Определение № 2349 от 28.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 678/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Г. и Г. Р. срещу въззивно решение № 194/25.10.2023 г. по в. гр. д. № 237/2023 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което e потвърдено решение № 260006/15.12.2022 г. по гр. д. № 406/2020 г. на Окръжен съд Габрово, поправено с решение № 26000/23.03.2023 г. за отхвърляне на предявените от касаторите срещу Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за горниците над 28 000 лв. до частично предявените размери от 150 000 лв., част от общо дължимите в размер на по 220 000 лв. В касационната жалба се заявяват оплаквания за неправилно приложение на закона от страна на въззивната инстанция – чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на всички релевантни доказателства – показанията на разпитаните по делото свидетели и приетите експертни заключения. Отделно съставът на апелативния съд не е допуснал изслушване на комплексна експертиза, въпреки заявеното мотивирано искане във въззивната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се формулират въпроси, които касаят критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се изпълни изискването, въведено в чл. 52 ЗЗД, то да е справедливо /съобразно икономическите и социални условия в страната, както и съобразно лимитите на застрахователна отговорност по § 27 ПЗР на КЗ/; въпроси, които касаят факторите, обуславящи наличието на съпричиняване, неговите правните последици и значението му за законосъобразно определяне размера на обезщетението; въпроси относно задълженията на съда да обсъди всички твърдения и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти и да допусне събирането на доказателства при своевременно заявено искане. Твърди се от касаторите, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол поради наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – отклонение от задължителна практика на касационната инстанция /ППВС № 4/1968 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/, практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК, а именно решение № 151/2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на II т.о., решение № 177/2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на II т.о., решение № 1/2019 г. по т. д .№ 1002/2017 г. на I т.о. и др., както и необходимост от точно прилагане на закона и развитие на правото. Делото е образувано и по касационна частна жалба, подадена от адвокат К., срещу частта от решение № 194/25.10.2023 г. по в. гр. д. № 237/2023 г. на Апелативен съд Велико Търново, с която е оставена без уважение нейна частна жалба срещу определение на Окръжен съд Габрово № 260014/23.03.2023 г. по гр. д. № 406/2020 г., постановено в производство по чл. 248 ГПК, с което е отхвърлено искането на адвокат К. да бъде изменено постановеното по делото решение в частта за разноските и да бъде присъдено възнаграждение в размер, по-голям от 2 028 лв. В касационната частна жалба се навеждат твърдения, че определението на въззивния съд е неправилно и се поставят въпроси относно приложение на Наредба № 1/2004 г. в нейните различни редакции. Твърди се, че съдът е следвало да приложи Наредбата в редакцията, обн. в ДВ бр. 88/2022 г. Сочи се, че правният въпрос е разрешен в отклонение от даденото разрешение с определение № 829/2014 г.по ч. гр. д. № 6417/2014 г. на III г.о. Претендира се отмяна на обжалваната част от решението и присъждане на допълнително възнаграждение в размер на 2 743, 20 лв. От Гаранционен фонд и Л. Б. М. /конституиран в процеса като трето лице помагач/ не са постъпили отговори на касационната и частната касационна жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалва страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. Производството по делото е образувано по предявени от К. Х. Г. и Г. И. Р. срещу Гаранционен фонд искове по чл. 557 ал. 1, т. 2, б.“а“ КЗ в размер 150 000 лева за всеки от тях, частично от 220 000 лева, за обезщетяване на причинените им неимуществени вреди вследствие смъртта на тяхната дъщеря И. Х., настъпила в резултат от ПТП на 08.03.2020 г., реализирано от водач на МПС, за което не е била сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. За да потвърди постановеното от окръжния съд решение, с което е определено обезщетение за всеки един от ищците в размер 70 000 лв., редуцирано поради признато наличие на съпричиняване в обем 60%, въззивният съд е зачел постановената по нохд № 35/2021г. на ОС Габрово присъда № 2/23.04.2021 г., с която Л. Б. М. е бил признат за виновен за причиняване на смърт поради непредпазливост на И. Х. в резултат нарушение правилата за движение по пътищата и след употреба на наркотични вещества /амфетамин и метаамфетамин/, като след извършване на деянието той е избягал от местопроизшествието. Съдът е съобразил факта, че гражданската отговорност при управление на лекия автомобил, причинил произшествието, към момента на ПТП не е била застрахована, поради което достигнал до извод за наличие на пасивна материалноправна легитимация в полза на ответника. Относно размера на определените обезщетения съставът на Апелативен съд Велико Търново е преценил младата възраст на пострадалата към датата на ПТП /21 г./, характера на понесените болки и страдания от ищците /тежко преживели внезапната загуба на дъщеря си, защото били в близки емоционални отношения/ и икономическата конюнктура в страната. От друга страна, съдът е отчел, че пострадалата вече е имала свой самостоятелен живот и собствено дете, за което се е грижела, а родителите й са живеели и работели основно в чужбина, а тя - в България. Освен пострадалата, ищците имат други две деца, които също водят свой собствен самостоятелен живот. По повод оплакване на ищците в подадената от тях въззивна жалба съдът е отбелязал, че лимитите на покритието на застраховката „Гражданска отговорност“ не са от решаващо значение за размера на обезщетението, а имат само спомагателен характер. Въззивният съд е приел наличието на принос от страна на пострадалата за реализиране на вредоносния резултат, като е кредитирал заключенията на съдебно-автотехническата и съдебномедицинската експертизи, според които И. Х. е пътувала без поставен обезопасителен колан, който, предвид скоростта на автомобила при настъпване на удара /58 км./ч./, би я предпазил от тежките травматични увреждания, довели до смъртта й - травми на главата вследствие съприкосновение с дясната колонка на предното стъкло, предно-горната част на рамката на стъклото на предна дясна врата и дясна горна половина на предното стъкло на автомобила, тъй като тялото й би останало на седалката. Наличието на причинно-следствена връзка между констатираното бездействие и причинените увреди е мотивирал съда да приеме извод за основателност на възражението за съпричиняване. Относно неговия обем, съдът е съобразил и факта, че и делинквентът, и пострадалата са били под влиянието на алкохол и наркотични опиати, които заедно употребили, зачитайки и изявленията на Л. М. в съдебно заседание пред първоинстанционния съд, че бил пиян и дрогиран заедно с И. К. Х. и други момчета и момичета в колата. Съдът е счел за неоснователно възражението на ищците въззивници за липса на доказано съпричиняване, тъй като в присъдата липсва произнасяне по този въпрос от страна на наказателния съд. В тази връзка е разяснил, че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския само относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, в т. ч. и съпричиняването на вредоносния резултат, подлежат на установяване в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. Настоящата инстанция намира, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, релевирани от жалбоподателите. Въпросите, формулирани от касаторите, касаят критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се изпълни изискването, въведено в чл. 52 ЗЗД – то да бъде справедливо. По отношение на тях е удовлетворено изискването на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС да са от значение за изхода на делото, но не е налице допълнителният селективен критерий, закрепен в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – същите да са разрешени в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция и тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК. Задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г., ППВС № 2/1984 г., установява, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Основните разрешения, дадени в цитираните постановления, са съобразени и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, на част от които касаторите се позовават. В процесната хипотеза Апелативен съд Велико Търново е взел предвид всички релевантни за определяне на справедливо обезщетение обстоятелства – внезапната загуба на И. Х., нейната млада възраст, емоционалната привързаност, която е съществувала между нея и родителите й, но е отчел и това, че двамата ищци има на кого да разчитат за трудните моменти, докато се справят със загубата, и факта, че пострадалата е имала свой отделен живот и новосъздадено семейство. Не съответства на данните по делото твърдяното в касационната жалба игнориране на релевантните критерии при определяне размера на обезщетението и в частност на социално-икономическите условия в страната към датата на инцидента, израз на които са и лимитите на отговорност на застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност“. Необходимо да бъде припомнено, че последните имат само помощно значение. В мотивите на обжалваното въззивно решение са изложени съображения в съгласие с константната практика на ВКС, израз на която са решение № 149/05.10.2010 г. по т. д. № 1031/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 217/31.01.2013 г. по т. д. № 1043/2011 г. на ВКС, II т. о. Отделно от това, цитираната от касационните жалбоподатели съдебна практика, в която са определени различни размери на обезщетенията, не може да обоснове предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото определените размери са в зависимост от конкретните факти, установени по всеки от разглежданите случаи. Не се доказва наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по отношение на въпросите, които касаят приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК. При надлежно релевирано възражение от страна на ответника, въззивният състав е обсъдил заключенията на двете вещи лица и техните изводи, че пострадалата е пътувала без предпазен колан, както е зачел и изявленията на конституирания като трето лице помагач делинквент, според които той и пострадалата са били повлияни от алкохол и наркотични вещества преди инцидента. С тези си действия и бездействие да ползва колан И. Х. е поставила собствената си сигурност в много голям риск, приемайки да пътува в автомобил, управляван от неадекватен шофьор, без да се обезопаси. Експертите са дали категорично становище, че предпазният колан би застопорил тялото на пострадалата към седалката и би предотвратил свободното му движение, респективно ударите в главата не биха се реализирали, или не биха били с толкова висок интензитет, който в крайна сметка е довел до наранявания несъвместими с живота й. Определеният от въззивния състав обем съпричиняване е резултат от извършена преценка на всички релевантни обстоятелства и е в съгласие със задължителните постановки на ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. При формиране на този извод въззивният съд не е допуснал отклонение от своите задължения да съдейства на страните при изясняване на спора от фактическа страна, отклонявайки искането им за назначаване на комплексна експертиза. Съдът не е длъжен да допуска нова експертиза при всяко заявено оспорване. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага само, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. Когато липсва такава /както в случая/ съдът не е длъжен да назначава нови вещи лица. В този смисъл е и решение № 542/2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на IV г.о. на ВКС. При наличието на формирана обилна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, чл. 51, ал. 2 ЗЗД и относно задълженията на въззивния съд, по отношение на която не е доказана необходимост от осъвременяване, следва да се счита изключено приложението и на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на който е направено само формално позоваване от касаторите. По отношение на частната касационна жалба: За да постанови обжалваното в настоящото производство решение в частта, с която е извършил произнасяне по частна жалба срещу първоинстанционно определение, постановено в производство по чл. 248 ГПК, съставът на Апелативен съд Велико Търново е възприел тезата, че измененията в нормите на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения действат занапред. Като такива, уреждащи материалноправни отношения, свързани със сключването на договори за правна защита и съдействие, какъвто е и договорът по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, същите не могат да преуреждат вече възникнали правоотношения, поради което за меродавна, с оглед приложимата редакция на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е счетена датата на възникване на правоотношението, която е датата на сключване на договора. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното в настоящото производство решение в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу определението на окръжния съд по чл. 248 ГПК, макар формулираните от касаторите въпроси да се преценяват като релевантни и относими към решаващите правни изводи на въззивния състав. Обжалваното решение е постановено преди решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което е от съществено значение за настоящия спор. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. Настоящият състав споделя изложеното в определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на I т.о. на ВКС подробно становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Поради несъответствие на относимата правна норма от националното законодателство с правото на ЕС следва да се приеме, че липсва предмет на тълкуване и произнасяне, поради което липсва и основание за допускане на обжалвания акт до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Апелативен съд Велико Търново. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС