Определение № 50170 от 15.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1026/2022 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по жалба на ответника „Кей Би Си Банк България“ ЕАД (с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД) срещу въззивно решение на Софийски градски съд.

Ищците Д. Т. и М. И. оспорват жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

По жалба на ответника въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл. 439, ал. 1 ГПК за несъществуване на присъдени в полза на ответника вземания по договор за банков кредит поради изтекла погасителна давност.

Съдът е приел за установено, че със заповед за незабавно изпълнение, влязла в сила на 05.06.2013 г. за ищеца И. и на 07.08.2013 г. за ищеца Т., в полза на ответника са били присъдени вземания, солидарно срещу ищците, представляващи главница, лихви, неустойки и съдебни разноски по договор за банков кредит. Изпълнително производство било образувано по молба на взискателя от 29.04.2013 г. В рамките на това производство били наложени запори върху банкови сметки на ищците на 09.05.2013 г., с постъпило през м. май 2013 г. частично плащане от трето лице – длъжник за сметка на ищцата И.. На 26.06.2013 г. подала по изпълнителното дело молба, заявявайки доброволни месечни плащания в размер на по 50 лв., като в периода м. юли 2013 г. - м. април 2014 г. доброволно заплатила общо сумата 450 лв.

Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел, че по отношение на ищцата И. изпълнителното производство е било прекратено по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради липса на искане на взискателя за предприемане на изпълнителни действия в рамките на двегодишен срок, започнал да тече от момента на получаване на плащането от страна на третото задължено лице по наложения запор – 27.05.2013 г. и изтекъл на 27.05.2015 г. Започналият да тече от тази дата давностен срок от 5 години е изтекъл на 27.05.2020 г. - след предявяване на иска, но подлежащ на съобразяване съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, като в рамките на този срок не е установено, при възложена върху ответника доказателствена тежест, да са настъпили обстоятелства, прекъсващи давността.

По отношение на задълженията на ищцата Т. въззивният съд е приел за начален момент на двегодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК момента на извършване на последното доброволно плащане през м. април 2014 г. Доколкото същият не е бил изтекъл към 26.06.2015 г., до тази дата погасителната давност е била спряна съгласно постановките на ППВС № 3/1980 г., като е започнала да тече отново, считано от 26.06.2015 г. в съответствие със задължителното тълкуване по ТР № 2/2013 г. Започналият да тече от тази дата давностен срок от 5 години е изтекъл на 26.06.2020 г. - след предявяване на иска, но подлежащ на съобразяване съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, като в рамките на този срок не е установено, при възложена върху ответника доказателствена тежест, да са настъпили обстоятелства, прекъсващи давността.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

• следва ли при преценката за основателността на отрицателен установителен иск за недължимост на вземане като погасено по давност след влизане в сила на заповедта за изпълнение да се зачита и периодът след предявяване на иска до приключване на устните състезания, респ. до постановяване на съдебното решение;

• следва ли при предявяване на отрицателен установителен иск да е налице кумулативната даденост на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл. 439, ал. 1 вр. ал. 2 ГПК;

• следва ли фактите, на които е основан отрицателният установителен иск за оспорване на изпълнение, а именно настъпила погасителна давност, да са настъпили към датата на подаване на исковата молба или може да настъпят в бъдеще време, през времето на висящия исков процес, както и

• предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК прекъсва ли давността съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „б.“ ЗЗД;

• има ли значение видът на предявения иск при прилагане на разпоредбата на чл. 116, б. „б.“ ЗЗД и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и приложими ли са тези разпоредби при предявен отрицателен установителен иск;

• в случай, че при предявяване на иск по чл. 439 ГПК се прекъсва давността по чл. 116, б. „б.“ ЗЗД, то може ли да настъпи погасителна давност в хода на висящия исков процес.

Първите три въпроса се свеждат до въпроса следва ли новонастъпилият фактически състав, въз основа на който длъжникът оспорва съдебно установеното си задължение, да се е осъществил до момента на предявяване на установителния иск по чл. 439 ГПК или съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъдат взети предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска. С оглед изложените от въззивния съд съображения, че погасителната давност е изтекла в хода на производството и това следва да бъде съобразено съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, въпросът отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице обаче специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото възприетото от въззивния съд разрешение не противоречи на практиката на ВКС. Последната е изразена в решение № 209/02.02.2016 г. по т. д. № 1248/2013 г. на ВКС, I т. о., в което е прието, че изтичането на давностния срок по време на висящия исков процес по отрицателния установителен иск е обстоятелство, подлежащо на съобразяване на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Противоречие с посоченото от жалбоподателя решение по гр. д. № 1609/2019 г. на ВКС, III г. о., не е налице, доколкото в последното, макар и в мотивите да е посочено, че давността не е изтекла към момента на предявяване на иска, въпросът за приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК не е обсъждан и разрешен по различен начин, тъй като не е бил включен в предмета на делото (видно от мотивите на решението прието е, че давността е започнала да тече от 2016 г., съответно петгодишен период не е изтекъл дори до момента на постановяване на касационното решение 17.02.2020 г.).

Втората група въпроси се свежда до това предявеният от длъжника иск по чл. 439 ГПК прекъсва ли погасителната давност за оспореното вземане. И по тези въпроси не се установява твърдяното противоречие с практиката на ВКС. И в двете посочени от жалбоподателя решения (гр. д. № 694/2019 г. на III г. о. на ВКС и гр. д. № 1609/2019 г., също на III г. о.) е прието, че погасителната давност се прекъсва с оглед общия принцип, че давността като санкция за бездействието на кредитора, не се прилага, когато кредиторът няма правна възможност да предприеме действия в защита на правото си. Посочено е, че кредиторът няма такава правна възможност за предявяване на положителен иск поради липса на интерес (разполагайки с установяващ вземането съдебен акт и изпълнителен лист), нито възможност да предприеме изпълнителни действия, доколкото в общия случай изпълнението се спира, докато спорът е висящ (т. е. като обезпечение на предявения от длъжника отрицателен иск). Изрично е подчертано във второто решение, че в разгледания случай от кредитора не може да се изисква извършването на изпълнителни действия предвид постановеното спиране на изпълнението. Следователно и в двете решения, във връзка с въпроса за възможността на кредитора да прекъсне давността посредством изпълнителни действия, е прието, че прекъсването, респ. спирането на давността, е последица от постановено за конкретния случай спиране на изпълнението, т. е. не настъпва безусловно във всички случаи на предявяване на иск по чл. 439 ГПК – разрешение, съответстващо на принципното положение, че и при предявен иск по чл. 439 ГПК, когато давността не е изтекла към момента на предявяването му, и ако не е постановено спиране на изпълнението, кредиторът разполага с възможността да прекъсва неизтеклата давност на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, предприемайки изпълнителни действия. В настоящия случай до приключване на устните състезания пред въззивния съд не са въведени конкретни твърдения да е било образувано в рамките на приетия за изтекъл давностен срок ново изпълнително производство, респ. същото да е било постановено спиране на същото, поради което такива обстоятелства не са подлежали на съобразяване от въззивната инстанция, съответно не е налице и противоречие на правните изводи на съда, обусловени от установените по делото конкретни факти, с посочената практика.

По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се отбележи, че извън общото възпроизвеждане на текста на разпоредбата, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, конкретни аргументи не са изложени.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция, без нито се обосновава непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване на това основание.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно направените искания и представените списъци по чл. 80 ГПК и писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ищците направените за касационното производство разноски в размер на по 1400 лв.

С тези мотиви съдът