Определение № 5088 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 20/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280 ГПК. Oбразувано е по касационна жалба на С. В. М., чрез адв. Е. В., срещу въззивно решение № 244/18.09.2025 г. по в. гр. д. № 336/2025 г. по описа на Окръжен съд - Смолян, с което е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено по отношение на касатора и останалите ответници, че К. А. М. е собственик на основание давностно владение и присъединено към него владение на наследодателя му А. М. в периода от 2003 год. до 28.12.2023 год. върху поземлен имот с идентификатор *** в землището на [населено място], местността „М.“, с площ 7 479 кв. м. В изложението към подадената касационна жалба на първо място са изложени доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, изведени от твърдяна липса на правен интерес от предявения иск. Поддържат се и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК, като са поставени процесуалноправни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. 1. „може ли съдът да основе решението си на факти/обстоятелства, които са въведени за първи път с въззивната жалба и допустимо ли е съдът да разгледа и да мотивира решението си с обстоятелства и направени във връзка с тях възражения, когато същите са били въведени в процеса след преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК“; 2. „допустимо ли е изменение на иска чрез прибавяне на ново основание пред въззивния съд /присъединяване владението на наследодателя/“. Сочи се противоречие с тълкувателно решение № 1/9.12.2012 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС; тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 88/04.05.2016 г. по гр. д. № 4229/2015 г. на ВКС, трето г. о.; решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 115/28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г. на ВКС, второ г. о., решение № 110/20.03.2012 г. по гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, второ г. о., решение № 197/27.10.2015 г. по гр. д. № 2426/2015 г. на ВКС, първо г. о., решение № 270/09.08.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, второ г. о., решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на ВКС, първо г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът К. А. М. е подал отговор на касационната жалба, като поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Останалите ответници считат, че следва да се допусне касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Въведеното придобивно основание в исковата молба е давностно владение, считано от 2003 г., като „преди това е било упражнявано от родителите“ на ищеца. Процесният имот е земеделски-една част от него са засаждали, а друга-стопанисвали като ливада. По делото е установено, че през 1999 г. имотът е възстановен с решение на органа по земеделска реституция на наследници на И. М. /починал 1998 г./. Ищецът е син на А. М. /починал 2015 г./. Жалбоподателят С. М. е низходящ на В. М. /син на общия наследодател/. В срока за отговор е депозирана молба на ответниците, с която признават иска. В доклада по чл. 146 ГПК е обективирано направеното признание. В първото съдебно заседание те са заявили, че не признават иска. Изразили са желание да сключат с ищеца спогодба, като последният да се откаже от останалите наследствени имоти. В следващото съдебно заседание процесуалният представител на касатора е посочил, че съществува възможност за спогодба, както и че имотите са били поделени реално по колена между наследниците. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на две групи свидетели, като от показанията на свидетелите В. и Т., ангажирани от ищеца се установява, че знаят, че имота е на баща му. След неговата смърт К. М. е продължил да го обработва. Посочените свидетели имат непосредствени впечатления, като първият свидетел посещава имота 1-2 пъти месечно, а втората свидетелка живее с ищеца на семейни начала. Свидетелката Т. е заявила, че знае, че И. М. е оставил имота на свекър й А. М., а той го е оставил на сина си К. М.. Според свидетелката Д., посочена от ответниците, процесният имот е наследствен от И. /И./ М.. Той го е оставил на А., а последният го е подарил на К. М.. Други имоти, притежавани от общия наследодател, са останали за В. и Р. М.. В обжалваното въззивно решение е прието, че между наследниците на общия наследодател е била извършена приживна делба. Процесният имот е бил разпределен в дял на А. М.. Фактическата власт върху него е била установена като владение първоначално от бащата на ищеца, а след неговата смърт е продължена от К. М.. Ценено е признанието на иска, направено от ответниците, обсъдено заедно със свидетелските показания. Обоснован е извод за осъществено придобивно основание в полза на ищеца. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не се разкрива вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. Недопустимостта е обоснована с доводи за липса на правен интерес от предявения иск, предвид заявеното от ответниците признание. Независимо от първоначално изразеното признание, в хода на процеса ответниците са заявили, че не поддържат същото и са оспорили активната материално-правна легитимация на ищеца. За него е съществувал правен интерес от предявения иск. Въпросите са обосновани с твърдяно от касатора ново придобивно основание, заявено от ищеца във въззивната жалба, а именно: присъединяване на владението на наследодателя, по което се е произнесла въззивната инстанция. При изложението на обстоятелствата, на които се основава искът, ищецът изрично е посочил, че преди 2003 г. фактическа власт върху процесния имот е осъществявана от родителите му. Действително, в уточняваща молба след оставяне на исковата молба без движение за обосноваване на правния интерес от предявения иск, ищецът се е позовал само на еднолично владение от 2003 г. Не е била налице нередовност на исковата молба по отношение на въведеното придобивно основание, поради което депозираната последваща молба не е следвало да бъде взета предвид при произнасяне по същото. Въззивният съд е изложил съображения, че не се касае за последващо недопустимо изменение на иска чрез добавяне на ново основание с изложени в жалбата нови фактически твърдения. Именно с оглед възприетата от въззивния съд фактическа обстановка – установяване на владението по съгласие на всички наследници с оглед уговорена устна делба /разпределение на собствеността/, липсва противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК, доколкото в тълкувателното решение изрично е посочено, че в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Независимо че е не е поставен правен въпрос, разрешен в противоречие с другата цитираната практика, следва да се посочи, че описаните съдебни актове не разкриват сходство с настоящата хипотеза, при която фактически наследствените имоти са били разделени, като всеки от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху конкретен имот. С решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, I г. о., е разгледан въпросът за значението на предварителната уговорка с наследодателя за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота, като е посочено, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Това разрешение е приложимо и за конкретния случай, предвид изложените по-горе съображения. Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Такава не се установява директно от мотивите на обжалвания акт, нито е налице грубо нарушение на процесуалните правила или явна необоснованост. Касаторът дължи заплащане на направените от ответника К. М. разноски в касационното производство, възлизащи на сума в размер на 409,03 евро /равностойност на заплатената сума в размер на 800 лв. за адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение