Определение № 265 от 28.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1987/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от С. М. К., чрез адв. Т.Н. срещу решение №52/09.06.2025 г., постановено по в.т.д. №254 по описа за 2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което е потвърдено решение №52/29.10.2024 г., постановено по т.д. №52/2022 г. по описа на Окръжен съд - Ловеч. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът, предявен от касатора срещу ЗК „Лев Инс“ АД, на основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.52 ЗЗД за сумата от 200 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени следствие настъпила смърт на неговата дъщеря М. С. Б., причинена при ПТП, настъпило на 08.07.2017 г., ведно със законната лихва от 02.02.2022 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо поради допуснати съществени процесуални нарушения- приемане на доказателства в отсъствие на ищеца и неговия процесуален представител и при наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, събиране на недопустими доказателства /свидетелски показания в нарушение на чл.164, ал.1, т.3 ГПК/ и недопустимо изготвяне на нов доклад след възобновяване на съдебното производство. Касаторът поддържа, че решението е очевидно неправилно поради нарушения на закона и необоснованост. Изложени са доводи за допуснати процесуални нарушения /не са анализирани всички доказателства и не са обсъдени всички доводи и възражения на страните/ и необоснованост на изводите на въззивния съд, който приема за недоказано, че ищецът, който е баща на починалата при процесното ПТП М. Б., е преживял морални болки и страдания от загубата. Касаторът намира, че от доказателствата се установява неговата материалноправна легитимация, както и претърпените неимуществени вреди поради внезапното прекъсване по трагичен и необратим начин на силната връзка с дъщеря му. Моли да бъде отменено решението и да бъде постановено ново, с което да бъде уважен изцяло предявеният иск, ведно със законната лихва от 02.02.2022г., като му бъдат присъдени разноски за всички съдебни инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. К. жалбоподател поддържа, че въззивното решение е недопустимо по изложените в касационната жалба оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения – основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Излага и доводи за очевидна неправилност поради нарушение на закона /чл.52 ЗЗД/, игнориране на доказателства и явна необоснованост – основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС /ТР №2 от 14.03.2023 г. по тълк.д. №2/2022 г. на ОСТК на ВКС, ТР №1/2017 г. от 09.07.2019 г., ТР №2/2014 г., ТР №8/2013 г. и ТР №7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/21.06.2018 г. по тълк.д. №1/2016 г. по описа на ОСНГТК на ВКС, ППВС №4/61 г. и ППВС №5/69 г., ТР 01/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК, ТР №1/04.01.2001г. по тълк.д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС/, както и с цитираните решения по чл.290 ГПК, по процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Допустимо ли е съда да извършва процесуални действия в гражданското производство по иск по чл.432 КЗ, когато е установил, че е налице абсолютна процесуална пречка, изразяваща се в образувано висящо наказателно дело срещу виновния водач и съществуват предпоставки по чл.229, ал.1, т.4 ГПК?; 2. Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение, и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя? Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при наличието на събрани по делото доказателства, обосноваващи изградена между починалото лице и преживелия го родственик особено близка връзка, респ. действително претърпени от последния вреди? Как следва да се произнесе въззивният съд по отношение самостоятелната си оценка на събраните по делото доказателства и следва ли да изложи и собствени мотиви относно крайните си изводи?; 3. Задължен ли е въззивният съд на основание чл.12 ГПК, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК при постановяване на решението си да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите и правни изводи на съда?“. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва жалбата, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността на атакувания съдебен акт. Претендира присъждане на юриск.възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете с правно основание чл.432, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД, въззивният съд приема за безспорно настъпването на 08.07.2017 г. на процесното ПТП, при което е настъпила смъртта на дъщерята на ищеца М. С. Б.; признаването с влязла в сила присъда на А. В. - водач на лекия автомобил „К. Вояджер“, с рег. [рег.номер на МПС] за виновен за произшествието; наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между противоправното поведение на В. и смъртта на Б.; съществуването към момента на ПТП на валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на водача на МПС в ответното застрахователно дружество, но след анализ на доказателствата стига до извод, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди. Решаващият съдебен състав отграничава като основен спорен въпрос по делото дали ищецът е легитимиран да претендира обезщетение за понесени неимуществени вреди от смъртта на М. Б.. Приема, че в т.3 на ППВС №4/1961 г. е разяснено, че подлежат на обезщетяване вреди, причинени от смъртта на най-близките лица – родители, деца, съпруг, и то, след като се установи, че действително са претърпели такава вреда. Нямат право на обезщетение за неимуществени вреди близките на починалия при непозволено увреждане, които са били с него в лоши лични отношения – родители, изоставили децата си или деца, изоставили родителите си; съпрузи, живеещи в дълга фактическа раздяла и т.н., тъй като е явно, че те не понасят никакви неимуществени вреди. Сочи, че в ТР №1/21.06.2018 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, като счита, че това не означава, че това условие важи само за лицата извън кръга, очертан с ППВС №4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. Между най-близки родственици и съпрузи такава близост се предполага, но не съществува законова презумпция за възмездяване, изключваща задължението за доказване съдържанието на съответната връзка, която да удовлетворява поне обичайното съдържание на връзката родител – дете. Като се позовава на съдебната практика на ВКС /решение №93/27.11.2020 г. по т.д. №2013/2019 г., І т.о. на ВКС/, съдът подчертава, че обичайното съдържание на тази връзка предпоставя пълноценна, постоянна и всестранна грижа, трайно и задълбочено общуване, което да е създало отношения на взаимна обич, доверие и съпричастност с нуждите и проблемите на другия. Решаващият състав анализира обстойно събраните две групи гласни доказателства - показанията на майката на загиналата, от една страна, и показанията на майката и съпругата на ищеца, от друга, и приема за безспорно установено, че родителите на загиналата М. Б. са разведени от 1986 г., че в ранните детски години тя е живяла със семейството си, вкл. съвместно с баща си /ищеца С. К./ и неговите родители, към който момент няма данни за влошени отношения; че скоро след развода е останала при майка си, която пряко и непосредствено е упражнявала грижите по отглеждането и възпитанието й, както и последващото й обучение; че бащата не е заплащал доброволно издръжка за М., а това е ставало след водене на дела, като вноските са правени нередовно и често от настоящата му съпруга – свидетелката Н.. Съдът приема за доказано по категоричен начин, че ищецът не е бил на сватбата на дъщеря си М., че е научил от случайни хора за нейната смърт, не е бил на погребението й и на помените. Апелативният състав счита, че не се установява твърдяната близка връзка между загиналата и баща й, като показанията на неговата майка- св. К. и неговата настояща съпруга- св. Н. не могат да бъдат възприети като достоверен източник на информация, тъй като те описват възприятия основно от детската възраст на М., а за периода след завършване на училище показанията им са общи и неконкретни. Съдът акцентира, че свидетелките знаят, че М. е учила в София, във Франция, че е омъжена, че твърдят, че е посещавала баща си, че са имали хубава връзка, че са се подкрепяли, но тези им твърдения са в противовес с обективните факти, че бащата не е присъствал на такова значимо събитие като сключването на граждански брак, че е разбрал от случайни хора за смъртта на дъщеря си и не е бил на погребението й. Счита, че не се излагат конкретни обстоятелства за проявено от ищеца активно поведение, сочещо на бащина загриженост, подкрепа, заинтересованост от живота на дъщеря му, респ. че се опровергават оценките на свидетелките за наличието на силна емоционална връзка между баща и дъщеря. Решаващият състав намира, че в противовес на общите показания на майката и настоящата съпруга на ищеца са показанията на св.П.- майка на починалата М., почиващи на лични възприятия. Приема за установено, че М. и по-малката й сестра са се върнали разплакани, когато втората съпруга на ищеца ги е гонила с чантите и че оттогава не се е споменавала думата „баща“; че свидетелката ги е отглеждала след развода; че баща им не е присъствал на рождени дни, завършване на училище, сватби, годежи, че трудно е плащал издръжката, необходима за отглеждането им. Въззивният съд стига до краен извод, че не се доказва наличие на здрава, топла и дълбока емоционална връзка и действително осъществяван пълноценен и продължителен контакт между загиналата М. Б. и нейния баща, че не е налице близост между тях, която да легитимира ищеца материалноправно да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря му. Настоящият състав на ВКС намира, че няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост съгласно чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Недопустимо е решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка за правото на иск, т.е. въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран; при произнасяне по нередовна искова молба или по непредявен иск. С ТР №2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. и ТР №8/07.05.2014 г. по т.д. №8/2013 г. на ОСГТК е прието, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т.5 на ТР №7/31.07.2017 г. по т.д.№ 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. Както е разяснено с ТР №№1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк.д. №1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1,т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл.297 – чл.298, чл.300, чл.302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. В настоящия случай не е налице хипотезата на недопустимост на въззивното решение поради постановяването му при наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК /висящ преюдициален спор/, тъй като с определение от о.с.з. на 23.11.2022 г. на първоинстанционния съд производството по делото е било спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК – до приключване на НОХД №419/2022 г. по описа на ОС – Ловеч с влязъл в сила съдебен акт. Първоинстанционният съд е спрял производството и е постановил решение след приключване на преюдициалното дело с влязла в сила присъда, т.е. не е постановен съдебен акт при наличие на абсолютна процесуална пречка за упражняване правото на иск и за развитието на производството. Извършването на процесуални действия, вкл. събирането на доказателства и изготвянето на доклад по делото, при наличие на висящ преюдициален спор, не води до недопустимост на постановеното съдебно решение. Целта на спирането на производството по обусловеното дело е при постановяване на съдебното решение да се съобрази силата на пресъдено нещо по преюдициалния спор и да не се постановяват противоречиви съдебни актове. Не водят до недопустимост на съдебното решение и сочените други процесуални нарушения, свързани с допускането и събирането на доказателствата по делото и изготвяне на нов доклад по делото след неговото възобновяване. Тези процесуални нарушения представляват основание за отмяна на решението като неправилно съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не водят до недопустимост на производството и на постановения съдебен акт. Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Изложените от касатора оплаквания за допуснати нарушения на закона и за необоснованост на изводите на съда, изискват анализ на доказателствата по делото и на процесуалните действия на съда и страните, преценка на доводите и възраженията на страните, което изключва наличието на очевидна неправилност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен от касатора правен въпрос отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обсъден от въззивния съд и е относим към решаващите изводи за неоснователност на иска, доколкото е свързан с твърдения за недопустимо събиране на доказателства за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Не е налице обаче допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не се установява противоречие на обжалвания съдебен акт с практиката на ВКС. С ТР №1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк.д. №1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че „при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това - пред първоинстанционния или пред въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор… При разглеждането на касационната жалбата въззивното решение като недопустимо следва да се обезсили (чл.293, ал.4 ГПК) и делото следва да се върне за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд (освен, ако не подлежи на прекратяване – в случаите, когато резултатът по обуславящото дело е от значение за допустимостта на иска по обусловеното), с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия в зависимост от етапа, на който се намира обуславящото дело. Въззивният съд няма нужда да спира производството, ако междувременно (след приключване на съдебното дирене при първоначалното разглеждане на делото до връщането му за ново разглеждане) пречката за разглеждането му е отпаднала – решението по предюдициалния спор е влязло в сила…. Ако нарушението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е допуснато от първата инстанция, въззивната инстанция съобразно правомощията си на съд по съществото на спора и в изпълнение на служебното си задължение да следи за спазване на процесуалните норми, обезпечаващи валидността и допустимостта на процеса (чл.269, ал.1 ГПК), ще е длъжна със своите процесуални действия да отстрани порока, като сама спре производството по делото, за да изчака влизането в сила на решението или присъдата по преюдициалния спор и след това да разреши висящия пред нея обусловен спор между страните“. Видно от разясненията на ОСГТК на ВКС, когато се установи нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, въззивният съд не е длъжен да повтаря всички процесуални действия, извършени в периода на висящност на обуславящото дело, а е длъжен да спре производството, ако това дело все още е висящо, за да изчака влизането в сила на решението или присъдата по преюдициалния спор и след това да разреши висящия пред него обусловен спор между страните, или да постанови решение, ако обуславящото дело е приключило с окончателен съдебен акт, като съобрази влязлото в сила решение или присъда. В нито едно от цитираните от касатора решения не е прието, че при наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК събраните до отпадането на основанието за спиране доказателства или другите извършени процесуални действия от съда и страните са порочни и следва да бъдат повторно извършвани или потвърждавани след отпадане на основанието за спиране на производството. Няма спор в съдебната практика, че при спирането на делото се запазват важимостта на вече извършените процесуални действия; висящността на процеса /съществуването на процесуалното правоотношение/, респ. възможността да се поднови развитието на производството при отпадане на основанието за спиране. Вторият въпрос се състои от три подвъпроса, като вторият - относно критериите за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл.52 ЗЗД и третият – относно задължението на съда да изложи собствени мотиви при тази преценка, не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са съобразени с мотивите на въззивния съд. Решаващият съдебен състав е счел, че не се установява между ищеца и починалата при процесното ПТП негова дъщеря да е съществувала здрава, дълбока емоционална връзка, съответно не се доказват претърпени душевни болки и страдания, поради което е достигнал до решаващия извод, че ищецът не е материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди. Съдът изобщо не е обсъждал какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД, тъй като е приел, че ищецът не е претърпял такива. Първият подвъпрос също не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. С ТР №1/21.06.2018 г. по тълк.д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е разяснено, че най-близките на починалия /по смисъла на ППВС №4/61 г. и ППВС №5/69 г./, вкл. родителите, се ползват с право на обезщетение, тъй като „поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Правото на найблизките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл.52 ЗЗД. От гледна точка на чл.52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките….. Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик… Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД“. За да достигне до извода, че ищецът не е доказал дълбока и трайна емоционална връзка с починалата си дъщеря, решаващият състав е анализирал доказателствата и приел за установено, че двамата не са живели съвместно /с изключение на първите няколко години след раждането й/, че са били отчуждени, че бащата не е присъствал в живота на М. /както и на по-малката й сестра/, че не е плащал редовно издръжка, че не е проявявал бащина загриженост и активност, че не е присъствал на нито едно от важните събития в живота й, че дори не е разбрал, че е починала и не е присъствал на погребението й /научил е по-късно от случайни хора за смъртта й/. Съдът е съобразил всички конкретни факти и доказателствата по делото /не само обстоятелството, че ищецът и починалата му дъщеря са живеели разделени/ и е счел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалата му дъщеря и за настъпили в резултат на нейната смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания. Като е приел за недоказано съществуването между ищеца и дъщеря му на взаимна обич, морална подкрепа и доверие, духовна и емоционална близост, оказването на взаимна грижа и помощ, респ. е отрекъл проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, възизвният съд е постановил решение съобразено със задължителната съдебна практика на ВКС. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за неправилна преценка на доказателствата и необоснованост на изводите на въззивния съд, респ. за неправилност на обжалваното решение, която не подлежи на преценка в настоящия етап на производството. Третият процесуалноправен въпрос - за задълженията на въззивния съд да се произнесе след анализ на относимите доказателства и изясняване на спора от фактическа страна, като обсъди наведените в жалбата обстоятелства и направените от страните доводи и възражения, не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени освен в цитираната от касаторите съдебна практика, така и в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните. В случая въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е обсъдил доказателствата, включително двете групи свидетелски показания и е посочил кои факти счита за установени и кои не. Формирани са изводи относно доводите и възраженията на страните, поддържани и във въззивното производство, вкл. относно достоверността на свидетелските показания. За част от релевантните факти съдът приема, че се установяват от показанията и на двете групи свидетели / майката и настоящата съпруга на ищеца и бившата съпруга и майка на починалата дъщеря на ищеца/, а за друга част решаващият състав е изложил аргументи кои показания кредитира като достоверни и кои не. Изложените от касатора доводи представляват по същество оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения и необоснованост на изводите му, но те не подлежат на обсъждане в настоящия етап на производството, а несъгласието му с фактическите констатации и правни изводи на съда не е основание за допускане на решението до касационен контрол. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.8, вр. ал.3 ГПК на ответника в касационното производство следва да се присъди сумата 200.00 лева юриск.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд