Определение № 5575 от 02.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Община Габрово, представлявана от кмета Х., чрез процесуалния представител К. против въззивно решение № 244 от 12.12.2023г. по в.гр.д. № 306 по описа за 2023г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е частично отменено решение № 37 от 15.03.2023г. по гр.д. № 337/2021г. на ОС Габрово в частта, с която на основание чл.59 ЗЗД, е осъдена Ц. П. М. да заплати на Община Габрово сумата от 218.58лв., обезщетение за ползване на части от ПИ с идентификатор ... по КККР на [населено място], който е общинска собственост, за периода 1.02.2019г.- 31.12.2020г. и в частта за разноските и вместо това е постановил друго, с което иска в тази част е отхвърлен и е потвърден първоинстанционния акт в останалата отхвърлителна част против всеки един от ответниците и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба са постъпили два отговора от К. Ц. Ц., чрез процесуалният представител адвокат Г. и от Д. В. М., чрез процесуалният представител адвокат К., с които изразява становище за недопустимост и неоснователност. Считат постановеният въззивен акт за правилен, във връзка с което излагат доводите си. Ответникът Д. В. М. претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600лв., реалното извършване на които удостоверява с представен договор за правна защита и съдействие от 18.03.2024г., в т.ІІІ от който сумата е посочена като платена. Претенция за разноски е заявена и от ответницата Ц., но без да представя доказателства за реално извършване на такива. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Предявени са искове от Община Габрово против К. Ц. и Д. М. с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 336.42лв., обезщетение за неоснователно обогатяване за периода 1.01.2019г.-1.02.2019г. за ползване без основание на площ от 378 кв.м.общинска земя в ПИ с идентификатор ... по КККР на [населено място], която се намира под металната конструкция, собственост на ответниците и иск против Ц. М., със същото правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 43 934.94лв., обезщетение за неоснователно обогатяване за периода 1.02.2019г.-31.12.2020г. за ползване без основание на същата площ от 378 кв.м. общинска земя в ПИ с идентификатор ..., както искове с правно основание чл.86 ЗЗД против същите ответници съответно за сумите от 65.42лв.и 4 255.02лв. Въззивният съд ги е приел за неоснователни поради липса на две от предпоставките за уважаването му: Първо, е приел за недоказано ответниците да са ползвали лично или чрез трети лица общинския имот, намиращ се под собствената им метална конструкция. Второ, въз основа на заключението на приетата по делото експертиза, въззивният съд е приел за установено, че Община Габрово е събирала такса „заета площ“, съгласно Наредба на Общината за определянето и администрирането на местните такси, цени на услуги и права на територията на Общи на Габрово от търговците, извършващи търговска дейност върху търговската площ на пазар „Ш. м.“ и за процесния период същата е получила доходи в размер на 22 748лв., т.е. възможността й, в пълен обем, да упражнява правото си на собственост върху земята, по никакъв начин не е била ограничена от ответниците. В представеното изложение, касаторът се позовава единствено на основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Същата обосновава със следните доводи: Собственото на ответниците метално слънцезащитно съоръжение е поставено върху общински терен без да са налице документи /договор за учредяване право на строеж, договор за наем или друг договор/, даващи право за ползване на общинската собственост. Налице е обогатяване, защото ответниците са спестили разходите за ползване на имота, а за Общината е налице обедняване в същия размер. Таксите, които събира Общината са получени на друго основание. Счита, че за уважаване на иска на ищеца е достатъчно установяването, че имота се намира във фактическата власт на ответника без надлежно правно основание. Без значение е дали ответникът е развивал дейност и е генерирал приходи. Касаторът е цитирал съдебна практика, на която счита, че въззивният акт противоречи, но не е поставил въпрос, във връзка с който да е възможно да се провери наличието или не на твърдяното от него противоречие. Настоящият съдебен състав намира, че при така представеното изложение към касационната жалба, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Съгласно т.1 и т.2 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС - касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Именно посоченият от касатора въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Липсата на посочен въпрос изключва и възможността за обсъждане наличието на специалното основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото същото предполага проверка – дали именно поставеният от касатора въпрос е разрешен в противоречие с цитираната практика. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, не може да се приеме и че е налице специалното основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. В практиката се приема, че въззивен акт е „очевидно неправилен“, когато е постановен при наличие на видимо тежко нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или явна необоснованост, установима без обсъждане на ангажираните по делото доказателства, а в случая това не е така. Въззивният съд е преценил за недоказана основната предпоставка за уважаване на иска по чл.59 ЗЗД – ответниците да са ползвали имота на ищеца, доколкото притежаваното от тях съоръжение е законен обект, изграден съобразно одобрени от Общината строителни книжа, съобразно градоустройствения статут на имота и предназначението му за търговска дейност. Доколкото се касае за метална конструкция под която са били разположени търговски обекти, въз основа на установеният факт, че Общината е събирала такса за осъществяваната търговска дейност, въззивният съд е приел и че не може да се счете за установено, че именно ответниците са лишили общината от възможността да ползва общинския имот. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника М. следва да бъдат присъдени установените от него като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд,