Определение № 4551 от 28.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3726/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 14971/27.05.2025 г. на Ж. Г. М., М. Б. Н., Н. С. П., Е. С. П., А. И. Я. С. и М. Х. Н., чрез адвокат В. Ц., и касационна жалба вх. № 16953/12.06.2025 г. на И. Н. П. и П. А. Г., чрез адвокат П. С., срещу въззивно решение № 431/17.04.2025 г. по в. гр.д. № 504/2024 г. на Окръжен съд - Варна. В касационните жалби се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Ж. Г. М., М. Б. Н., Н. С. П., Е. С. П., А. И. Я. С. и М. Х. Н. се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът да разгледа исковете на основанията, на които са предявени, като изхожда от изложените твърдения от ищеца относно обстоятелства, на които същият основава претенциите си, в рамките на съдържанието и пределите на търсената искова защита; 2. Допустимо ли е съсобственик, действащ в качеството си на защитник на правата на всички съсобственици, да предяви ревандикационен иск за целия имот, включително за идеалните части на неучастващи в делото съсобственици; 3. Оправомощен ли е съсобственик на имот да предяви ревандикационен иск за целия имот, когато той се владее от несобственик; 4. Предмет ли е на установяване в производство по иск по чл. 108 ЗС за ревандикация на имот, който се владее от несобственик, обемът на правата на ищеца в съсобствеността; 5. Следва ли съдът да уважи ревандикационен иск по чл. 108 ЗС в установителната му част за целия имот, когато съсобственикът е доказал качеството си на такъв и е предявил иск за защита на правата на всички съсобственици. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на И. Н. П. и П. А. Г. се поддържа наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Когато не препраща към мотивите на първоинстанционния съд, длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество на делото, повторно да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, възраженията и доводите на страните и наведените в жалбата оплаквания, като изложи логични безпротиворечиви мотиви и изведе самостоятелни фактически и правни изводи; 2. Ако фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание – т.нар „завладяване“, предполага ли се, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си и има качеството на владелец и необходимо ли е той да демонстрира промяна в намерението си за своене спрямо собственика? Упражняването на владение, което е явно демонстрирано спрямо всички, неограничен кръг лица, представлява ли демонстриране на намерението на своене и спрямо лицето, което се легитимира като собственик на имота; 3. Предявяването на иск по чл. 108 ЗС от съсобственик срещу владелеца прекъсва ли придобивната давност за целия имот, вкл. и по отношение на идеалните части на съсобствениците, които не са предявили иск; 4. Може ли да се приеме, че упражняващият фактическата власт държи имота за лице, което е починало, вкл. когато смъртта на това лице е обявена с решение по чл. 14 ЗЛС. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна с твърдения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване в съответната обжалвана част. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е обезсилено решение № 3510/02.11.2023 г. по гр. д. № 12126/2022 г. на Районен съд – Варна в частта, в която е отхвърлен предявеният от М. Х. Н. иск по чл. 108 ЗС в установителната му част за признаване за установено по отношение на И. Н. П. и П. А. Г., наследник на починалата в хода на делото К. И. П., че ищцата е собственик и на разликата над сочената за лична нейна 1/22 ид.ч. до 16/22 ид. ч., сочени за собствени на останалите неучастващи по делото наследници на Б. К., от ПИ с идентификатор *** с площ от 1079 кв.м. по КК и КР на [населено място], придобит по наследяване от Б. К., починал на 31.10.2008 г., в полза на когото е бил издаден КНА от 23.09.1985 г., а той – придобил го по наследяване от Ц. и Д. К., като производството по делото е прекратено в тази част. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалите части, в които: 1/ е прието за установено по отношение на И. Н. П. и П. А. Г., наследник на починалата в хода на делото К. И. П., че всеки от ищците Н. Н. К., починала в хода на делото и наследена от Н. А. К., Ж. Г. М., М. Б. Н., Н. С. П., Е. С. П., А. И. Я. С. и М. Х. Н. е собственик на по 1/25 ид.ч. от процесния поземлен имот с идентификатор *** с площ от 1079 кв.м. по КК и КР на [населено място]; 2/ ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху целия процесен имот; 3/ е отменен КНА от 11.11.2014 г., издаден в полза на праводателя на ответниците А. Р. М., до 7/25 ид.ч. от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** с площ от 1079 кв. м.; 4/ са отхвърлени предявените от Н. Н. К., починала в хода на делото и наследена от Н. А. К., Ж. Г. М., М. Б. Н., Н. С. П., Е. С. П., А. И. Я. С. и М. Х. Н. искове по чл. 108 ЗС в установителната им част за признаване за установено по отношение на И. Н. П. и П. А. Г., че ищците са собственици и на разликата над признатата им по 1/25 ид.ч. до претендираната 1/22 ид.ч. за всеки от процесния недвижим имот. Въззивният съд е приел за установено, че на 20.06.1942 г., по време на брака си с Ц. К., Д. К. е придобил 2 дка от хавра, цялата от 4 дка, находяща се във Варненските лозя, местността „В.“. Д. К. е починал на 03.09.1985 г. и е наследен от сина си Б. К.. На 23.09.1985 г. Б. К. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по наследяване от родителите му върху вилно място с площ от 1 075 кв.м., находящо се във вилна зона в [населено място], парцел *– * в кв. 7. С влязло в сила решение № *-*-* от 24.07.2015 г. по гр.д. № 23995/2014г. на СРС на основание чл. 14 ЗЛС е обявена за настъпила на 31.10.2008 г. неговата смърт. Към датата на смъртта Б. К. не е имал живи родители, не е имал деца, нито братя и сестри или техни низходящи. След анализ на представените по делото удостоверения за наследници съдът е приел, че обявеният за починал е наследен от Х. Х., Н. К. /починала в хода на делото и заместена от наследника си Н. К./, М. Н., Г. Г., М. С., Л. К., Н. П., Е. П., Л. Ч., Р. К., К. К., Л. К., И. К., А. С., М. К., К. К., П. К., М. В., П. К., И. И., В. П. и Б. Д.. Съдът е установил, че на 15.01.2013 г. е заявено искане от А. М. за признаване правото на собственост по обстоятелствена проверка върху поземлен имот с идентификатор ***. Е. П., М. К. и Г. Ц., като наследници на Б. К., са направили възражение. А. М. е наследник на починалия на 04.11.2011 г. Р. М.. С констативен нотариален акт от 11.11.2014 г. А. М. е признат за собственик на поземлен имот с идентификатор ***, който впоследствие е предмет на продажба от 14.09.2015 г. в полза на Н. Н. П.. Последният е починал на 25.11.2015 г. и е наследен от ответника И. Н. П. и К. И. П.. От представените строителни документи съдът е констатирал, че през 2016 г. И. П. е предприел административни действия по подготовка за застрояване на спорния имот. С определение от 23.06.2017 г. производството по образувано предходно дело от част от наследниците на Б. К. срещу купувача Н. П. е прекратено. Посочено е, че К. П., съпруга на починалия Н. П., е починала на 13.07.2020 г. и е оставила за наследници своите синове – И. П. и П. А. Г., които са уредили отношенията помежду си с договор за доброволна делба от 25.09.2020 г., според който процесният имот е поставен в дял на И. П.. От заключението на първата техническа експертиза съдът е установил, че закупените през 1942 г. от Д. К. 2 дка от хавра съответстват на ПИ №* по КП от 1936 г. по местонахождение, площ, две граници (Б. Д. и С. Т.) и по вписвания в разписния лист. Имотът попада в южната част на ПИ №* с площ от 647 кв.м. По следващия КП от 1956г. поземлен имот №* с площ от 2073кв.м. е записан в разписния лист на Д. К., като отново е констатирано съвпадение по местонахождение, площ, две граници и вписвания в разписния лист. С РП от 1961 г. в рамките на ПИ №* са отредени парцели *-* и *-* в кв.7. Според вещото лице че процесният имот №* попада в имот №* по КП от 1956г., собственост на Д. К. по НА №183/1942г. с площ 776 кв.м., и с цялата си актуална площ от 1079 кв.м. – в парцел № *-*, кв.7 по РП от 1961 г., за който е издаден КНА №145 от 1985 г. в полза на Б. К.. В допълнително заключение е разяснено, че имотът, описан в КНА №145/1985г. в полза на Б. К., представляващ парцел * * в кв.7 с площ 1075 кв.м., попада изцяло в ПИ *** по КК и КР от 2008 г., който е описан в КНА №130/2014г. на А. М. и който е предмет на продажбата с НА №15/2015г. в полза на Н. П.. От показанията на свидетелката Б. Г., собственик на дворно място и къща, намиращи се срещу спорния имот, е установено, че Б. К. е живеел в жилищната постройка в мястото основно през лятото, като това се е случвало до около 2004-2005 г. В разговор между двамата той е заявил, че е дал клетва на родителите си да не продава процесния имот. След 2004-2005 г. К. не се е появявал в района. Сега имотът е буренясъл и не се поддържа. Свидетелката не е виждала никого в имота в годините от изчезването на К., като след 2005 г. забелязала, че някой е поставил ключ или верига, а увисналата порта е поизправена, но дали е подменена, или ремонтирана свидетелката не знае. Свидетелката Г. Ц., е заявила, че Б. К. бил саможив човек, който не допускал много хора до себе си, освен първия си братовчед С. и сина му И.. Последният се грижел за имота до 2004 г., когато е заминал за Испания. Той е прекарал електричество, облагородил е двора и е подменил входната врата. Ц. е споделила, че последната й среща с К. била през лятото на 2007 г. - той бил много болен, но тя не знае да е възлагал на друг човек да се грижи за спорния имот. Когато изминали 5 години от изчезването му, наследниците са поставяли табели на входната врата, указващи, че имотът е тяхна собственост, но същите били многократно чупени и премахвани. Сочи, че през лятото на 2014 г. свидетелката и един от наследниците на К. лично сменили патрона на входната врата. Именно Ц., като пълномощник на наследниците, е образувала дело за обявяване на смъртта на К.. До обявяване на смъртта обаче имотът бил продаден. В края на 2014 г. купувачите подменили патрона. Свидетелят Р. Р., син на свиделя М. К., живеещ в съседство на процесния имот от 1989 г. до 2016 г, е разказал, че К. е ангажирал Р. М. с поддържането на имота от около 1999-2000 г., като Б. идвал основно през лятото. Грижите на М. до смъртта му през 2010-2011 г. са били на доброволни начала поради приятелството му с Б.. Р. често идвал в имота заедно със сина си А. М., който след смъртта на баща си продължил да стопанисва и почиства мястото. Р. е отбелязал, че от 5-6 години (спрямо разпита през 2021 г.) вече никой не поддържа двора, който се е превърнал в бунище. Новият собственик на имота – И. П., се е появил преди 6-7-8 години и е имал намерение да го застрои. Показанията на свидетеля М. К. не са кредитирани в частта им относно конфликта между Б. и братовчед му С., както и в частта, в която свидетелят е посочил, че след като К. престанал да посещава имота, А. М. поддържал мястото, поради противоречието им с показанията на свидетелите Ц., Р. и Н., сочещи, че Р. М. е поддържал имота, а А. само му е помагал. К. е свидетелствал, че Р. М. е бил партньор на Б. К., като последният му е позволил да влиза в имота и да го поддържа чрез бране на овошките, пръскане и подрязване на дръвчетата, отрязване на орехово дърво, садене на домати и др. След смъртта на Р. синът му А. продължил да поддържа имота със сходни дейности. Свидетелят е потвърдил обстоятелството, че на оградата е била поставена табела, указваща собствеността на мястото на наследниците на К.. Посочил е, че освен Р. и А., не е виждал други хора да влизат в имота. Свидетелят Н. е разказал, че когато К. спрял да посещава имота, в него често са идвали Р. и синът му Н.. След смъртта на Р. синът му продължил да осъществява сходни действия по поддръжка. По-късно – около 2020 г., свидетелят видял И. в имота, почиствайки трева около оградата, като същият наел и багер за почистването. Показанията не са кредитирани в частта, в която свидетелят е посочил, че разбрал от Р., че той стопанисва имота и същият е вече негов, поради тяхната декларативност и противоречието им с показанията на свидетеля пред първоинстанционния съд. Според показанията на свидетелката Г. Д., И. купил мястото след 2015-2016 г., започнал е да го разчиства и облагородява. През 2016 година той наел багер да почисти мястото. В тази насока са и показанията на свидетеля Е. К., който е свидетелствал, че И. е закупил мястото през 2015 г., започнал го да почиства и получил виза за проектиране и документи от ВиК, за да строи. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че при предявен иск по чл. 108 ЗС всеки съсобственик може да иска връщане на целия имот, неоснователно ползван от ответниците, независимо от обема на притежаваните от ищеца вещни права, доколкото предявяването на ревандикационен иск е действие на управление относно съсобствената вещ. Неучастието на останалите съсобственици в производството е пречка за разглеждане на правата им в установителната част на иска по чл. 108 ЗС, защото съдът не може да признае за съществуващи или да отрече вещни права на субекти, които не участват в производството. С тези аргументи съдът е счел, че искът по чл. 108 ЗС на М. Н. за 15/22 ид. ч. от правото на собственост върху имота в установителната му част е недопустим, поради което първоинстанционното решение следва да бъде частично обезсилено, а производството в тази част – прекратено. В останалата част въззивният съд е изложил мотиви за неоснователност на възражението на ответниците за липса на идентичност между имота, собственост на К., с процесния имот. Съдът се е позовал на заключението на техническата експертиза, установяващо идентичност на закупените от Д. К. 2 дка хавра, парцели *-* и *-* в кв. 7 по плана от 1961г., процесния имот, попадащ в парцел *-*, за който е издаден КНА от 1985 г. в полза на Б. К., и имота, за който е издаден КНА от 2014 г. в полза на А. М., продаден през 2015 г. на наследодателя на ответниците. Прието е, че наследственото качество на ищците не е оспорено от ответниците, а доводът за неприемане на наследството е неоснователен, с оглед предприетите действия от ищците по подмяна на ключалката на входа на оградата, поставяне на табели за техните права върху имота, подавани жалби до институции и предявяване на искове за наследственото имущество. След анализ на наследствените връзки е прието, че ищците са съсобственици по наследяване на по 1/25 ид.ч. от процесния имот. Относно твърдяното придобивно основание на ответниците – давностно владение на техния праводател, съдът е приел, че ако позоваващият се на давност няма титул за собственост при започване със служенето с имота или фактическата му власт е предоставена от собственика с натоварване да пази и да поддържа имота чрез допускане от негова страна на обикновено ползване на имота, то не е налице намерение за своене на вещта. За установяване на такова са необходими извършени действия по отблъскване на владението на действителния собственик и демонстрация на промяна в намерението за владение на имота като свой. Прието е, че твърденията на самите ответници, а и показанията на свидетелите Ц. и Р., са установили, че през 2000-2001 г. Р. М. е започнал да поддържа спорния имот по волята на Б. К.. Изложени са съображения, че независимо дали се касае до държане /предадена фактическа власт въз основа на устна възлагателна сделка/ или до търпими действия /със съгласието на собственика да се извършват такива от добронамереност или близка връзка/, то упражняваната фактическа власт не съставлява владение по смисъла на чл. 69 ЗС. Този извод е обоснован и с естеството на извършваните от Р. М. действия – пръскане и подрязване на дръвчетата, садене на домати, косене на трева, ограждане откъм улицата и подмяна на увредена врата, пръскане срещу вредители и др., сочещи на действия на обикновено ползване, позволено от собственика. Прието е, че приживе Р. М. не е извършил никакви правни и фактически действия, които да надхвърлят обикновеното ползване на имота, респ. до смъртта си не е упражнил давностно владение. Като недоказано е прието твърдението, че К. е искал да остави имота за сина на Р. М. – А. М.. Приети за недоказани са и твърденията, че преди смъртта на Р. М. неговият син е започнал да владее процесния имот,който е бил дете по това време и само е придружавал баща си. Посочено е, че обявената смърт на Б. К. на 31.10.2008 г. не променя правното положение на упражняващия фактическа власт Р. М., предвид специфичния ред и момент на обявяването й – решение по чл. 14 ЗЛС от 24.07.2015 г. Към 2008 г. нито Р. М., нито трети лица са знаели за смъртта на собственика, за да бъде променен характерът на упражняваната от М. фактическа власт, започнала без намерение за своене. Съдът е посочил, че едва след смъртта на Р. М. /04.11.2011 г./ е могъл да установи владение, годно да го направи собственик по давност. От този момент до издаване на КНА от 11.11.2014 г. и до продажбата на 14.09.2015 г. не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок. Считано от 04.11.2011 г. до подаване на исковите молби – м.08 и м.11.2019 г. отново не е изтекъл законоустановеният десетгодишен срок за придобиване по давност от недобросъвестен владелец, респ. ответниците не са придобили правото на собственост и при присъединяване на владението на А. М. и Н. П.. Посочено е, че от момента на продажбата на 14.09.2015 г. Н. П. е започнал да упражнява владение, но съгласно практиката на ВКС при разнородност на владението и при събиране на периодите на владение на праводателя и на правоприемника, то не може да бъде зачетено като добросъвестно само за част от периода. Съдът е отбелязал, че дори ответниците да се позоват само на кратката петгодишна давност /при присъединяване владението на наследодателя им след сделката от 14.09.2015 г./, отново до предявяване на исковете през м.08. и 11.2019 г. срокът не е изтекъл. Като неоснователно е прието и възражението на ответниците за изтекла давност от предявяване на исковата молба до устните състезания пред районния съд, след като то е преклудирано, като заявено едва с въззивната жалба, а също и с оглед разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, според която с предявяване на иска давността е прекъсната, а по аргумент от чл. 115, б. „ж“ ЗЗД същата не е текла и не тече до приключване на производството. В допълнение съдът е посочил, че показанията на свидетелите Г., Ц. и Р. относно актуалното състояние на спорния имот, съответстващи на снимките към СТЕ, разкриващи изоставеност и занемареност на процесния имот, разколебават извода за осъществявано давностно владение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. По първия въпрос от изложението към касационната жалба на Ж. Г. М., М. Б. Н., Н. С. П., Е. С. П., А. И. Я. С. и М. Х. Н. не се констатира противоречие на приетото от въззивния съд с практиката на ВКС, според която основанието на иска представляват твърдените от ищеца в обстоятелствената част на исковата молба факти, от които той извежда своето право. В случая съдът е разгледал субективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС, приемайки, че същите са основателни в установителната част за 1/25 ид.ч. за всеки от ищците и изцяло в осъдителната им част. От изложеното в обстоятелствената част на исковата молба съдът е приел, че М. Н. е предявила от свое име чужди права – право на собственост върху 15/22 ид.ч., принадлежащи на наследниците на Б. К., които не са конституирани като страни в процеса, считайки, че извършва действия по обикновено управление на вещта. Той се е произнесъл по така предявения иск по чл. 108 ЗС, приемайки същия за недопустим. По останалите въпроси от изложението на тези касатори въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС /напр. решение № 60/19.04.2021 г. по гр.д. № 3359/2020 г., I г.о. и решение № 89/13.01.2021 г. по гр.д. № 3335/2019 г., I г.о./, според която когато ищецът твърди и представя доказателства, че е съсобственик на една вещ /имот/ заедно с други лица, той е легитимиран да предяви установителен иск за собственост само за онзи обем права, които счита, че притежава, предвид забраната по чл. 26, ал. 2 ГПК да се предявяват пред съд чужди права от свое име. Такъв ищец не е легитимиран за правата на останалите съсобственици, защото той не е нито техен представител, нито процесуален субституент. Процесуално легитимирани да предявят иск за собственост на останалата част от имота имат единствено останалите съсобственици. Ето защо когато само един от съсобствениците предяви установителен иск за собственост на целия имот, този иск, като предявен в нарушение на императивната норма на чл. 26, ал. 2 ГПК, е недопустим в частта, с която правото на собственост се претендира досежно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иск като обикновени другари в процеса на съсобственика си - ищец. В случай, че се признае право на собственост и на непредявилия иск съсобственик, решението в частта относно обема права, принадлежащи на този съсобственик, ще е недопустимо. В съответствие с тази практика, както и с приетото в т. 2А на ТР №4/2016 г., ОСГК на ВКС, съдът е приел, че предявеният иск по чл. 108 ЗС в установителната му част за правата на неучастващите в делото съсобственици е недопустим, респ. първоинстанционното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по същество на претенцията, следва да бъде обезсилено, а производството – прекратено. В цитираните от касаторите решения на ВКС се разглеждат хипотези относно допустимостта на производството в осъдителната част на ревандикациония иск, предявен от един или от част от съсобствениците, поради което те са неотносими към въззивното решение в обжалваната с тази касационна жалба част. По първия въпрос, поставен в изложението към касационната жалба на И. Н. П. и П. А. Г., не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение не е в противоречие с установената съдебна практика на ВКС, вкл. задължителната такава – ТР №1/2013 г., ОСГТК на ВКС. В нея е прието, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. В случая касаторите изразяват несъгласие с изводите на въззивния съд относно идентичността на имот с идентификатор *** с този, описан в нотариалния акт от 1942 г., както и относно настъпилата преклузия на възражението за придобивна давност за периода след предявяване на исковата молба. Тези твърдения представляват касационни оплаквания за необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Следва да се има предвид, че въззивният съд е обсъдил оплакванията на настоящите касатори /ответници по иска/, релевирани във въззивната им жалба относно неустановената идентичнаст на претендирания имот и този, за който те се легитимират като собственици. Изрично е посочил, че правото на собственост на Б. К. върху процесния имот е установено с неоспорения КНА №145/85г., за който имот и праводателят на ответниците по иска се е снабдил с КНА, поради което поддържаните от последните тези са взаимно противоречиви. Въззивният съд е обсъдил относимите доказателства и правнорелевантни факти, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи, поради което по така поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване в сочената хипотеза. По отношение на поддържаното в изложението от касаторите необсъждане на релевирано в преклузивните процесуални срокове и при условията на евентуалност възражение за изтекла в тяхна полза по време на процеса придобивна давност относно идеалните части от имота на неучастващи в процеса сънаследници, следва да се посочи, че макар да е счел за преклудирано поддържаното възражението, въззивният съд го е разгледал, като е изложил допълнителни мотиви по същество и го е приел за неоснователно и недоказано. Вторият въпрос е неотносим към решаващите правни изводи на въззивния съд и се поставя при фактическа обстановка, която не съответства на приетата за установена по делото. Съдът е приел, че е налице допускане от Б. К. на праводателя на ответниците А. М. да извършва фактически действия по стопанисване и поддържане на собствения му имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място]. Същите не представляват „завладяване“, тъй като фактическата власт не е придобита при липса на правно основание, а е предадена въз основа на междуличностните отношения между двете лица или по повод възникнала облигационна връзка между тях. И в двата случая обаче презумпцията на чл. 69, ал. 1 ЗС е неприложима. Направен е извод, че липсва явно и недвусмислено отричане на правата на Б. К., поради което нито А. М., нито синът му Р. М. са упражнявали владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС.Ето защо не може да се приеме наличие на соченото от касаторите противоречие на въззивното решение с посочените решения наВКС. Третият въпрос също не предпоставя допускане на касационно обжалване, тъй като не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд. Във въззивното решение е прието, че предмет на иска по чл. 108 ЗС са само притежаваните от ищците, които са го предявили, идеални части от имота, а не целият имот, т.е. не и идеалните части на неучастващите сънаследници. Поради това и съдът е прекратил производството за 15/22 ид.ч. от процесния имот, за които в исковата молба са наведени твърдения, че са притежание на неучастващите в делото наследници на Б. К.. По въпроса дали спрямо неучастващите в процеса сънаследници е започнала да тече придобивна давност и дали същата е изтекла, вкл. дали е налице прекъсване преди нейното изтичане, въззивният съд е посочил, че не е доказано владение за изискуемия от закона срок, който да направи ответниците собственици. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по последния поставен в изложението към касационната жалба на И. П. и П. Г. въпрос. Съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая съдът е приел, че Р. М. не е бил владелец на имота към датата на обявяване на смъртта на наследодателя на ищците, а е бил допуснат в него поради приятелски отношения или въз основа на договорна връзка от неговия собственик. Съгласно мотивите на ТР№1/2012 г., ОСГК на ВКС, упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. Оттук следва, че след като основанието, на което Р. М. е придобил фактическата власт върху вещта признава правото на собственост на Б. К., то го прави държател/извършител на търпими действия на имота и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Характерът на упражняваната фактическа власт не може да бъде променен поради обявяване на датата на смъртта на собственика на имота със съдебно решение по чл. 14 ЗЛС. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.