Определение № 4125 от 04.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2434/2025 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 8330/07.05.2025 година, подадена по пощата на 02.05.2025 година, от В. И. Й., против определение № 1767/08.04.2025 година на Върховния касационен съд, ГК, ІІІ г. о., постановено по гр. д. № 4441//2024 година. С обжалваното определение е оставена без разглеждане като процесуално недопустима касационната жалба с вх. № 10 024/13.09.2024 година, подадена от В. И. Й., против решение № 302/09.07.2024 година на Окръжен съд Плевен, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 394/2024 година, като е прекратено производството по гр. д. 4441/2024 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. В частната жалба се излагат доводи за това, че определението е неправилно като е поискана отмяната му като делото се върне на предишния състав на ВКС за произнасяне по подадената касационна жалба против горепосоченото решение на Окръжен съд Плевен. Насрещната страна по частната жалба С. Т. Д. е подала отговор с вх. № 11 718/23.06.2025 година, с който жалбата е оспорена като неоснователна и е направено искане за оставянето й без уважение, като оспорваното с нея определение бъде потвърдено. В. И. Й. е бил уведомен за обжалваното определение на 28.04.2025 година, а подадената от него частна жалба е с вх. № 8330/07.05.2025 година, като е подадена по пощата на 02.05.2025 година. Поради това и съгласно правилото на чл. 62, ал. 2 от ГПК жалбата е подадена в предвидения с разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество жалбата е основателна по следните съображения: При постановяване на обжалваното определение съставът на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е приел, че производството пред него било образувано по касационна жалба на В. И. Й. против решение № 302/09.07.2024 година на Окръжен съд Плевен, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 394/2024 година, с което, след отмяна на първоинстанционното решение бил е отхвърлен предявения от касатора против С. Т. Д. иск по чл. 422, във връзка с чл. 415 от ГПК за признаване за установено вземането на Й. за сумата от 6785.21 лева, от която 4105.32 лева, представляващи лихва за забава за периода от 30.11.2019 година до 01.06.2022 година (остатък след плащането от 16.06.2023 година), 1158.44 лева, представляващи лихва за забава за периода от 01.06.2022 година до 27.09.2022 год., 449.69 лева, представляващи лихва за забава за периода от 27.09.2022 година до 29.11.2022 година, 1061.00 лева, представляващи лихва за забава за периода от 29.11.2022 год. (датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до 28.04.2023 година (датата на заплащане на сумата от 19 500.00 лева-част от присъдената главница), 12.88 лева, представляващи лихва за забава за периода от 28.04.2023 година до 05.05.2023 година (датата на изплащане на сумата от 3900.00 лева-част от присъдената главница) и 2.63 лева представляващи лихва за забава за периода от 05.05.2023 година до 09.05.2023 година (датата на заплащане на сумата от 1900.00 лева-част от присъдената главница). Предявените искове били в условията на обективно кумулативно съединение. Те се основавали на твърдения за извършени преди подаването на исковата молба частични плащания на дължими главници и имали правното си основание в чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като всяко от вземанията било индивидуализирано по размер и период на натрупване на законната лихва върху съответна неплатена част от главница. Всеки от предявените искове по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД бил с цена под 5000.00 лева и тази констатация не се променяла от успоредното посочване на сбора от стойността на претендираните вземания–6785.21 лева в диспозитива на въззивното решение. На основание чл. 280, ал. 3, т.1, пр. 1-во от ГПК касационният контрол бил изключен, поради което съставът на ІІІ г. о. на ВКС намирал, че касационната жалба трябвало да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Настоящият състав на ІV г. о. на ГК на ВКС, преценявайки данните по делото намира, че исковото производство е образувано след като с разпореждане от 19.03.2023 година на Районен съд Плевен, постановено по ч. гр. д. № 6306/2023 година, след постъпило от С. Т. Д. възражение по чл. 414 от ГПК, на В. И. Й. е било указано да предяви иск по чл. 422, във връзка с чл. 415 от ГПК за установяване на вземанията си по издадената по посоченото частно производство заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК. С тази заповед е разпоредено на С. Т. Д. да заплати на В. И. Й. сумата от 25 295.25 главница по предоставен от него заем в размер на 45 000.00 лева, сумата от 11 437.50 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 30.11.2019 година до 01.06.2022 година, сумата от 1158.44 лева, представляващи лихва за забава върху главницата за периода от 01.06.2022 година до 27.09.2022 година, сумата от 449.69 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 27.09.2022 година до 29.11.2022 година, заедно със законната лихва върху главицата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане. След издаването на заповедта за изпълнение и образуването на изпълнително производство против С. Т. Д. последната била заплатила сумата от 19 500.00 лева на 28.04.2023 година, сумата от 3900.00 лева на 05.05.2023 година, сумата от 1900.00 на 09.05.2023 година и сумата от 9204.00 лева на 16.06.2023 година. Според В. И. Й. с първите три плащания е погасено изцяло задължението на Д. за главницата по договора за заем, а с последното разноските по заповедното производство и част от задълженията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като с иска по чл. 422, във връзка с чл. 415 от ГПК се иска установяването на съществуването на задълженията на Д. за остатъка от неплатеното обезщетение по чл. 86, ар. 1 от ЗЗД. Във връзка с това в частната си жалба В. И. Й. е посочил, че счита обжалваното определение на ІІІ г. о. на ГК на ВКС за неправилно, тъй като съгласно чл. 86, ал. 1 от 3ЗД, при забава на парично задължение длъжникът дължал на кредитора обезщетение в размер на законната лихва върху неизпълненото в срок парично задължение. Обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се дължало от момента на забавата и имало акцесорен характер, доколкото предпоставяло валидно възникнал паричен дълг, който не бил погасен от длъжника в уговорения за това срок. Както всяко парично вземане, така и вземането по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се индивидуализирало чрез своето основание и размер. Поради това при възникнал съдебен спор надлежното предявяване на иск с предмет акцесорно вземане по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се изисквало в исковата молба да били посочени размера на неизпълнения главен дълг, върху който се претендирало заплащане на законни лихви като форма на обезщетение по чл. 86, ал. 1 от 3ЗД, началния момент, от който се дължало обезщетението, крайния момент, до който то се претендирало, и неговия размер. Следвало да се посочи, че вземането за главница била сума, предоставена в заем по един договор за заем, но погасявана на отделни вноски. Вземането, за мораторна лихва било изчислено на база погасената главница, но представлявало едно общо задължение за лихви, което било в размер над 5000.00 лева. Съгласно чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като за действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила. Обезщетението за забава на парично вземане се дължи от момента на забавата, определена съгласно правилата на чл. 84 от ЗЗД, до момента на окончателното погасяване на задължението, при спазване на правилата за прихващане на евентуалните частични плащания по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. Самият размер на обезщетението се определя както от периода, за който се дължи, така и от размера на неплатеното парично задължение. Поради това ако в течение на периода, за който се претендира обезщетение, част от паричното вземане бъде погасено, това ще доведе и до промяна на сумата, върху която се начислява обезщетението, а оттам и до размера на последното. Няколко такива частични плащания биха довели до промяна на базата, на която се начислява обезщетението за забава, съответно до различен размер на същото за периодите между тези плащания. Това обаче няма да доведе до погасяване на вече възникналото вземане по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и пораждането на ново такова, считано от момента на всяко едно частично погасяване. Вземането остава едно, като частичните плащания се отразяват само на размера на задължението за съответния период. С оглед на това когато се претендира обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за определен период от време, то ищецът трябва да посочи и размера на претендираната сума, като наред с това обоснове и как е формирана същата. Затова, ако в този общ период от време, няколкократно е променян размерът на главницата, върху която е начислявано обезщетението, ищецът ще следва да посочи тези факти, както и да посочи как те се отразяват на размера на лихвата. В случай, че не направи това тези факти могат да бъдат изследвани при направени от ответника възражения в тази насока. Същите факти обаче не могат, в случаите когато се касае до неизпълнение на едно парично задължение, да доведат до възникване на множество вземания по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за забавено изпълнение на същото задължение, които да могат да се предявят с една искова молба. Тъй като вземането за обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е парично то може да бъде претендирано и частично-за конкретно посочен период и размер, но това може да бъде направено с отделна искова молба за всеки един частичен иск. С оглед на това трябва да бъде прието, че в случая В. И. Й. е предявил против С. Т. Д. иск по чл. 422, във връзка с чл. 415 от ГПК за установяване на съществуването на вземане за законна лихва в размер на 6785.21 лева, представляващи обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за периода от 30.11.2019 година до 09.05.2023 година (когато според Й. е погасено лихвоносното задължение), при което посочването на конкретни размери на това обезщетение за период, които представляват част от общия период, не представлява предявяване на самостоятелни искове, а служи само за обосноваване на размера на задължението. Доколкото цената на предявения иск е над минимума по чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК то решение № 302/09.07.2024 година на Окръжен съд Плевен, ІІІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 394/2024 година подлежи на касационно обжалване, при наличието на останалите предпоставки за това. С оглед на посоченото обжалваното определение трябва да се отмени и делото да се върне на предишния състав на ВКС за разглеждане на подадената срещу посоченото въззивно решение от В. И. Й. касационната жалба с вх. № 10 024/13.09.2024 година. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение