Определение № 3213 от 02.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1347/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. И. от [населено място], София против решение № 723 от 27.11.2023 г. по т. д. № 380/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Софийски градски съд, ГО, I-21 състав решение № 6970 от 16.10.2019г. по гр. д. № 5890/2018 г., с която предявените от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място] (чийто правоприемник понастоящем е „Банка ДСК” EАД) срещу П. И. П. (чийто наследник е касаторът, конституиран като ответник в хода на процеса) искове с правно основание чл. 430 ТЗ са уважени за следните суми, произтичащи от договор за ипотечен кредит от 12.05.2008г.: 3 792.00 евро – част от главница с настъпил падеж преди предявяване на иска; 27 059.08 евро – част от главница с настъпила предсрочна изискуемост на 07.11.2018г. и 7 022.00 евро – договорна лихва. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Оплакването за недопустимост е аргументирано с твърдението, че между същите страни и на същото основание е налице влязло в сила решение от 19.02.2015 г. по гр. д. № 13491/2013 г. на Софийски градски съд, ГО, I-19 състав, с което предявените от банката искове са отхвърлени. Изразено е несъгласие и с извода на въззивния съд, че праводателят му е надлежно уведомен за извършената от страна на банката цесия в полза на първоначалния ищец „ОТП Факторинг“ ЕАД, от една страна, тъй като уведомлението не му е надлежно връчено, а от друга страна – извършено е от цесионера, а не от цедента (банката). Освен това, касаторът счита, че съдът не е обсъдил задълбочено възражението му за нищожност на процесния договор и допълнителните споразумения към него, включително и поради наличието на неравноправни клаузи. С доводите в касационната жалба, пренесени буквално в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е аргументирано и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по касация – „Банка ДСК” АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор и становище по основанията за допускане на касационното обжалване от 19.06.2024 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: На 12.05.2008г. между „Банка ДСК“ ЕАД и П. И. П. е сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сумата 33 100 евро, със срок на погасяване 300 месеца и годишна лихва в размер 8.49 %, образувана от базов лихвен процент 4.19% и надбавка 4.80 %, намалена с отстъпка 0.5 %; С допълнително споразумение от 19.11.2009 г. страните са уговорили, че към датата на подписване на споразумението общият размер на дълга по договора за ипотечен кредит е 33 230 евро и включва: главница 32 653.95 евро и редовна лихва – 576.42 евро, която съгласно т.1.2. се капитализира към остатъка от главницата; С договор за цесия от 29.12.2011г. вземанията, предмет на договора за ипотечен кредит, са прехвърлени от „Банка ДСК“ ЕАД на „ОТП Факторинг България“ ЕООД (преобразувано впоследствие в „ОТП Факторинг България“ ЕАД, което понастоящем е преобразувано чрез вливане в „Банка ДСК“ ЕАД), като банката е упълномощила с изрично пълномощно цесионера от нейно име да уведоми длъжника за цесията; Уведомлението е извършено със съобщение получено от кредитополучателя на 16.02.2012 г.; За периода от 12.05.2008г. до 07.09.2011г. по кредита е постъпила сума в общ размер на 7 804.15 евро, която е отнесена за погасяване на задълженията по договора, съответно: сумата 5674.01 евро - за договорна лихва, сумата 579.65 евро - за главница, сумата 2.15 евро - за санкционна лихва върху просрочена главница, сумата 265.42 евро - за такса за управление, сумата 118.16 евро – за заемни такси и сумата 1 164.76 евро – наказателна надбавка от 10%; Последното погасяване на задължения по кредита (част от наказателната надбавка) е от 07.09.2011г., след което по кредита не са постъпвали плащания. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, обжалвана от ответника по исковете Д. П. И. (конституиран на мястото на починалия първоначален ответник П. И. П.), въззивният съд е преценил, на първо място, че оплакването му за недопустимост на производството, аргументирано с наличието на предходно дело между страните по повод на същия договор за кредит (гр. д. № 13491/2013 г. на Софийски районен съд, ГО I-19 състав), е неоснователно поради липса на тъждество между делата, доколкото предмет на настоящото производство са вземания за незаплатени погасителни вноски с падеж след 15.03.2011, т. е. след датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 10940/11 г. на СРС, 42 състав. Приел е, че макар предмет на исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото производство, да е същият договор за банков кредит, доколкото изложените в нея факти и обстоятелства (неизпълнение на договора от страна на кредитополучателя и упражнено от банката право за обявяването му за предсрочно изискуем), са настъпили след посочената дата, същите не са преклудирани от силата на присъдено нещо на постановеното по предходното дело решение от 09.12.2014 г. В тази насока съдебният състав се е позовал на формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС – решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012г. на ВКС, I т. о. Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението на въззивника за ненадлежно съобщаване на цесията на длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от страна на цедента. Споделил е възприетото в практиката на касационната инстанция становище (решение № 137 от 02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на III г. о., решение № 204 от 25.01.2018г. по т. д. № 2230/2016г. на I т. о. и решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ІІ т. о.), че липсва пречка цедентът да упълномощи трето лице, в това число и цесионера, за извършване на уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от негово име, и че с това не е налице заобикаляне на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Освен поради неоснователност, доводите за ненадлежно съобщаване на цесията са приети и за ирелевантни предвид настъпилия в хода на процеса нов факт, а именно – преобразуването на цесионера „ОТП Факторинг България“ ЕАД чрез вливането му в цедента „Банка ДСК“ ЕАД. Решаващият състав не е уважил и възражението на ответника за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор. След извършена от него служебна проверка е приел, че уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не са неравноправни, тъй като са ясни и разбираеми – в клаузите на т. 7 от договора и т. 3 от допълнителното споразумение от 19.11.2009 г. е посочен не само размерът на лихвата, но и методиката по която последната е формирана. На последно място, като неоснователно е преценено и възражението за погасяване по давност на процесните вземания. Въззивният съд е приел, че най-ранната дата на падеж на вземане за заплащане на месечна вноска, съобразно погасителния план, е 15.05.2013г., а датата на обявяване на цялото задължение по кредита за предсрочно изискуемо е 07.11.2018г. – датата на връчване на препис от исковата молба на ответника, с оглед на което към момента на предявяване на исковата молба – 02.05.2018 г., петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД не е изтекъл. Поради изложените съображения и предвид липсата на доказателства за заплащане на претендираните от банката суми, въззивната инстанция е споделила крайния извод на първостепенния съд за основателност на предявения иск изцяло. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че съществува вероятност атакуваното решение да е недопустимо. Изцяло следва да бъде споделен изводът на въззивния съд, че претенцията е допустима, тъй като не е налице тъждество по смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК в предмета на спора по настоящето дело и предмета на спора, разрешен с влязлото в сила решение по гр. д. № 13491/2013 г. на Софийски районен съд, ГО I-19 състав. Макар да са между същите страни, във връзка със същия договор за банков кредит, претенциите се основават на различни правопораждащи факти, съответно: за предходното производство – обявяване предсрочната изискуемост на кредита от банката през 2010г., а за настоящото производство – обявяване на предсрочната изискуемост на кредита през 2016 г., в евентуалност – с получаване на препис от исковата молба. Различните основания на исковете обуславят допустимост на новото исково производство по чл. 430 ГПК и съответно допустимост на обжалваното въззивно решение. В посочения смисъл е и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 118 от 11.12.2020 г. по т. д.№ 2278/2019 г. на I т. о. и решение № 132 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на I т. о. и др. в които е прието, че: При отхвърлен в предходен процес иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, по който ищецът е навел твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на предявеното вземане и искът е бил отхвърлен поради ненастъпила такава, последващият процес относно вземания, основани на същия договор, но при твърдяна от ищеца предсрочна изискуемост, настъпила след края на устните състезания пред въззивния съд по предходното дело, е допустим. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е мотивирано с оплакванията за недопустимост и за неправилност на въззивното решение, развити в касационната жалба. Съгласно цитираната разпоредба обаче, вероятната недопустимост е самостоятелно основание за допускане на касационния контрол и, както беше посочено вече, такава не е налице. Що се отнася до оплакванията за неправилност на акта, същите не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“, а са оплаквания, които подлежат на обсъждане в самото касационно производство. Въззивният акт не е и вероятно нищожен. В подкрепа на това основание касаторът не е навел конкретни доводи, като вероятна нищожност не се констатира и при извършената от настоящия състав служебна преценка относно валидността на обжалвания акт. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника „Банка ДСК” ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в претендирания в отговора на касационната жалба размер 150 лв., който е съобразен с предвиденото в чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК