Определение № 50346 от 19.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1468/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ЗК „Лев Инс“ АД, чрез адвокат Д.Т. срещу решение №29 от 09.01.2022г. по в.гр.д. №2401/2021г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №260065 от 18.05.2021г., постановено по т.д. №185/2020г. на Софийски окръжен съд. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от И. Ц. Г. частичен иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, като е осъден касаторът да му плати сумата 80 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди- болки и страдания, търпени в периода от 20.06.2019г. до датата на подаване на исковата молба на 13.11.2020г., поради допълнително влошаване на здравословното състояние /хидронефроза вляво/ в резултат на причинени телесни увреждания при ПТП, настъпило на 11.08.2016г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от 20.06.2019г. /диагностициране на влошаването на състоянието/ до окончателното плащане. Решението е постановено при участието на трето лице помагач М. Р. В.. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушения на закона и необоснованост, поради което следва да се отмени и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове за обезщетение за неимуществени вреди и лихва за забава. Излагат се аргументи, че въззивният съд необосновано е приел, че е налице влошаване на здравословното състояние на ищеца, което представлява ексцес. Твърди се, че бъбречните кризи и диагнозата хидронефроза не представляват ново страдание или съществено усложнение на старите увреждания, а са последица от първоначално претърпените от ищеца травми, които са били предвидими към момента на постановяване на решението по предходното дело между страните по първоначалния иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./- т.д. №116/2017г. по описа на СОС. Касаторът поддържа и доводи, че определеният размер на обезщетение за неимуществени вреди е завишен, т.е. не е съобразен с разясненията относно критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост в ППВС №4/1968г. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по значими за изхода на спора въпроси- 1. Относно приложението на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя и 2. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, следва ли съдът за изследва всички възможни усложнения, които биха настъпили с оглед на травматичните увреждания?. По отношение на първия въпрос се твърди, че е допуснато противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/1968г.- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на втория въпрос се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата И. Г. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор. Претендира разноски. Третото лице помагач М. В. не представя отговор на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови въззивното решение, с което потвърждава решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумата 80 000 лева /частичен иск от 150 000 лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди- болки и страдания поради допълнително влошаване на здравословното състояние /хидронефроза вляво/ на ищеца, въззивният съд намира, че претенцията срещу застрахователя за обезщетение за неимуществени вреди от ексцес е доказана по основание, а размерът на обезщетението е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост съгласно чл.52 ЗЗД. Решаващият съдебен състав приема, че за претърпените неимуществени вреди- болки и страдания от травматични увреждания в резултат от процесното ПТП, настъпило на 11.08.2016г., ищецът е обезщетен с присъдената с влязло в сила съдебно решение на ВКС, І ТО от 21.10.2020г. по т.д.№ 1664/2019г. сума в размер на 350 000 лева. Като съобразява, че уврежданията, за които е определено това обезщетение включват травма на гръбначния стълб, изразяваща се в прекъсване на гръбначния канал и гръбначния мозък на ниво 10-11 гръдни прешлени, довело до невъзможност за движение на долните крайници и за контрол на тазовите резервоари; черепномозъчна травма; травматичен кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка; пневмоцефалия; коматозно състояние; счупване на ребра двустранно; двустранен пневмоторакс; двустранен подкожен енфизем; фрактура на главулечната ямка; разкъсване на уретрата с развитие на флегмон на скротума и слабината област; множество рани от залежаване, съдът приема, че диагностицираната на 20.06.2019г. хидронефроза вляво представлява нов вид болестно състояние/ увреждане, а не дефинитивна неблагоприятна последица от първоначалните травматични увреди и съответно болките и страданията от това влошаване на здравословното състояние не са обхванати от силата на пресъдено нещо по предходното решение. Апелативният съд възприема констатациите в съдебно-медицинската експертиза, че хидронефрозата е състояние реално застрашаващо засегнатия орган /бъбрек/, както и живота на пациента, че при ищеца запушването на уретера е в резултат от конкременти, които се образуват при инфекция на пикочните пътища, която пък е пряка последица от поставянето и използването на постоянен уринарен катетър, наложено от невъзможността на ищеца да контролира тазовите си резервоари поради травмата на гръбначния стълб. Сочи, че инфекцията на пикочните канали при използване на катетър, довела да образуването на конкременти е възможно, но не дефинитивно усложнение от травмата на гръбначния стълб, като при ищеца е в пряка причинно – следствена връзка с нея. С оглед изложеното, въззивната инстанция стига до извод, че при наличие на пряка и непосредствена връзка между деликта и хидронефрозата, болките и страданията от същата подлежат на обезщетяване по реда на чл.51, ал.3 ЗЗД. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от новонастъпилото болестно състояние на ищеца съдът съобразява, че са доказани често рецидивиращи проявления на новодиагностицираното състояние и е налице неблагоприятна прогноза за преустановяване на тези проявления, че характеристиката на заболяването застрашава не само левия бъбрек на ищеца, но и живота му; че са проведени спешни оперативни интервенции за отстраняване на конкрементите и стентиране на уретера при четири от петте хоспитализации на ищеца в периода 20.06.2019г.- 01.04.2021г.; че всяко от проявленията на хидронефрозата е съпроводено с остри болки. Като отчита и инвалидното състояние на ищеца - 100 % нетрудоспособност с чужда помощ, както и социално икономическите условия в страната към 2020г., въззивният съд намира, че сумата 80 000 лева е справедлив размер на обезщетението за ексцес. Излага доводи, че обезщетенията при ексцес се дължат от момента на установяване влошаване на здравословното състояние, респ. понасяне на новите болки и страдания /ППВС №4/75г., т. 10/, поради което лихвата за забава следва да се присъди от 20.06.2019г., когато ищецът за първи път е диагностициран с хидронефроза вляво. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Поставеният правен въпрос- как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя, е значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД - ППВС №4/1968г., както и на трайната съдебна практика по чл.290 ГПК. Въззивният съд е обсъдил релевантните факти и обстоятелства относно естеството на конкретните травматични увреждания и тяхната продължителност, трайните последици от тях и неблагоприятната прогноза за преодоляването им, респ. интензитета и продължителността на претърпените от ищеца негативни емоционални изживявания, болки и страдания. Вторият поставен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд, респективно не е обусловил решаващите му изводи и изхода на спора. Въззивният съд, при съобразяване със задължителната съдебна практика, е приел, че е налице хипотеза на ексцес, тъй като диагностицирането на ищеца с хидронефроза вляво на 20.06.2019г. представлява установяване на нов вид болестно състояние/ увреждане, което не е дефинитивна неблагоприятна последица от първоначалните травматични увреди, респективно болките и страданията от това влошаване на здравословното състояние не са обхванати от силата на пресъдено нещо по предходното решение. Изложил е мотиви, че съгласно разясненията в т.1 на ППВС № 4/1968г. на обезщетяване подлежат както вредите, които са настъпили, така и вредите, които ще настъпят, стига те да са пряка и непосредствена последица от деликта, което е в съответствие с прогласения в чл.51, ал.1 ЗЗД принцип на пълното обезщетяване на понесените при непозволено увреждане неблагоприятни последици за пострадалия. На следващо място, касаторът не е изложил доводи за значимостта на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а е навел само оплаквания за необоснованост на въззивното решение. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Решението не е и очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, въззивният съд е приложил относимите към спора процесуалноправни норми на ГПК, в техните действащи редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Всички изложени от касаторите доводи представляват оплаквания за необоснованост на въззивното решение, които не подлежат на обсъждане в настоящия етап на касационното производство. С оглед изхода на спора на ответника следва да се присъдят разноските по делото- сумата 4 000 лева адв.възнаграждение с ДДС. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд