Определение № 648 от 14.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2361/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. К. Т. против решение № 19/13.02.2023 г. по гр.д.№ 226/2022 г. на Видински окръжен съд, с което е отменено частично решение № 37 от 29.04.2022г. по гр. д. №93/2021 г. на Районен съд – Белоградчик и вместо това е уважен предявеният насрещен иск, като е признато за установено по отношение на касатора В. К. Т. с ЕГН [ЕГН], че ищцата по насрещния иск В. Т. Н. с ЕГН [ЕГН] (починала в хода и процеса на 29.08.2022 г., заместена от наследника си по закон Т. А. Н. с ЕГН [ЕГН]) е собственик на основание придобивна давност на УПИ *, кв. *по регулационния план на [населено място], общ. Белоградчик, обл. Видин - празен, незастроен с площ 721 кв.м, с административен адрес - [населено място], [улица], при описани граници.

В касационната жалба се навеждат доводи за нарушение на чл. 81 ЗС, защото ищцата по насрещния иск е изгубила владението две години преди предявяване на иска, което въззивната инстанция не е отчела. Според касатора, свидетелите не установяват владение върху спорния УПИ.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, формулира конкретни правни въпроси, но твърди и нарушения на съда в противоречие със съдебна практика, с която счита, че въззивното решение противоречи: Тези твърдения са в следните насоки: 1. Противоречие със съдебната практика на ВКС относно задълженията на съда чл.12 от ГПК - да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл.235, ал.2 от ГПК - да постанови решението си върху приетите за установени факти и върху закона. 2. Противоречие с принципите на гражданския процес за служебно начало /чл.7 ГПК/ и състезателното начало /чл.8 ГПК/. Твърди противоречие с практиката на ВКС - решение № 404 от 16.VI.1995 г. по гр. д. № 1904/94 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 355 от 14.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 802/2009 г., II г. о., по чл. 81 ЗС, защото позоваването на придобивна давност по насрещния иск е станало след прекъсване на придобивната давност за повече от шест месеца. 3. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по физически неиндивидуализиран имот, за който не е приложена регулацията и няма прокарана на место улица, което било в противоречие с Решение №196 от 11.11.15 г. на ВКС по гр. д. № 2495/15 г., I г.о. 4. Не излагане на мотиви от съда, защо кредитира показанията на доведените от ищците по насрещния иск свидетели, т.е. обсъждане на доказателствата частично, избирателно и едностранчиво в противоречие със съдебната практика - /Решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о., ТК; Решение № 235 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 513/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 217/ 09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/ 2010 г., IV г. о., ЕК; Решение № 327 от 03.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2119/2016 г., Г. К., IV г.о. Решение № 57 от 08.06.2015 г. на ВКС по гр. д.№ 6396/2014 г., 1г.о.,ГК./ 5. Противоречие със съдебната практика, според която, за да се придобие правото на собственост върху имот на основание давностно владение, то трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено, и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят имота - Решение № 27 от 7.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4919/2013 г., I г. о., ГК; Решение № 18 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 418/2020 г., IV г. о., ГК; Решение № 32 от 2.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1816/2018 г., II г. о., ГК.

Формулирани са следните процесуални и материално-правни въпроси, свързани с посочените противоречия със съдебната практика.:

1. След като ответникът оспорва изцяло насрещния иск, от събраните доказателства се установява, че ищците по него са загубили владението си за повече от две години и е настъпило прекъсване на давността, следвало ли е въззивният съд да се произнесе служебно по приложението на чл. 81 от ЗС, дори и да не е бил изрично сезиран с такова възражение от ответника по насрещния иск?

2. След като от събраните по делото доказателства се установява, че в продължение на не по-малко от две години ищците по насрещния иск не са предприели никакви действия за отблъскване на владението /което са загубили/ и са допуснали прекъсване на придобивната давност, която претендират по делото като единствено основание за собственост, допустимо и правилно ли е въззивният съд да уважи така предявения насрещен иск единствено на база абстрактни твърдения на доведени от страната свидетели, които дори не са в състояние да установят границите, в които това владение евентуално се е осъществявало, респ. дали частично или изцяло границите на владението съвпадат или покриват границите на поземления имот, предвид липса на материални граници - ограда, синур, колчета, гранични камъни или друго?

3. Следвало ли е въззивният съд да остави насрещния иск без движение, като укаже на ищеца, че не сочи доказателства и не прави релевантни искания за индивидуализирането на процесния имот, както и че при условията на пълно и главно доказване в негова доказателствена тежест е да установи точно, ясно, конкретно и пълно границите, съседите и площта на имота, както и дали владението му обхваща тези граници /предвид липсата на материални граници - ограда, синур, колчета, гранични камъни/, респ. след като пред въззивната инстанция са разпитани свидетели, които също не могат да установят конкретни граници, нито на владението, нито на поземления имот, имал ли е въззивният съд друга процесуална възможност, освен да потвърди първоинстанционното решение?

4. Може ли да се приеме, че е налице законосъобразно владение и в частност своене на недвижим имот /земя/, при положение, че по никой начин не са установени на терен каквито и да било материални граници на процесния имот /липсват ограда, колчета, синур, гранични камъни или друго/ и след като претендиращият владение /своене/ не е в състояние конкретно да установи с годни доказателствени средства границите, в които е осъществявал претендираното владение?

5. Следва ли въззивният съд в своя съдебен акт да се обоснове защо кредитира едни, а игнорира други доказателства по делото и длъжен ли е да обсъди събраните допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните в тяхната взаимна връзка, респ. налице ли е неизпълнение на задължение на съда за обсъждане на всички доказателства по делото, когато тези доказателства са обсъдени частично, избирателно и едностранчиво и представлява ли това съществено процесуално нарушение, което да служи като основание за отмяна на атакуваното въззивно решение поради неправилност?

Ответникът по касация Т. А. Н., наследник по закон на починалата в хода и процеса, на 29.08.2022 г. В. Т. Н., конституирана на нейно място, не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

По делото е установено следното:

С първоначалната искова молба, В. К. Т. е предявил положителен установителен иск за собственост против В. Т. Н. за незастроен УПИ * с площ 721 кв.м., в кв. *по регулационния план на [населено място], общ. Белоградчик, който е отхвърлен и решението на РС е влязло в сила. Пред РС, В. Т. Н. е предявила в срок против ищеца В. К. Т. насрещен положителен установителен иск по чл.124, ал. 1 ГПК с предмет същия УПИ * с площ 721 кв.м., в кв. *по регулационния план на [населено място], общ. Белоградчик, незастроен, при описани граници, с искане съда да приеме за установено по отношение на ответника, че тя е изключителен собственик на основание давностно владение.

Първоначалният ищец е твърдял, че е придобил собствеността върху процесния имот на основание давностно владение, като обработвал, владял и стопанисвал имота като свой в продължение на 17 години, считано от 2003 г. и до предявяване на иска, че през 2017 г. отдал имота под наем на „Био Ангус Груп“ ООД. В. Т. Н. оспорва тези твърдения и предявява насрещен иск, по който твърди, че е собственик на спорния имот, който по предходния план бил ПИ ***с по-голяма площ, записан по разписен лист на баща й Т. А. Н.. През 1944 г. той заедно със съпругата си Л. В. построили жилищна сграда, а останалата част от имота, където сега попада процесния имот, владели като помощно стопанство - овощна и зеленчукова градина. След смъртта на родителите през 1979 г., ответницата упражнява фактическа власт върху процесния имот, като го ползва за засаждане на зеленчуци, а част от имота е засят с люцерна. Преди 2 години имота бил заграден от наемателя „Био Ангус Груп“ ООД. Тя заплащала данъци за имота. Не е постъпил отговор от ответника по насрещния иск – В. Т..

По делото е установено, че В. Т. Н. е единствен наследник на родителите си Т. А. Н. /Н./, починал на 25.05.1979 г. и Л. В. Н., починала на 01.0.1979 г. Процесния имот е част от ПИ пл. № *от кв. *, *по плана на [населено място] от 1938 г., записан в разписната книга на Т. А. Н. /л. 57 от делото на РС/ За него са били отредени парцели * и * от кв. *. /виж заключение на СТЕ/ Сега действащия план е одобрен на 10.03.1997 г. По него част от бивш имот *е заснет като имот пл. № *от кв. *, а малка част е изключена от регулацията. Имот *е записан на името на наследници на Т. А. Н.. За частта, попадаща в регулацията са отредени УПИ * /съвпадащ с бившите * и * от кв. */ и процесния парцел * от кв. *и *, съвпадащ с бившите * и *. Установено е от вещото лице, че улицата от север на УПИ * не е прокарана на место и имота не е ограден, а заедно със съседни имоти попада в площ, оградена с електропастир, който не работи и в имота има разхвърляна оборска тор. С н.а. № 11,т.1/08.02.2021 г., В. Т. Н. е призната за собственик по давност и наследство на ПИ *от кв. *с площ 1037 кв.м., за който е отреден УПИ * от кв. *, ведно с построените в него паянтова жилищна сграда и двуетажна стопанска постройка. Този УПИ съвпада с бившите * и * от кв. ***. Не се е снабдила за собственик на процесния имот.

Представени са три броя договори за наем от 01.05.2017г., 01.05.2018г. и 01.05.2019г., по които В. К. Т., като наемодател, е отдал под наем на „Био Ангус Груп“ООД за три поредни стопански години – 2017/2018г., 2018/2019г. и 2019/2020 година три имота: УПИ * от кв. *, УПИ * от кв. *и процесния УПИ * в кв.*. С решение № 37/07.04.2016 г. по гр.д.№ 90/2018 г. е обявен за окончателен предварителен договор между И. С. П., който се отнася за други имоти. Представено е споразумение по н.о.х.д.№ 21/2012 г. на РС-Белоградчик, по което е подписано споразумение със съпругата на В. К. Т. за използване на неистински официален документ с невярно съдържание – договор за покупка на имоти частна държавна собственост № 31 от 23.11.2002 г. за парцели *, *, *, *от кв. *и парцел *от кв. ***– съседен на процесния. В. К. Т. е поискал да бъде признат за собственик по давност на процесния имот, представяйки пред нотариус Р. К. молба-декларация за обстоятелствена проверка, но охранителното производство е спряно на основание чл. 536, ал.1, т.2 ГПК по искане на ищцата по насрещния иск.

С писмо вх.№2193/14.10.2022г. е уведомен въззивния съд, че по прокурорска преписка №934/2022г., образувана по ДП№ЗМ 105/2022 г. на ОДМВР-Видин за престъпление по чл.290, ал.1 вр. с чл.26, ал.1 от НК, за това, че в условията на продължавано престъпление на 05.04.2022г., пред РСБелоградчик по гр.д.№93/2021г, /първоинстанционото по настоящия спор/ като свидетел устно съзнателно е потвърдена неистина относно факта ползвал ли е В. К. Т. недвижим имот – УПИ * с площ от 721кв.м., кв.*по план на [населено място], общ.Белоградчик и други съседни имоти. Пред въззивната инстанция е представен протокол за разпит от 06.07.2022г. по ДП№105/2022г на ОДМВР-Видин на касатора В. К. Т. като свидетел, където е описал местонахождението на процесния имот - УПИ * и съседния имот - УПИ * по плана на [населено място], като е заявил, че в този район той никога не е обработвал по какъвто и да е начин земята, не е косил трева, не е орал, не е оставял на паша свои животни, не е оставял техника в тези имот. Заявил е, че имотите там са собственост на М. Бакалски, на В. Н. и Г.. Отдавал под наем имоти на „Био Ангус Груп“ но не е отдавал под наем имоти в този район, защото не били негови. В последващ протокол за разпит от 11.10.2022г. поддържа показанията си от 06.07.2022г. и дава идентични показания.

Въззивният съд, позовавайки се на този официален свидетелстващ документ, който се ползва с материална доказателствена сила съгласно чл.179,ал.1 от ГПК, е приел, че е налице извънсъдебно признание от В. К. Т. на правото на собственост на ищцата по насрещния иск В. Н..

Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите Ц. Й., А. И., П. П. и В. А., защото са последователни, кореспондират помежду си и се потвърждават и от писмените доказателства по делото. Според показанията на първата свидетелка, родителите на В. – Т. и Л. обработвали спорното място, като ежегодно засаждали картофи и зеленчуци до смъртта им, а след това мястото обработвала В. Н.. Тя всяка пролет изоравала имота и го засаждала, но в годините назад намалявала площта, която обработва и засажда, тъй като с напредването на възрастта си, не можела да го обработва. Сега никой не ползва имота, като В. Н. от есента на миналата година се е преместила да живее в [населено място], поради влошеното й здравословно състояние. Свидетелката познава ищеца В. Т. съпругата му, но никога не ги е виждала да обработват имота, предмет на спора. Свидетелят И. дава същите показания, като допълва, че имот се намира до стопанския двор, но не е на граница с него и е с площ около 700-800 кв.м. Разказва, че четири години в периода около 2000г., В. Н. го наемала за изораване на имота, а след оран тя си е обработвала мястото на зеленчукова градина. Единадесет години след това - от 2005 до 2016 имота окосявал П. от същото село. Всички в селото знаели, че имота е на В. и не знае някой да е имал претенции към имота. Около 2017-2018 година имота бил заграден от „Био Ангус Груп“ с електропастир. Свидетелят П. – съсед през два имота също по молба на В. няколко пъти изоравал имота, а тя засявала зеленчуци в горната половина, а долната – към реката оставяла за ливада. Св. А. дава показания в същия смисъл, като допълва, докато можела, В. обработвала имота като градина, после постепенно във времето целият станал ливада. Посочва, че е работил в имота. Имотът е бил на нейните родители.

Съдът не е кредитирал показанията на св. Т. Д. С., управител на дружеството „Био Ангус Груп“ ООД, което е наемател по представените три договора за наем. Според тези показания, тя живеела от 2004 г. постоянно в [населено място] и до отдаването под наем през 2017 г. на УПИ ***. Виждала, че В. Т. обработва имота, косял го, пасял коне в него, държал селскостопанска техника на мястото. Не знае някой да му е оспорвал владението. Като управител на дружеството-наемател, никой не я уведомил за претенции към имота. Въззивният съд е посочил, че не кредитира тези показания, защото противоречат на признанието на ответника по насрещния иск В. Т., както и с оглед вероятната й заинтересованост предвид връзката с дружеството-наемател.

РС е отхвърлил иска на В. Н., защото от допуснатия от него един свидетел не се установява субективния елемент на владението, но това процесуално нарушение е отстранено от въззивната инстаниция, която е допусната и разпитала и останалите свидетели..

По същество въззивният съд е приел, че документите за платени данъци не доказват владение, което е фактическо състояние, а данъците се плащат в изпълнение на данъчните закони, съобразно изискванията на данъчните органи. Съдът е приел, че са реализирани елементите на фактическия състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС - обективния елемент на упражнявана фактическа власт и субективния елемент вещта да се държи като своя. Посочил е, че ищцата се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС, която не е оборена от касатора. Съдът е приел, че от смъртта на родителите си 1979 г. до 2017 г. без прекъсване В. Н. е упражнявала фактическа власт върху спорния имот и е демонстрирала, че го счита за свой, ползва се и от презумпцията на чл. 69 ЗС Същата го е владял непрекъснато явно и необезпокоявано повече от 10 г. и е придобила собствеността върху имота с изтичане на десетгодишен период на владението, т.е. към 1989г.

Решението не е постановено в противоречие с практиката по чл. 81 ЗС. Придобивната давност е способ за придобиване на правото на собственост, или ограничено вещно право върху чужда вещ в резултат на фактическо упражняване съдържанието на това право в определен от закона период от време. Касаторът е заявил пред органите на МВР, че не ползва имота и никога не го е ползвал и е признал правата на ищцата по насрещния иск. Фактическият състав на придобивната давност за недвижими имоти, съгласно чл. 79 ЗС включва два елемента владение и изтичане на десет годишен или пет годишен период от време, съгласно приетото с ТР № 4/17.12.2012г. на ОСГК на ВКС. Срокът започва да тече от установяване на владението. Изтече ли срокът, владението се трансформира в право на собственост. Изискуемото от чл. 120 ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗЗД позоваване на изтеклата придобивна давност не е елемент от фактическия състав на придобивната давност, а процесуално средство за защита, от което се е възползвала В. Н., позовавайки се на придобивна давност по насрещния иск. Ако тя не е спирана или прекъсвана, след изтичане на придобивната давност, бившият владелец вече е собственик с произтичащите от това права и задължения. Без значение е ако след придобиване правото на собственост, собственика не упражнява едно от правомощията на правото си на собственост – владението. В случая давността на ищцата по насрещния иск е изтекла през 1989 г. / десет години след смъртта на родителите й/ и тя е придобила правото на собственост много преди 2017 г. Затова е без значение дали търговското дружество е оградило имота през 2017 г. като наемател, получил държането от несобственик. Дори ищцата по насрещния иск да не е упражнявала правото си на собственост след 2017 г., съгл. чл. 99 ЗС, тя не е изгубила правото си на собственост, защото друг не го е придобил по давност до предявяване на насрещния иск. Предвид изложеното, неотносими към изхода от спора са първите два формулиран въпрос по приложението на чл. 81 ЗС. Въззивното решение е съобразено със задължителната съдебна практика – ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.

Следващите два въпроса не формират основание за допускане до касация. Процесния имот е индивидуализиран в насрещната искова молба със сигнатурата си по действащия план, каквото е изискването на съдебната практика. Той е ползван като градина, поради което това, че не е бил ограден, при установеното фактическо ползване на описания от свидетелите имот, е без значение. Земеделските имоти /ниви, ливади, лозя/ също не се ограждат, но това не означава, че е изключено придобиването им по давност. Обстоятелството, че на место не е прекарана предвидената улица от север, разделяща целия имот пл. № *на две части сочи на това, че застроения парцел на север и процесния парцел са се ползвали общо, за което говорят и свидетелите. Това се потвърждава и от статута на имота по предходния план като имот пл. № *, записан на наследодателя на В. Н.. Неприлагането на улична регулация не е пречка за придобиване по давност на граничещия с предвидената улица УПИ. Отделно от това, В. Н. е предявила иска за същия имот, за който и касатора с първоначалната искова молба. Така поради това, че третия и четвъртия въпрос са неопределящи за изхода от спора и защото съдът не констатира противоречие със съдебната практика, не се допуска касационно обжалване по тях.

От изложеното относно съдържанието на мотивите на въззивната инстанция е видно, че съдът е посочил защо кредитира едни, а игнорира други доказателства по делото, обсъдил както събраните свидетелски показания, така и останалите писмени доказателства, като ги е съпоставил и е формирал изводи въз основа на съвкупния им анализ. Затова по последния пети въпрос не се констатира противоречие с цитираната от касатора съдебна практика и не е налице основание за допускане до касация на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.

Съдът не констатира и наличие на някое от основанията по чл. 280, ал.2 ГПК. Обжалваното решение е валидно, като постановено от надлежен състав в изискуемата от закона форма и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по предявения иск, поради което не се констатира и вероятна недопустимост на въззивното решение. Касаторът бланкетно твърди противоречие с принципите на гражданския процес за служебно начало /чл.7 ГПК/ и състезателното начало /чл.8 ГПК/. Не е посочил защо прави това твърдение, но от общото оплакване за неправилност на решението може да се направи извод, че се позовава на тези два принципа, защото счита, че съдът служебно е следвало да приложи чл. 81 ЗС. Вярно е, че нормите, уреждащи давността и конкретно придобивната давност са императивни след като има позоваване на давност и съдът служебно следи дали има основание за спиране или прекъсване на давността, но съдът вече посочи, че към 2017 г., когато ищцата по насрещният иск е спраля да обработва процесния имот, тя вече е била собственик, защото е упражнявала владение от 1979 г. и към 1989 г. е придобила правото на собственост, а съгл. чл. 99 ЗС, правото на собственост не се изгубва, освен ако друг не го придобие. В случая касатора не е придобил по давност процесния имот, за което освен, че сам прави извънсъдебно признание, това е установено със сила на пресъдено нещо с влязлата в сила част от решението на РС по първоначално предявения от него иск. Предвид изложеното, съдът не констатира нарушение на правни принципи, т.е. не е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

В обобщение, на наведените основания по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК и на основанията по чл. 280, ал.2 ГПК съдът не допуска касационно обжалване.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение