Определение № 285 от 29.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2065/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ответника „Банка ДСК“ АД срещу решение №343 от 30.06.2025 г., постановено по в.гр.д. №484/2025 г. по описа на Софийски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение №26/20.02.2025 г., постановено по гр.д. №395/2024 г. по описа на Районен съд - Сливница, в частта, в която са отхвърлени частично предявените от касатора искове с правно основание чл.422, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.430 ТЗ, чл.9 ЗПК, чл.92 и чл.86 ЗЗД против И. К. М. за установяване дължимостта на сума в размер на 454.90 лева - главница, представляваща част от дължимите погасителни вноски за периода 29.02.2018 г. – 30.03.2018 г. и сума в размер на 3 863.02 лева – възнаградителна лихва за периода 30.01.2018 г. – 30.03.2020 г., на основание договор за кредит Експресо от 18.03.2016 г. Касаторът поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно- незаконосъобразно и необосновано. Счита, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не се е произнесъл по направено с въззивната жалба доказателствено искане за назначаване на ССЕ, наложено от допуснато от първата инстанция процесуално нарушение и неизясняване на делото от фактическа страна. Излага съображения за некоректно определяне на дължимите суми от страна на първоинстанционния съд по реда на чл.162 ГПК и необосновани изводи относно размера на претенциите, съобразени с погасителния план, а не с реално погасяваните от длъжника суми. Твърди, че въззивният съд е бил длъжен и служебно да допусне ССЕ за изясняване на делото от фактическа страна, предвид оплакванията във въззивната жалба. Поддържа, че съдът е допуснал и нарушение на материалния закон при определяне на погасените по давност вземания, като не е съобразил, че през периода на обявеното от НС на РБ извънредно положение давностните срокове не текат. Моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъдат уважени посочените искови претенции. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Длъжен и е въззивният съд да направи самостоятелна преценка на всички възражения на страните, респ. на всички събрани по делото доказателства и да изложи свои собствени мотиви в обосноваване на решаващата си воля, независимо от тези на първата инстанция? и 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото?“- с твърдение за противоречие с ТР №1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК. Ответникът И. К. М. не представя отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. С решение №26/20.02.2025 г., постановено по гр.д. №395/2024 г. по описа на Районен съд - Сливница, е признато за установено по предявените кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.3, вр. ал.1, т.1 ГПК, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. с чл.9 ЗПК и чл.92, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД по отношение на И. М., че „Банка ДСК” АД има парично вземане в размер на 11 517.56 лева, представляващо главница по Договор за кредит Експресо от 18.03.2016 г., сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД /с правоприемник „Банка ДСК” АД/, парично вземане в размер на 1035.09 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 30.05.2018 г. до 30.03.2023 г., парично вземане в размер на 1 594.75 лева, представляващо обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/ върху падежиралите вноски за главница, дължима на основание т.9 от Договора, при ограничението по чл.33, ал.1 и 2 ЗПК, за периода от 30.05.2018 г. до 30.04.2020 г., парично вземане в размер на 1 249.99 лева, представляващо обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/ върху падежиралите вноски за главница и възнаградителна лихва, дължима на основание т.9 от Договора, при ограничението по чл.33, ал.1 и 2 ЗПК, за периода от 30.05.2020 г. до 30.03.2023 г., и парично вземане в размер на 168.06 лева, представляващо обезщетение за забава /мораторна лихва/ за периода от 03.04.2023 г. до 18.05.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 23.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането, които вземания са удостоверени в издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №28 от 19.01.2024 г. по ч. гр. д. №924/2023 г. по описа на РС - Сливница, като са отхвърлени предявените искове за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е носител и на вземанията за главница за горницата над уважения размер от 11 517.56 лева до пълния предявен такъв от 14 237.84 лева, за възнаградителна лихва за горницата над уважения размер от 1 035.09 лева до пълния предявен такъв от 7 214.18 лева и за периода от 30.09.2016 г. до 30.04.2020 г., както и за периода от 31.03.2023 г. до 02.04.2023 г., за обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/, за горницата над сумата в общ размер на 2 844.74 лева до пълния претендиран размер от 3 248.85 лева, както и за периода от 30.09.2016 г. до 30.04.2018 г. за вноските за главница и възнаградителна лихва и за периода от 30.10.2016 г. до 30.04.2020 г. за вноските за възнаградителна лихва, а също и за периода от 31.03.2023 г. до 02.04.2023 г. и за обезщетение за забава /мораторна лихва/ за горницата над уважения размер от 168.06 лева до пълния предявен такъв от 200.87 лева. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени частично предявените от банката - касатор установителни искове, въззивният съд на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които споделя изцяло, като изложени последователно, подробно и аргументирано. Решаващият състав приема за установено, че по силата на Договор за кредит Експресо №424194379300 от 18.03.2016 г., сключен между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, чийто правоприемник е ищецът „Банка ДСК“ АД, от една страна и от друга ответника И. М., банката е предоставила на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 15 000 лева със срок на издължаване 84 месеца, на равни месечни вноски, платими на 30-то число на месеца, с краен срок на договора 30.03.2023 г.; страните са уговорили номинален фиксиран лихвен процент в размер на 8.85 % на година за целия срок на договора, който в случаите по чл.8, ал.5 от Част II се увеличава с 0.5 процентни пункта. Уговорен е ГПР в размер на 10.97 %, както и такса за одобрение в размер на 350 лева и застраховка „Живот“, разходите за която са в размер на 0.62 % годишно върху остатъка от главницата по кредита. Приема, че съгласно чл.9 от Част I от договора страните са договорили заплащането на наказателни надбавки, съответно върху просрочени погасителни вноски - 6 пункта над номиналния лихвен процент по т.8 или общо лихвеният процент върху просрочени погасителни вноски е в размер на 14.85 %, и върху цялата главница след настъпване на предсрочна изискуемост - 6 пункта над номиналния лихвен процент. Съдът приема, че страните са подписали погасителен план към договора, като няма данни същият да е бил променян, респективно намира за необосновани претенциите по представената към молба вх. №5482/11.10.2024 г. справка за дълга по кредита. Счита за безспорно установено усвояването на ответника на отпуснатия кредит в размер на 15 000 лева. След подробен анализ на заключението на ССЕ, въззивният съд намира, че длъжникът е извършил плащания в общ размер на 1 511.02 лева, с които са погасявани главница, лихва (договорна и за просрочие) и застраховка по описания в експертизата в табличен вид начин. С извършените плащания са погасени изцяло вноската за предварителния период от 12 дни, изцяло вноските с падежи 30.04.2016 г., 30.05.2016 г., 30.06.2016 г., 30.07.2016 г. и 30.08.2016 г. и частично вноската с падеж 30.09.2016 г., от която е останала непогасена сумата в размер на 12.31 лева, представляваща непогасена част от главницата и сумата в размер на 10.43 лева, представляваща непогасена част от лихвата за просрочие. Съдът приема, че от 30.09.2016 г. длъжникът е преустановил плащането на главницата, а считано от 30.10.2016 г. и на договорната лихва, като дължимата съобразно погасителния план, при приспадане и на погасените вноски, сума за главница е в размер на 14 237.84 лева, дължимата възнаградителна лихва - в размер на 4 559.54 лева за периода от 30.10.2016 г. до 30.03.2023 г., а санкциониращата лихва (надбавка за забава) за периода от 30.06.2016 г. до 30.03.2023 г. е в размер на 3 255.25 лева. С оглед заключението на вещото лице, съдът констатира, че при изчисление на ГПР са взети предвид размерът на главницата – 15 000 лева, лихвеният процент – 8.85 %, броят месечни погасителни вноски - 84 броя, застрахователните премии за периода в размер на 364.98 лева и таксата по т.14 от Договора в размер на 350 лева, като същият възлиза на 10.97 %, както е посочено в договора. Въззивният състав излага мотиви, че е налице валидно правоотношение по договор за кредит, по силата на което кредитодателят се е задължил да отпусне на кредитополучателя кредит в определен размер при уговорена възнаградителна лихва и падеж на вземанията, кредитополучателят е получил сумата по кредита, но не е изпълнил изцяло задължението си за заплащане на дължимите по договора суми. Счита, че районният съд правилно е разпределил доказателствената тежест в процеса. Приема, че вземанията за главница и възнаградителна лихва са правилно определени от експерта по назначената и приета по делото ССчЕ, а не съгласно представената от банката справка, съразмерно и със своевременно стореното от ответника правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност. Намира за преклудирано оспорващото право на ищеца да иска допълнителна, повторна или тройна ССЕ. Като се позовава на разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, съдът счита, че срокът на погасителната давност, приложим по отношение на главницата е петгодишен, а относно лихвата – тригодишен, като възприема като правилно преизчислението на дължимите суми, направено от районния съд, в съответствие и с изводите на вещото лице. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси, не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не са съобразени с изложените от съда мотиви, респ. не са обуславящи за изхода на спора. Независимо от твърде лаконичните мотиви и препращането към фактическите и прави изводи на първоинстанционния съд, въззивният съд е анализирал доказателствата, посочил е кои релевантни факти приема за установени и е обсъдил доводите и възраженията на страните. Вярно е, че съдът не се е произнесъл по направеното с въззивната жалба доказателствено искане за допускане на допълнителна задача на ССЕ, като е посочил, че въззивникът няма искания за събиране на доказателства. В решението обаче е изложил мотиви, че такова искане е преклудирано. На първо място, касаторът не поставя въпрос във връзка с процесуалните преклузии в процеса, за да се приеме, че същият има отношение към изложените от съда мотиви. На следващо място, видно от съображенията на въззивния съд, фактическата обстановка по делото е изяснена и няма нужда от допълнителна ССЕ по поставената от касатора задача. Решаващият състав намира, че размерът на дължимите суми следва да бъде изчисляван с оглед клаузите на процесния договор за кредит и погасителния план, а не съобразно справката, изготвена от банката на база преизчисляване на дължимите суми за възнаградителна лихва върху останал непогасен остатък от главница. Съдът изцяло кредитира заключението на ССЕ, като подчертава, че погасителният план не е променян и обвързва страните, че няма основание за преизчисляване на дължимите суми по различен алгоритъм. Предвид изложеното, не може да се приеме, че е налице неизяснена фактическа обстановка, обуславяща необходимост от служебно назначаване на експертиза. Обосноваността на фактическите констатации и законосъобразността на правните изводи на въззивния съд, не подлежи на проверка в настоящия етап на касационното производство, а изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати нарушения на закона и необоснованост на въззивното решение, представляващи основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не и за допускане на решението до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд