Определение № 4343 от 08.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4381/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Агрорайз“ ЕООД, чрез адв. Р. Р., против определение № 1923/19.07.2022 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.ч.гр.д. № 2047 по описа за 2022 г., с което е оставена без уважение частна жалба вх. № 15585/13.07.2022 г. по описа на САС, депозирана от „Агрорайз“ ЕООД против определение от 13.12.2021 г. по гр. д. № 387/2021 г. по описа на Окръжен съд - Видин, с което производството по делото е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Окръжен съд - Плевен. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на определението. Посочено е, че развитите от въззивния съд доводи са в разрез със закона и правната и житейска логика. Сочи се, че искът е с правно основание чл. 441 ГПК, вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, вр. чл. 45 ЗЗД, а съобразно чл. 115, ал. 1 ГПК, иск за вреди от непозволено увреждане може да се предяви и по местоизвършване на деянието. Иска се допускане на въззивното определение до касационен контрол, отмяната му и изпращане на делото на съд в [населено място]. В изложението към частната касационна жалба касаторът е посочил следния въпрос, който според него е разрешен от въззивния съд при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: Как се определя подсъдността по чл. 115, ал. 1 ГПК на искове за вреди от деликт, извършен чрез налагане на запор от съдебен изпълнител върху банкови сметки на длъжника по изпълнително дело. Посочено е, че по този въпрос ВКС не е формирал практика, поради което разрешаването му ще е от значение за точното прилагане на закона, като и за развитието на правото. Сочи се, че същевременно въпросът за местоизвършване на деянието по смисъла на чл. 115 ГПК е обект на разглеждане в определение № 50216 от 29.09.2022 г. по ч. гр. дело № 2972/2022 г. на ВКС, І г.о. и определение № 165 от 25.07.2022 г. по ч. гр. дело № 2476/2022 г. на ВКС, І г.о. В отговор на частната жалба, ответникът - ЧСИ Т. Б. К., е изразил становище за неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното определение. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 и на ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема следното: За да потвърди определението, с което производството по делото е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Окръжен съд Плевен, въззивният съд е приел за установено следното: гражданско дело № 387/2021 г. по описа на Окръжен съд Видин е образувано по искова молба на „Агрорайз“ ЕООД против Т. Б. К. - ЧСИ с район на действие Окръжен съд Плевен, с искане за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконосъобразни действия на ЧСИ по изп. д. № 2262/2019 г., по което ищецът е длъжник. Изложени са твърдения, че ЧСИ е наложил запор върху банковата сметка на дружеството в „Банка ДСК“ ЕАД и е изтеглил сума в общ размер на 27 483.84 лева, които били преведени на дружеството от ДФ „Земеделие“ като плащане по СЕПП 2020, т.е. това са публични средства, попадащи в обхвата на средствата по чл. 96, ал. 1 от Закона за бюджета на РБ за 2020 г., които по силата на ал. 2 от същия текст са несеквестируеми и не могат да бъдат обект на принудително изпълнение. Ищецът е твърдял, че като е насочил изпълнение срещу несеквестируемо имущество, ЧСИ е нарушил закона и нанесъл имуществена вреда на дружеството в размер на изтеглените средства. Ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който е заявил възражение за местна подсъдност с довод, че адреса на кантората и района му на действие е [населено място]. С определение от 13.12.2021 г. Окръжен съд - Видин е прекратил делото пред себе си и го е изпратил по подсъдност на Окръжен съд - Плевен. На 08.04.2022 г. ищецът е депозирал частна жалба против това определение. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че разгледана по същество, частната жалба е неоснователна поради следните съображения: Съгласно чл. 105 ГПК искът се предявява по седалището на ответника. В същото време чл. 115, ал. 1 ГПК постановява, че при иск за вреди от непозволено увреждане същият може да бъде предявен и по местоизвършване на деянието. В случая е предявен именно иск за вреди от непозволено увреждане, какъвто е този по чл. 74 ЗЧСИ. Следователно ищецът може да избере дали да предяви иска по седалището на ответника или по местоизвършването на деянието. Посочено е, че твърдяното противоправно деяние в случая е насочване на принудителното изпълнение към несеквестируема сума, постъпила по сметка на ищеца в „Банка ДСК“ ЕАД, клон В.. ЧСИ е наложил запор върху вземането по тази сметка, като събирането му е довършено с постъпване на сумата по сметка на ЧСИ. С оглед изложеното, въззивният съд е достигнал до извода, че деянието е довършено по адреса (седалището) на ЧСИ, т.е. в случая изборната подсъдност по чл. 115, ал. 1 ГПК съвпада с тази по чл. 105 ГПК. При така изложените решаващи мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че на са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по следните съображения: Съгл. т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът трябва да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен с обжалваното решение. Правният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая повдигнатия в изложението правен въпрос отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, но не са налице твърдените допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване. Не е налице сочената хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираната съдебна практика се явява неотносима в настоящия случай, доколкото се отнася до случаи, при които непозволеното увреждане се изразява в разпространяване на изявления и информация в интернет пространството. Не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по т.3 на чл.280, ал.1 - разрешен от въззивния съд процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по правен въпрос, значим за изхода на спора, е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнотата или неяснотата на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящия случай. Съдебната практика по релевирания от касатора процесуалноправен въпрос е постоянна, трайна и непротиворечива, като не са налице обстоятелства, налагащи промяната й, а нормата на 115 ГПК е ясна и не се нуждае от тълкуване. В определение № 350 от 24.06.2011 г. по ч. гр.д. № 325/2011 г. на III г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК, е даден отговор на въпроса как трябва да се определи местната посъдност съобразно специалната разпоредбата на чл. 115 ГПК по искове за непозволено увреждане, когато мястото на извършване на деянието под формата на действие е различно от мястото на настъпване на вредоносния резултат. Прието е, че разпоредбата на чл.115 ГПК като изключение от общата местна подсъдност по чл. 105 ГПК, дава възможност по иск за обезщетение при непозволено увреждане, той да се предяви по местоизвършване на деянието, като изборът на подсъдността е предоставена на увредения от деликта – ищеца. Фактът, че твърдените вреди са настъпили за ищеца в населеното място, където е неговото седалище и адрес на управление, е без значение, тъй като при определяне на подсъдността по чл.115 ГПК от значение е местоизвършването на деянието, а не мястото, където са настъпили вредоносните последици от него. В конкретния случай искът е предявен пред Видинския окръжен съд, но ответникът е възразил за неподсъдността му на този съд, тъй като местоизвършването на деянието е в [населено място], където е и адресът и районът на действие на ответника ЧСИ Т. К. и съдът е прекратил производството по делото пред него и го е изпратил по подсъдност на Плевенския окръжен съд. В случая подсъдността по чл. 115 ГПК съвпада с общата местна подсъдност по чл. 105 ГПК, тъй като твърдяното противоправно деяние - насочване на принудителното изпълнение към несеквестируема сума и събирането й чрез постъпването й по сметка на ЧСИ е извършено в населеното място, където е адресът и районът на действие на ответника – ЧСИ, в който смисъл са и изводите на въззивния съд в обжалваното определение по повдигнатия процесуалноправен въпрос. С оглед липсата на сочените допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,