Определение № 2235 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2775/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 12176/07.05.2025 г., подадена от „Банка ДСК“ АД срещу решение № 327 от 24.03.2025 г. по гр. д. № 2078/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261112 от 30.08.2023 г. по гр. д. № 8975/2020 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която „Банка ДСК“ АД е осъдена да заплати на С. И. А., на основание чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, сумата от 2113.37 лв., представляваща обезщетение за претърпени от последния имуществени вреди от осъщественото принудително изпълнение по производството по изп. д. № 672/2012 г. по описа на ЧСИ Г. Д., peг. № * и с район на действие СГС, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 11.07.2017 г., за неизискуемо вземане по договор за ипотечен кредит от 21.03.2008 г., изразяващи се в заплатени такси на съдебния изпълнител по посоченото изпълнително производство, заедно със законната лихва върху тази сума от 30.12.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от осъществено принудително изпълнение по производството по изп. д. № 672/2012 г. по описа на ЧСИ Г. Д., образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 11.07.2017 г., за неизискуемо вземане по договор за ипотечен кредит от 21.03.2008 г., както и принудително отчуждаване на единственото му жилище чрез осъществената по изпълнителното производство публична продан, заедно със законната лихва върху тази сума от 30.12.2019 г. до окончателното й изплащане. Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна: На 21.03.2008 г. между страните е сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД се е задължило да предостави на ищеца (кредитополучател) сумата от 32 000 лв. за срок от 360 месеца. считано от датата на усвояване. Посочен е номер на разплащателна сметка на кредитополучателя, по която сумата ще бъде преведена, а кредитът - усвоен. В чл. 8 от договора страните са постигнали съгласие, че кредитът се обезпечава с ипотека върху собствения на кредитополучателя недвижим имот - апартамент № 9 в [населено място],[жк], с площ от 66.19 кв.м, заедно с избено помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото. Договорът е сключен при общи условия (ОУ) на банката за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица, като в чл. 11 от него е посочено, че ОУ са неразделна част от договора, както и че кредитополучателят ги е получил и приел с подписване на договора. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 030, том VIII, peг. № 36221, дело № 1341/2007 г. от 28.12.2007 г., „К.“ АД е продало на ищеца горепосочения апартамент за сумата от 19 950 лв. Уговореното обезпечение е учредено с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 123, том I, peг. № 2172, дело № 111/2008 г. от 26.03.2008 г. Ответникът е изпратил до ищеца нотариална покана, с която е обявявил кредита за предсрочно изискуем, на основание предвидените в договора условия. Нотариалната покана е връчена чрез залепване на уведомление по чл. 47 ГПК, съгласно представената по делото разписка. Банката е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, по което е образувано ч. гр. д. № 42570/2017 г. по описа на СРС. На 11.07.2017 г. е постановена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК срещу С. И. А. за сумата от 28 168.60 лв. - главница, заедно със законната лихва от 28.06.2017 г. до окончателното й изплащане, договорна лихва в размер на 1273.17 лв. за периода 23.12.2016 г. - 27.06.2017 г., санкционна лихва в размер на 39.87 лв. за периода 30.12.2016 г. - 27.06.2017 г., заемна такса в размер на 745.30 лв., сумата от 604.53 лв. - държавна такса, и 50 лв. - възнаграждение на юрисконсулт. Срещу постановената заповед за незабавно изпълнение длъжникът е депозирал възражение. Банката е предявила иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземанията, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение. От приложения препис от изп. д. № 672/2017 г. по описа на ЧСИ Г. Д. се установява, че делото е образувано въз основа на издадения по заповедното производство по гр. д. № 42570/2017 г. на СРС изпълнителен лист от 11.07.2017 г., от „Банка ДСК“ ЕАД срещу С. И. М.. В хода на изпълнителното производство ипотекираният в полза на банката недвижим имот, собственост на длъжника, въз основа на проведена през периода 08.03.2019 г. - 08.04.2019 г. публична продан, след обявяването на предходните такива за периодите 01.10.2018 г. - 01.11.2018 г. и 21.12.2018 г. - 21.01.2019 г. за нестанали, е продаден за сумата от 32 300 лв. На 30.04.2019 г. е съставено постановление за възлагане. С постановление за възлагане на недвижим имот от 10.04.2019 г. процесният апартамент № 9 е възложен на Б. Х. И.. На 30.04.2019 г. съдебният изпълнител е разпределил събраната сума от продажбата на посочения недвижим имот в размер на 32 300 лв. На 11.06.2019 г. е извършено принудително отнемане и въвод във владение на лицето, придобило процесния апартамент от публичната продан, за което е съставен протокол. С молба от 21.01.2020 г. длъжникът е депозирал в изпълнителното производство решение № 7648/11.11.2019 г., постановено по гр. д. № 16432/2017 г. по описа на СГС, с което е отхвърлен предявеният от „Банка ДСК“ ЕАД срещу С. И. А. иск по реда на чл. 422 ГПК. Съдът е констатирал наличие на неравноправни клаузи в сключения между страните договор, както и че не е налице забава от страна на кредитополучателя. Приел е, че не е доказано настъпването на предсрочната изискуемост на дълга. С постановление от 21.01.2020 г. изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК. Съгласно издаденото от съдебния изпълнител удостоверение в полза на взискателя е преведена сумата от 29 958.71 лв., на ЧСИ – 2111.37 лв., банкови комисионни - 2 лв., на СО - Район „Кремиковци“ – 227.92 лв. На 28.05.3030 г. в полза на ищеца е издаден изпълнителен лист за вземанията му срещу ответника за сумата от 29 958.71 лв., събрана по изп. д. № 20177810400672 по описа на ЧСИ Г. Д., и преведена на взискателя на 03.06.2019 г., и за разноски по посоченото изпълнително дело на обща стойност от 2113.37 лв. Определението за издаване на обратен изпълнителен лист е отменено с определение № 717/10.03.2021 г. по ч. т. д. № 577/2021 г. по описа на САС. Въз основа на издадения обратен изпълнителен лист ищецът е завел изп. д. № 20208510400842. С платежно нареждане от 16.06.2020 г., в срока за доброволно изпълнение, банката е превела по банков път по посоченото изпълнително дело сумата от 35 777.68 лв. Страните не спорят, че постъпилите по сметка на съдебния изпълнител суми са запорирани въз основа на издадена обезпечителна заповед за обезпечаване на бъдещ иск, който банката ще предяви срещу ищеца. Въз основа на искова молба вх. № 69173/14.07.2020 г. банката е образувала гр. д. № 6966/2020 г. по описа на СГС - за заплащане на сумата от общо 31 592.30 лв., от която: 27 425.87 лв. - главница; 3901.83 лв. - договорна лихва за периода 01.08.2018 г. - 13.07.2020 г., 17.97 лв. - застраховка обезпечение, и 219.39 лв. - такса за управление. На 11.06.2019 г. ищецът е сключил договор за наем с М. Г. П. за къща, находяща се в [населено място], област К., при месечен наем от 400 лв. Съставен е приемо-предавателен протокол за предаване на наетата къща на ищеца за временно ползване. От показанията на разпитания пред СГС свидетел Р. А. се установява, че същият е запознат с воденото от банката срещу ищеца изпълнително производство, тъй като той го водил в качеството му на помощник съдебен изпълнител. Извършил оглед на процесния имот, който се намирал в [населено място],[жк], за което съставил протокол за оглед. Имотът не бил в добро или много добро състояние. Свидетелят изготвил снимков материал, който предоставил на банката. Имало мухъл по стените. Банята била подготвена за ремонт. В апартамента дограмата била сменена частично. Стените били на шпакловка и латекс. Имало мухъл и течове навсякъде. Към датата на въвода във владение състоянието на имота било много по-лошо от удостовереното в протокола за оглед. Длъжникът бил изнесъл всичко - били махнати интериорните врати. От показанията на свидетелката М. П. - майка на съжителката на ищеца на съпружески начала, се установява, че познавала ищеца от повече от 5 години. След като продали апартамента на ищеца, дъщеря й отишла да гледа внучето си, а ищецът отишъл при свидетелката, за да започне работа. Занимавал се със строителство. Разбрали се да заплаща наем от 400 лв. Средствата били необходими на свидетелката, тъй като била пенсионер, имала и здравословни проблеми. Ищецът живеел в [населено място], област К., [улица]; ползвал втория етаж на къщата, а свидетелката - първия. На всеки етаж имало по две стаи. След продажбата на апартамента отношенията в семейството на ищеца се влошили. И двамата много страдали. Ищецът страдал от диабет. Много се притеснявал за семейството си, защото се разделили. Семейството на ищеца живеело в жилището, което банката продала. С. А. живял под наем при свидетелката от пролетта на 2019 г., в продължение на година - година и половина. От показанията на свидетелката Г. И. Н. - фактическа съпруга на ищеца, се установява, че го познавала от 1996 г., отдавна живеели заедно; живели заедно в жилището, което банката продала, от 2017 г. - 2018 г. Ищецът редовно плащал вноските си към банката, нямали пропуснати вноски. Работел и осигурявал средства за вноските и за издръжка на семейството. След продажбата на жилището започнали семейните скандали. А. напуснал работа, започнал работа по обекти. Повишила се кръвната му захар изведнъж, рязко отслабнал. Направили му изследвания, при които установили, че кръвната му захар била 25. Преди това нямал такива проблеми. Това се случило през 2018 г. - 2019 г. След продажбата на апартамента се разделили. При нейната майка имало обекти за ремонт. Разговаряли ищецът да живее при нейната майка, за да може да работи. Свидетелката живяла при дъщеря си, за да й помага в отглеждането на детето й. Винаги бил глава на семейството. Близо година били разделени. Преди продажбата на апартамента нямали раздели. Продажбата на жилището се отразила много зле на ищеца - затворил се в себе си, променил се, не общувал с приятели и съседи, притеснявал се, че не е заедно със семейството си, оплаквал се от високи нива на кръвната захар. Живял на квартира през 2019 г. - 2020 г., при нейната майка. Понастоящем свидетелката отново живеела заедно с ищеца. Сега бил малко по-спокоен. Приемал лекарства, редовно ходел на прегледи. Поставили му диагноза диабет. Всяка сутрин измервал кръвната си захар и приемал лекарства. Преди продажбата на апартамента не приемал никакви лекарства. От заключението на вещите лица д-р М. Б.-В. (ендокринолог) и Е. М. (клинична психология, социална психология) по изслушаната пред СГС комплексна съдебнопсихологична и съдебномедицинска експертиза се установява, че при ищеца е налице захарен диабет тип 2. Налице са данни за трайно лош гликемичен контрол. На ищеца е поставена диагноза диабетна полиневропатия, която представлява хронично усложнение на захарния диабет. Това заболяване е хронично и се нуждае от непрекъснати медицински грижи и мотивирано участие на добре обучен пациент, за да се предотвратят острите усложнения и да се намали рискът от дългосрочни усложнения. Негативните усложнения при захарен диабет тип 2 са: нарушено зрение, бъбречни увреждания, заболявания на големите кръвоносни съдове, невропатия, артериална хипертония, дислипидемия, затлъстяване; късните усложнения на болестта могат да доведат до сериозни посдедици - слепота, хронична бъбречна недостатъчност и необходимост от хемодиализа, ампутация на крайници, съдови усложнения — ИБС, миокарден инфаркт, мозъчно-съдова болест, инсулт. Захарният диабет е хронично заболяване, което изисква големи разходи за системния му контрол, за съвременното му лечение и за настъпилите късни усложнения. Стресът сам по себе си не причинява диабет, но има редица доказателства, че може да има връзка между стреса и риска от диабет тип 2. Редица изследователи смятат, че високите нива на хормоните на стреса може да попречат на клетките, произвеждащи инсулин в панкреаса, да работят правилно и да намалят количеството инсулин, което произвеждат. Не са налице лабораторни методи, които категорично да докажат точния механизъм, по който стресът повлиява хода на заболяването. Липсва пълно възстановяване от захарен диабет. Принудителното изпълнение върху имуществото и продажбата на единственото жилище на ищеца се е отразило с клинични изяви в здравословното му състояние - остра стресова реакция при разстройство в адаптацията, с усложнение в отключване на диабет тип 2 и усложнение - диабетна полиневропатия, артериална хипертония във високи стойности. Освен здравословното му състояние са били засегнати инеракциите и качеството на семейния живот с близките и социалната реализация, както в междуличностен, така и в работен план. Налице е промяна в психологичния и психосоматичния статус на ищеца при отстраняване от жилището му и при започване на делото. Клинично изявените промени са били актуални в периода след завеждане на делото и при напускането на жилището, като не са дезактуализирани и към момента на проведените от вещите лица изследвания. В случая се касае за живот в страхове и несигурност. Ищецът е страдал от негативни емоции, преминали в състояние на дистрес и отключили нозология. Интензитетът и продължителността са били на ниво отключване на болестен процес. Към момента на изследването А. не е преодолял негативните емоции, болестните симптоми са актуални, макар и компенсирани с медикаментозна терапия, предписана от лекари-специалисти. Симптомите на заболяванията са придобили хроничен ход и винаги при ескалация на стресогенните изживявания ще ескалира и интензитетът на същите. Към момента жилището, в което живее ищецът със семейството му, е в състояние на недобри условия - ищецът не смее да ремонтира и подобрява жилищните условия поради страховете, че то не е тяхно и могат да бъдат изгонени и от него. Това води до нарушено качество на живот, до избягване на контакти и гостувания на децата и внуците им, тъй като условията в ползваното понастоящем жилище не са според вижданията на семейството за домашен уют. Те не могат и не смеят да го нарекат свой дом. Вещите лица са пояснили в открито съдебно заседание, че няма методика, с която да се определи кога е настъпила болестта захарен диабет тип 2. По делото има данни, които категорично поставят тази диагноза и показват лош контрол на кръвната захар, който е с давност повече от 3 месеца, предвид данните за гликирания хемоглобин. Категорично ищецът е имал по-ниско ниво през последните три месеца назад от изследването. Състоянието на ищеца трябва да се лекува. Едно остро състояние може да доведе изведнъж до влошаване и настъпване на подобен тип заболяване. Причината, която води най-често до отклонението при диабет тип 2,: е комплексна, а не единична. Не би могло да се отговори, че конкретно събитие е довело до това състояние. Към момента на изследването ищецът е с компенсирани симптоми, тъй като има предписана медикаментозна терапия; той не успява да поддържа кръвно-захарния профил в норма. Стойностите на артериалната хипертония са се нормализирали. А. приема медикаменти за кръвно-захарния профил. Острата стресова реакция, настъпила при процесното събитие, след това е преминала в едно разстройство в адаптацията, чиито симптоми са компенсирани. Те са преминали в психосоматични, дали са психосоматичен отговор в нарушението на хемодинамичните процеси - артериална хипертония, кръвно-захарен профил, т.е. психичното разстройство е дало соматичен отговор. Ищецът не е приемал медикаменти, свързани с психичното нарушение. Медикаменти са приемани само за овладяване на високото кръвно налягане и захарния диабет. Симптомите в психоемоционалната сфера с времето са овладени. Към момента не е налице необходимост от приемане на медикаменти за психоемоционалното му състояние. Във въззивното производство е представено решение № 266577/16.11.2021 г., постановено по гр. д. № 6966/2020 г. на СГС, с което С. И. А. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, на основание чл. 430 ТЗ, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, по договор за ипотечен кредит от 21.03.2008 г. следните суми: 27 423.87 лв. - главница, 3901.83 лв. - договорна лихва за периода 01.08.2018 г. - 13.07.2020 г., 17.97 лв. - застраховка за обезпечението, и 219.39 лв. - такса управление, ведно със законната лихва върху всички присъдени суми, считано от 14.07.2020 г. до окончателното изплащане, както и 2053.02 лв. - разноски по делото. С решение № 1594/22.12.2022 г., постановено по гр. д. № 1799/2022 г. по описа на САС, горепосоченото решение е частично отменено, като са отхвърлени предявените от „Банка ДСК” ЕАД искове срещу С. И. М., с правно основание чл. 430 ТЗ и чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за следните вземания, произтичащи от сключения между страните договор за ипотечен кредит от 21.03.2008 г.: за главница над размера от 6597.62 лв. до присъдения размер от 27 423.87 лв.; за законна лихва върху главница в размер на 27 423.87 лв. за периода 14.07.2020 г. - 29.04.2022 г., вкл.; за законна лихва върху главница над 6597.62 лв. за периода от 30.04.2022 г. до окончателното плащане; за сумата от 3901.83 лв. - договорна лихва за периода 01.08.2018 г. - 1.07.2020 г.; за сумата от 29.24 лв. - наказателна лихва за периода 01.08.2018 г. - 13.07.2020 г., за сумата от 17.97 лв. - застраховка за обезпечението, и за сумата от 219.39 лв. - разноски за управление. Решението е потвърдено в частта, с която е уважен предявеният иск за сумата от 6597.62 лв. - главница. Съдът е съобразил извършеното плащане на сумата от 29 598.71 лв. - сумата, възстановена на банката, част от събраната в хода на изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения в полза на кредитополучателя обратен изпълнителен лист. Разликата над посочената сума до пълния размер на събраната сума от 32 078.08 лв. съставлява платени от банката разноски във връзка с осъщественото принудително изпълнение в производството по изп. д. № 672/2017 г. на ЧСИ Г. Д. и по изп. д. № 842/2020 г. на ЧСИ М. П., поради което тези суми не са отнесени за погасяване на задължението на кредитополучателя. С определение № 393/20.02.2024 г., постановено по т. д. № 818/2023 г. по описа на ВКС, въззивното решение на САС не е допуснато до касация. При така установената фактическа обстановка, Софийски апелативен съд е направил следните правни изводи: Ищецът се стреми да ангажира деликтната отговорност на ответника за причинените му имуществени и неимуществени вреди от проведената публична продан на единственото му жилище, при отречено право на банката-кредитор на предварително изпълнение на вземанията й, за които се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Съгласно нормата на чл. 49 33Д този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на работата. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работата. Вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други - до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането. Затова обстоятелството, че причинителят на увреждането не е спазил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа, а се е отклонил от тях, сам о по себе си не е основание за отпадане на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа не само когато са резултат на действие, но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена работата. За възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждане, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила, и от характера на възложената. работа. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия; тя има обезпечително-гаранционна функция. Тази отговорност не произтича от вината на лицето, което е възложило работата, и затова няма място за възражение, че то е невиновно, и за доказване на неговата невиновност. Лицето, което е възложило работата, може да се освободи от тази отговорност, ако се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда, ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа. Възложителите на работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицето и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност. В случая банката поддържа, че по делото не е доказано виновно и противоправно действие на служители на банката, не е доказана злоупотреба с право по чл. 3 ГПК, поради което не са налице предпоставките за ангажиране на деликтната й отговорност. Съдът е изложил, че във връзка с отговорността на кредитора при издадена заповед за незабавно изпълнение и съдебно отричане на вземането, за което е издадена заповедта и изпълнителният лист, е постановено решение № 105/30.09.2021 г. по гр. д. № 2610/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о., което е съобразено от първоинстанционния съд. С него е разяснено, че ако правото на кредитора бъде отречено от съда, предварителното му изпълнение е правонарушение. Доверието на закона към твърденията на едната страна - кредитор, която страна в хипотезите на чл. 417, т. 2 ГПК също така е и икономически по-силната, не води до освобождаване от отговорност за причинените вреди от правонарушението: принудително изпълнение бива реализирано без да са налице материалноправните предпоставки (изпълняемо право). Кредиторът, прибегнал до основание по чл. 417, т. 2 ГПК, е бил недобросъвестен, като не е спазил императивна материалноправна норма в отношенията си с насрещната страна, приложил е неравноправна клауза спрямо потребител или нелоялна търговска практика, или по друг начин е нарушил принципното изискване на чл. 3 ГПК, за да изпълни принудително едно несъществуващо право. Правонарушението влече отговорност за вреди, а решението на съда по чл. 422, ал. 1 ГПК го установява като съставомерен признак в случаите на вече проведено съдебно изпълнение върху имуществото на длъжника, като елемент от състава на отговорността, извеждана от принципа да не се вреди другиму. Кредитор, прибегнал до основанията по чл. 417 ГПК, носи риска от незаконосъобразно принудително изпълнение, не е освободен от имуществена отговорност за вреди, като при заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК може да бъде освободен от нейните последици само при изключващи вината обстоятелства. Според Софийски апелативен съд, в разглеждания случай с влязло в сила съдебно решение е отречено съществуването на вземането на банката, за което е постановена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК, като е констатирана липсата на предсрочна изискуемост на дълга, както и прилагането на неравноправна клауза от страна на банката, съдържаща се в сключения между страните договор за ипотечен кредит от 21.03.2008 г. Тъй като банката-кредитор, в полза на която е постановена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК и е издаден изпълнителен лист, е приложила неравноправна клауза спрямо ищеца-потребител, се налага изводът, че същата е действала недобросъвестно. По този начин банката е нарушила принципното изискване на чл. 3 ГПК да упражнява предоставените й процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави, като посредством инициираното заповедно производство, а впоследствие и изпълнително производство, е изпълнила принудително едно несъществуващо в нейна полза право. Постановеното съдебно решение по предявения от банката иск с правно основание чл. 430 ТЗ няма отношение към правомерността на действията на банката-кредитор, тъй като принудителното изпълнение не е осъществено въз основа на това влязло в сила съдебно решение, а въз основа на постановената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК, а правото на банката на принудително изпълнение по нея е отречено с влязлото в сила съдебно решение. Осъдителното решение има значение за обема на подлежащите на обезвреда имуществени вреди, но не и за наличието на основание за ангажиране отговорността на банката. Съдебната практика, на която е налице позоваване във въззивната жалба, е формирана при различни факти от заявените по настоящото дело, поради което няма значение за него и не следва да се обсъжда. Въззивният съд е посочил и че в жалбата до него липсват изложени оплаквания във връзка с размера на имуществените и неимуществени вреди, претърпени от А., за които е присъдено обезщетение от първостепенния съд, поради което тези въпроси стоят извън пределите на въззивния контрол. В полза на ищеца е присъдено обезщетение в размер на възложените в негова тежест разноски за принудителното изпълнение за събиране на вземане, което е съдебно отречено с влязло в сила съдебно решение, както и за претърпените от него неимуществени вреди във връзка с продажбата на единственото му жилище в същото изпълнително производство. Първостепенният съд е отчел ангажираните по делото доказателства относно негативното отражение на това обстоятелство върху емоциите на ищеца, възникналата остра стресова реакция при разстройство в адаптацията му, соматичното проявление на това състояние, нарушеното качество на живот. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК. На първо място, жалбоподателят твърди, че въззивният съд е постановил решението при очевидна неправилност, като е направил решаващ извод въз основа на необосновани фактически констатации, които почиват на предположения и грубо противоречат на правилата на формалната логика. На второ място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формулира въпроса: Достатъчно ли е да се приеме намерение за увреждане в хипотезата на чл. 3 ГПК, ако е налице упражняване на предполагаемо право, което е прието от съда за неоснователно, тъй като произтича от неравноправна договорна клауза. В тази връзка излага, че както в обжалваното решение, така и в решение № 105/30.09.2021 г. по гр. д. № 2610/2020 г. на ВКС, III г. о., е направено тълкуване на чл. 3 ГПК, с което е прието, че упражняването на предполагаемо право е недобросъвестно, ако съдът установил, че същото право е неоснователно, тъй като произтича от неравноправна договорна клауза. Жалбоподателят счита, че така направеното тълкуване на чл. 3 ГПК е неточно и създадената съдебна практика следва да бъде изменена. На трето място, в изложението е формулиран въпросът относно задължението на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по всички своевременно наведени възражения и доводи на жалбоподателя, като се твърди, че по него Софийски апелативен съд е действал в противоречие с приетото в: решение № 133/23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, І г. о., решение № 56/21.07.2022 г. по гр. д. № 400/2021 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 503/16.01.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г. на ВКС, ІV г. о. Сочи се, че въззивният съдебен състав не е обсъдил възражението във възивната жалба, че първоинстанционния съд не е установил молбата за образуване на изпълнително производство или заявление по чл. 417 ГПК да са депозирани със съзнанието, че правото не съществува, с намерение за увреждане или недобросъвестно, и в противоречие с добрите нрави. От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 от тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Въззивното решение е мотивирано с практика на ВКС, обективирана в решение № 105/30.09.2021 г. по гр. д. № 2610/2020 г., ІІІ г. о. В това решение съдът се е произнесъл по въпроса от кой момент възниква изискуемостта и настъпват правните последици на чл. 114 33Д при вземане с източник увреждане, причинено от допуснато незабавно изпълнение на заповед по чл. 417, т. 2 ГПК и осъществено въз основа на нея принудително изпълнение върху имущество на длъжник, когато искът на кредитора по чл. 422, ал. 1 ГПК е отхвърлен каю неоснователен. В тази връзка е прието, че влязло в сила съдебно решение ще постави начало на давностния срок, когато по този ред се установява елемент от фактическия състав на правото при репарация на вреди (установява се увреждането, причинната връзка или правонарушението). Същото разрешение се обосновава и за случаи на законодателно позволена (при определени законови условия, гаранции и предпоставки) засилена предварителна зашита на интересите на една от страните по облигационно отношение. В тези случаи, съгласно принципа за добросъвестно упражняване на предоставените права, законът компенсира насрещната страна с възможност да потърси пълна имуществена отговорност за причинените вреди в по-късен момент. Така например, когато обезпеченото право бъде съдебно отречено, поискалата обезпечението страна носи отговорност по чл. 403 ГПК, изводима от нарушения принцип да не се вреди другиму. Причина е законодателно наложеното положение да се търпят обезпечителни мерки, от които могат да произтекат вреди, докато съдът реши правния спор. Правото да се иска обезщетение за причинените вреди в случай че обезпеченото вземане бъде съдебно отречено, има за начален момент на погасителна давност влизането в сила на съдебното решение. Съдебното решение в процеса по чл. 422, ал. 1 ГПК, с което правото на кредитора или неговата изискуемост са съдебно отречени, принципно дава основание за извеждане на същите последици, макар при уредбата на заповедното производство по чл. 417 ГПК законът да не съдържа изрична норма, аналогична на правилото в чл. 403 ГПК. Чрез заповедното производство кредиторът е овластен да пристъпи към принудително изпълнение. Проверката на твърденията му по съдебен ред е отложена до приключване на спора в процеса по чл. 422, ал. 1 ГПК с влязло в сила решение. Дори при възражения от насрещната страна, че правото не съществува или не е изискуемо, кредитната институция може да осребри вземането си от имуществото на длъжника, без оспореното право да е съдебно потвърдено. Ако правото бъде отречено от съда, предварителното му изпълнение е правонарушение. Доверието на закона към твърденията на едната страна - кредитор, която страна в хипотезите на чл. 417, т. 2 ГПК също така е и икономически по-силната, не води до освобождаване от отговорност за причинените вреди от правонарушението: принудително изпълнение бива реализирано без да са налице материалноправните предпоставки (изпълняемо право). Кредиторът, прибегнал до основание по чл. 417, т. 2 ГПК, е бил недобросъвестен, като не е спазил императивна материалноправна норма в отношенията си с насрещната страна, приложил е неравноправна клауза спрямо потребител или нелоялна търговска практика, или по друг начин е нарушил принципното изискване на чл. 3 ГПК, за да изпълни принудително едно несъществуващо право. Правонарушението влече отговорност за вреди, а решението на съда по чл. 422, ал. 1 ГПК го установява като съставомерен признак в случаите на вече проведено съдебно изпълнение върху имуществото на длъжника, като елемент от състава на отговорността, извеждана от принципа да не се вреди другиму. Кредитор, прибегнал до основанията по чл. 417 ГПК, носи риска от незаконосъобразно принудително изпълнение, не е освободен от имуществена отговорност за вреди, като при заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК може да бъде освободен от нейните последици само при изключващи вината обстоятелства. Възлагането на съда да следи за неравноправии клаузи и нелоялни търговски практики, наложена от практиката на Съда на ЕС за случаи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г., е указание за засилено служебно начало в процеса по чл. 422, ал.1 ГПК, но и проявление на залегналия в чл. 3 ГПК принцип за добросъвестно и в съответствие с добрите нрави упражняване на представените права. Не е необходимо потребителят да се позовава на недобросъвестност на кредитната институция, да предявява тази недобросъвестност с нарочно възражение, или с отделен иск. Изследването на въпроса е необходим предмет на съдебното решение в спора за съществуване на вземането, щом законът допуска то да се осъществи принудително, преди да бъде съдебно признато. Първият въпрос от изложението към касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд въобще не е разсъждавал относно наличието/липсата на намерение за увреждане на С. А.. Освен това въпросът е ирелевантен за крайния изход на спора, тъй като за ангажиране отговорността по чл. 49 ЗЗД принципно не е необходимо ищецът да доказва, че е било налице намерение за увреждането му. Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Настоящият съд счита и че с цитираната по-горе съдебна практика по чл. 290 ГПК, която второстепенният съд е съобразил при формиране на изводите си, не е направено неточно тълкуване на разпоредбата на чл. 3 ГПК, поради което не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Същият споделя становището, обективирано в решение № 105/30.09.2021 г. по гр. д. № 2610/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о., и направената аналогия с отговорността, уредена с чл. 403 ГПК. Относно втория въпрос от изложението е налице утвърдена непротиворечива съдебна практика, вкл. задължителна, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В случая Софийски апелативен съд не се е отклонил от горепосочените задължения. Като е визирал изискуемите предпоставки за ангажиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД, и като се е позовал на практика по чл. 290 ГПК и е възпроизвел основните й постановки, същият в действителност е взел отношение и относно това дали по делото е следвало да се установи, че подаването на заявление за издаване за заповед по чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК и впоследствие инициирането на изпълнително дело са били направени недобросъвестно и единствено с намерението да се навреди на С. А.. Както бе изложено, в решение № 105/30.09.2021 г. по гр. д. № 2610/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о. е прието, че к редиторът, прибегнал до основание по чл. 417, т. 2 ГПК, е бил недобросъвестен, като не е спазил императивна материалноправна норма в отношенията си с насрещната страна, приложил е неравноправна клауза спрямо потребител или нелоялна търговска практика, или по друг начин е нарушил принципното изискване на чл. 3 ГПК, за да изпълни принудително едно несъществуващо право. Правонарушението влече отговорност за вреди, а решението на съда по чл. 422, ал. 1 ГПК го установява като съставомерен признак в случаите на вече проведено съдебно изпълнение върху имуществото на длъжника, като елемент от състава на отговорността, извеждана от принципа да не се вреди другиму. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Насрещната страна има право на направените разноски за адвокат в производството пред ВКС, възлизащи на 2500 лв. Съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да бъде превалутирана и е в размер на 1278.23 евро. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,