което е договарял П., е без значение, тъй като сделката е безвъзмездна. В мотивите съдът е посочил, че с дарението длъжникът е увредил кредитора си, чието вземане е установено със сила на пресъдено нещо. Не са налице сочените от касатора основания за факултативен достъп до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният въпрос не се установява да е разрешен в отклонение от съдебната практика, на която се позовават касаторите. В цитираното от тях решение № 163/17.01.2012 г. по т. д. № 965/2010 г. на I т.о. на ВКС е посочено, че правото на ответника да представи доказателства не се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 370 ГПК /респ. срока за допълнителен отговор/, ако доказателственото искане е заявено за първи път след доклада по делото при разглеждането му в открито съдебно заседание и ангажираното доказателство е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражение, заявено в отговора на исковата молба и уточнено от фактическа страна с оглед доклада на съда или неговите указания. В случая събирането на доказателства е отказано, тъй като те са поискани от ответниците за установяване на факти, които не са заявени в отговора на исковата молба, доколкото той е бил депозиран след преклузивния срок, предвиден в процесуалния закон. Апелативен съд Пловдив не се е отклонил от разрешението, дадено в практиката на ВКС, следователно неудовлетворен се явява соченият селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивното решение да е постановено в отклонение от практика на ВКС. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като то само е формално посочено без да са изложени твърдения съобразно задължителните постановки на т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите не са посочил кои норми считат за неясни или прилагани противоречиво от съда, както и дали по прилагането им е налице неправилна или неадекватна на икономическите отношения съдебна практика. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд Пловдив. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

Цитирани разпоредби

9