Определение № 530 от 26.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2284/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на„Булгарлизинг Бургас“ АД, гр. Бургас чрез пълномощника му адвокат А. И. против решение № 18 от 19.02.2020 г., постановено по гр.д. № 608 по описа за 2019 г. на Апелативен съд-Пловдив, с което са обезсилени решение № 122 от 28.03.2019 г. по гр.д. № 799/2018 г. на Окръжен съд-Хасково за отхвърляне на предявения от „Булгарлизинг Бургас“ АД против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, отрицателни установителни искове за собственост по отношение на имот с идентификатор 77195.29.38 с площ от 1000 кв.м. и имот с идентификатор 77195.29.37 с площ от 4174 кв.м. и решение № 326 от 25.09.2019 г. по същото гр.д. № 799/2018 г. на Окръжен съд-Хасково за признаване за установено по предявените от „Булгарлизинг Бургас“ АД отрицателни установителни искове за собственост, че Община Хасково не е собственик на имот с идентификатор 77195.29.38 с площ от 1000 кв.м. и имот с идентификатор 77195.29.37 с площ от 4174 кв.м. Община Хасково чрез кмета С. Д. е подала писмен отговор, приподписан от главен юрисконсулт А. Д., по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството не е изразила становище по касационната жалба. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Апелативният съд е констатирал, че исковете са основани на твърденията, че ищцовото дружество е закупило на 20.12.1999 г. сгради в процесните терени и е владяло и поземлените имоти, като ги е декларирало в общината и е извършило и промяна в АГКК чрез разделянето на два поземлени имота и след като изтекла десетгодишната придобивна давност предприело действия по снабдяване с констативни нотариални актове за собственост, при което Община Хасково актувала имотите като частна общинска собственост на основание § 42 ПЗР ЗИДЗОС и чл.58 ЗОС, а областния управител на област Хасково издал удостоверения, че за процесните имоти не са съставени актове за държавна собственост, но същите са държавна собственост на МЗХГ. Посочил е, че ищецът е основал правния си интерес от предявените отрицателни установителни искове за собственост срещу Държавата и Община Хасково на възможността да придобие правото на собственост върху процесните недвижими имоти, в които са построени притежаваните от него сгради, като се позове на придобивна давност пред нотариуса в производството по обстоятелствена проверка, ако отрече в настоящия процес на правото на собственост на ответниците - държавата и на общината. Самият ищец твърди, че първоначалният праводател Районен кооперативен съюз-Хасково се е легитимирал като собственик с констативен нотариален акт № 125, том I, дело № 387/1993 г., с който е признат за собственик само на сградите и правото на строеж върху държавна земя от държавния пасищен фонд от 7.2 дка въз основа на документи, сред които и Заповед № I-4965/12.11.1965 г. на министъра на селскостопанското производство /за изключване от държавния пасищен фонд на 7.2 дка пасище с посочени граници и предаването му на ДТП “Живснаб“ за построяване на инкубаторна станция/, издадена на основание т.2 от ПМС № 47 от 22.03.1958 г. и протокол-опис от 13.09.1967 г. за предаване на земята по чл.20 ПДИ, протокол № 8 от 25.02.1965 г. на ИК на ГНС-Хасково и протоколи от 25.03.1965 г. и от 19.07.1965 г. на комисията по чл.7 ПОИДОН и скица на община Хасково № 74 от 21.01.1987 г. Апелативният съд е приел, че самият ищец твърди, че към минал момент – 1965 г. - процесните недвижими имоти са били част от пасище от 7.2 дка в м. „Лагера“, което е било държавна собственост, както е изрично посочено в коментираните по-горе, представени от самия ищец по делото заповед на министъра на селскостопанското производство, приемо-предавателен протокол и нотариални актове, след което със заповедта на министъра на селскостопанското производство от 1965г. е извършено разпореждане с имота в полза на ОКС-Хасково. Посочил е, че спецификата на казуса в аспекта на наличието на правния интерес за ищеца от предявените ОУИ за собственост е свързана с възможността на ищеца да придобие по давност процесните недвижими имоти. В тази връзка следва да се има предвид, че, с разпоредбата на чл.86 ЗС в редакцията до изменението, обн.ДВ бр.33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., е установена забрана за придобиване по давност на вещ, която е социалистическа, а след това на държавна или общинска собственост, а съгласно § 1. ЗД на ЗС (И.. - ДВ, бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г., бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г.) се спира за срок 7 месеца, считано от 31 май 2006 г., давността за придобиване на държавни и общински имоти, като последно давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост се спира да тече до 31 декември 2022 г. Тъй като са въведени от ищеца твърдения и не съществува спор, че към 1965 г. теренът на процесните недвижими имоти е принадлежал на държавата, предвид установените в ЗС забрани за придобиване по давност на социалистическа, а след това на държавна и общинска собственост, както и установения в § 1 ЗД на ЗС мораториум върху давността за придобиване на държавни и общински имоти, придобиването от ищеца по давност на имота би било възможно само ако 1/ преди да започне да тече срокът за придобиване по давност на имота е било извършено и то по предвидения ред в закона разпореждане с имота от държавата в полза на трети лица, включително след включването на имота в капитала на търговско дружество с държавно имущество, с което действието на установената в чл.86 ЗС забрана се преустановява и 2/ в срока за придобиване по давност на имота при недобросъвестно владение ищецът да е владял спрямо правен субект, по отношение на когото забраната на чл.86 ЗС е неприложима. Апелативният съд е посочил, че в аспекта на правния интерес от предявените ОУИ за собственост е следвало да бъдат въведени от ищеца твърдения, от които да може да се направи извод, че за него е възможно да придобие по давност имота при недобросъвестно владение, а именно 1/за извършено разпореждане с държавния имот, което да е извършено по предвидения в закона ред, както и 2/ ищецът да е владял терена на имота, извън необходимата площ за обслужване на притежаваните от ищеца сгради, спрямо правен субект, по отношение на когото забраната на чл.86 ЗС е неприложима. Въззивният съд е приел, че в случая не са наведени такива твърдения – ищецът единствено поддържа, че е декларирал имота пред общината като собствен и е извършил промяна в АГКК чрез разделянето му на два отделни поземлени имоти, а след като изтекла 10-годишната придобивна давност предприел действия за снабдяване с констативни нотариални актове за собственост. Твърди и извършено разпореждане с процесния терен със заповедта на министъра на селскостопанското производство от 1965 г., като поддържа, че с нея имотът е престанал да бъде държавна собственост, респективно е станал собственост на кооперативното образувание, на което е предаден – ОКС-Хасково. Апелативният съд е направил извод, че от тези въведени твърдения не може да бъде изведен правен интерес от предявените ОУИ за собственост против държавата и община Хасково. С представените от ищеца Заповед № I-4965/12.11.1965 г. на министъра на селскостопанското производство пасище от 7,2 дка се изключва от държавния пасищен фонд и се разпорежда предаването му на ДТП “Живснаб“ с протокол-опис, съгласно чл.20 Правилника за държавните имоти, след което със съставения въз основа на заповедта двустранен протокол от 1967 г. пасището е предадено на ОКС-Хасково, в изпълнение на процедурата по чл.20 от Правилника за предаване на държавните имоти. Посоченото в заповедта на министъра на селскостопанското производство, че пасището се „изключва“ от държавния пасищен фонд и се предава по реда на чл.20 ПДИ на ДТП “Живснаб“ сочи само на промяна на предназначението на държавната земя и предоставянето й за ползване и то не на кооперативно образувание, а на ДТП “Живснаб“, които изводи следва да се направят и с оглед приложимата нормативна уредба за държавните имоти към 1965 г., разпоредбите на приложимия на осн. чл.21 ЗС (ред.Изв., бр. 92 от 1951 г.) Правилник за държавните имоти (обн. Изв., бр.59 от 15.07.1952 г., отм. ДВ бр.79 от 14.10.1975 г., в сила от 01.11.1975 г.), уреждащ управлението и стопанисването на държавните имоти и разпореждането с тях. В разпоредбите на чл.29-31 ПДИ е регламентирана единствено продажбата на държавни имоти, които са негодни или излишни основни средства на държавните предприятия и учреждения, както и на имоти, предоставени на народните съвети на депутатите на трудещите се и на предприятията от местно значение, продажбата им се извършва с разрешение на Министерския съвет по доклад на съответния министър или на председателя на ИК на ОНС, каквато процедура в случая не се твърди и не се установява да е извършвана. В разпоредбата на чл.33 ПДИ е регламентирано единствено предоставянето на право на ползване върху държавни имоти-възмездно или безвъзмездно в полза на кооперации и други обществени организации, което се извършва по реда на чл.29 ПДИ, както и замяната на държавни имоти с имоти на кооперации – чл.34 ПДИ. Твърденията за промяна на държавния характер на терена на пасището от 7.2 дка през 1965г. не кореспондират с предмета на представения от ищеца констативен нотариален акт от 1993 г., с който, въз основа на описаните в него документи, представени пред нотариуса, праводателят на ищеца, ОКС-Хасково, е признат за собственик само на построените в имота сгради, без терена под тях. Твърденията, че за имота няма съставени актове за държавна собственост също не могат да обосноват правен интерес от предявените искове, с оглед тяхното само установително действие и липсата на правопораждащо действие за правото на държавна собственост, поради което съставянето им е без значение за възникването, запазването или погасяването на правото на държавна собственост. По тези съображения съдът е направил извод, че от самите твърдения на ищеца следва невъзможността същия да придобие по давност терена под закупените от него сгради, поради което предявените против държавата и община Хасково искове са процесуално недопустими поради липса на правен интерес. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК „Булгарлизинг Бургас“ АД, гр. Бургас се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК, както и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа, че очевидно неправилно въззивният съд е основал липсата на правен интерес със съществуването на спорното право и не се е произнесъл с решение относно съществуването на спорното право, както и че е приел, че е налице признание на ищеца, че към 1965 г. имотът е бил държавна собственост, а в действителност твърденията са, че имотът е бил кооперативна собственост и никога не е актуван като държавен. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК не е налице. От една страна твърдението на касатора, че не е признавал държавната собственост на имота към 1965 г. не може да бъде установена от мотивите на въззивното решение /въз основа на които се преценява основанието „очевидна неправилност“/, а от друга страна не съответства и на данните по делото – в обстоятелствената част на исковата молба ищцовото дружество изрично се е позовало на правата, удостоверени с констативен нотариален акт № 125, том I, дело № 387/1993 г., посочвайки и документите, въз основа на които е издаден, вкл. и Заповед № I-4965/12.11.1965 г. на министъра на селскостопанското производство и протоколите от 1965 г., а следователно се е позовал и на фактите, които тези документи установяват – в случая държавния характер на собствеността към момента на съставянето им. Същевременно довода, че съдът е основал липсата на правен интерес със съществуването на спорното право, не може да бъде свързан с мотивите на въззивното решение, които касаят единствено квалификацията на твърдените от ищеца факти и приложимата към тях нормативна уредба, с оглед на което е формиран извод, че ищецът твърди възможност за придобиване на права въз основа на факти, за които действащата нормативна уредба изключва приложението на придобивната давност чрез недобросъвестно владение, поради което и липса на правен интерес. Касаторът поддържа, че е налице противоречие на въззивното решение с т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 7.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС /че правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е налице ако ищецът се позовава на фактическо състояние и има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, т.е. съществуването или не на спорното право е предпоставка за реализиране на правната възможност за придобиване на права, а не за наличие или липса на правна възможност – възможността на ищеца да придобие спорното право не е предмет на делото, а само предпоставка за допустимост на иска, докато съдът е прекратил делото, тъй като имотите са държавна собственост, а това е предмета на делото, който обуславя основателност или неоснователност на иска, а не неговата допустимост/; противоречие с практиката на ВКС по посочените решения, приемащи, че в случай на предявен отрицателен установителен иск за собственост защитата се постига чрез отричане със сила на пресъдено нещо на претендираното от ответника право, което е предмет на спора, като отричано от ответника, а правният интерес се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респ. упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна, като произнасянето дали отричаното право съществува или не /включително когато спорното право е прекратено с погиването на вещта и уважаването на иска няма да промени правното положение на ищеца/ е предмет на иска и е въпрос по основателността му. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице. Въззивният съд е посочил, че в исковата молба ищцовото дружество се позовава на възможността да придобие процесните поземлени имоти по давност, ако отрече претендираните от ответниците права, но от изложените фактически твърдения в обстоятелствената част на исковата молба е видно, че този придобивен способ в случая е неприложим с оглед мораториума по § 1 ДР ЗС, доколкото се претендира владение върху държавен имот, а не спрямо друг частноправен субект. Следователно съдът е приел, че от самите твърдения на ищеца следва невъзможността да придобие правото с оглед действащата понастоящем нормативна уредба, от което следва и липсата на правен интерес. Тези мотиви са в съответствие с т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 7.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според което правен интерес е налице, ако съществува възможност за придобиване на право и тази възможност се осуетява само от претендираното от ответника право. Практиката на ВКС по решение № 245 от 16.12.2015 г. по гр.д. № 3263/2015 г., I гр.о. и решение № 68 от 24.07.2018 г. по гр.д. № 2767/2017 г., II гр.о., на която се позовава касаторът, е неотносима към произнасянето в атакуваното въззивно решение. Първото решение е постановено по ревандикационен иск за предаване владението на вещ, погинала в хода на процеса и даденото тълкуване е, че ревандикационен иск може да бъде уважен само ако вещта съществува, а второто решение е постановено по отрицателен установителен иск за претендирано от ответника право на ползване върху вече погинала сграда, предявен от лице, което твърди, че е собственик на терена, върху който е била построена сградата. С оглед изхода на настоящото производство касаторът дължи на община Хасково разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, в размер на 150.00 лв. С изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение