Определение № 163 от 26.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1368/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „СОФИЙСКИ ИМОТИ“ ЕАД против решение № 309/13.01.2020г. по в.гр.д. № 47/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 08.08.2018г. по гр.д. № 13 808/2016г. на Районен съд–София, с което са отхвърлени предявените от акционерното дружество срещу „БТЛ 07“ ЕООД обективно съединени искове по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване без правно основание на собствен на „СОФИЙСКИ ИМОТИ“ ЕАД терен, съставляващ част от УПИ III, кв.1А, м. Зона Б-5-4, район „Възраждане“, както следва: 1/ за терен с площ от 36.20 кв.м. - сума в размер на 12 358,80 лева, за периода от 01.11.2010г. до 01.11.2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане на дължимата сума; 2/ за терен с площ от 339 кв.м. – сума в размер на 20 000 лева за периода 01.11.2010г. до 01.11.2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане на дължимата сума; 3/ за терен с площ от 155 кв.м. – сума в размер на 20 000 лева за периода от 01.11.2012г. до 01.11.2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане на дължимата сума, като исковете за последните две главници са предявени при условията на частичност. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че търсената отговорност не е по повод и във връзка с договора за наем, а е извъндоговорна, възникнала по повод осъществено ползване от ответника без правно основание на терен, собственост на ищеца. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по жалбата и по делото, „БТЛ 07“ ЕООД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира разноски, съгласно представения договор за правна помощ, като прилага договор за правна защита и съдействие от 17.07.2020г., в т.III на който е посочено, че са заплатени „…3000 лева., за първата инстанция,...“ Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Възизвната инстанция е приела, че е ищецът е отдал под наем на ответника свой имот и след датата на прекратяване на договора теренът не е освободен и предаден на наемателя, като ответникът е продължил да плаща на ищеца месечни суми, за които последният е издавал фактури с вписано основание „обезщетение за задържане на имот“. Ищецът е твърдял, че е налице грешка в площта на обект, като фактически ползваната площ е по-голяма. Посочено е, че констативните протоколи, изготвени от служители на ищеца, за разминаването на площта, за която е сключен договора, и тази, за която ищецът е навел твърдения, че е ползвана, са били оспорени от ответника относно тяхната автентичност и съдържание. Прието е, че тежестта при оспорване на документа се носи от ищеца, поради което е направен извод, че на основание чл.154 ГПК правилно първата инстанция не е кредитирала тези доказателства. Изложени са и съображения, че ищецът не е доказал тези протоколи да са достигнали до знанието на ответното дружество, което да е продължило да ползва имот, собственост на ищеца против волята му във връзка с твърдяната по-голяма площ на имота. Въз основа на горното съдът е заключил, че не са налице основания за присъждане на обезщетение за ползване без правно основание на по-голяма от договорената площ, поради което исковете са неоснователни. Съдът изрично се е позовал на фактическия състав на чл.59 ЗЗД, като е счел, че същият включва следните елементи: 1/ обогатяване на едно лице за сметка на друго; 2/ обедняване на друго лице; 3/ липса на основание за обогатяване; 4/ отсъствие на друга правна възможност да бъдат защитени интересите на обеднелия и постигане на връщане на това, с което дадено лице се е обогатило неоснователно за негова сметка. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора,тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Допустимо ли е съдът да излезе извън спорния предмет на делото, определяйки предмета на делото и вида на търсената защита, въз основа на факти, на които ищецът не се е позовал в обстоятелствената част на исковата молба? /сочи противоречие с решение № 249/23.07.2010г. по гр.д.№ 91/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 103/20.06.2013г. по т.д. № 850/2012г. на I т.о. на ВКС, решение № 37/27.04.2012г. по т.д. № 1143/2010г. на I т.о. на ВКС/; 2/ В правомощията на въззивния съд ли е, при направено изрично оплакване във въззивната жалба за допуснато противоречие между дадената правна квалификация на иска в окончателния доклад по чл.146 ГПК и мотивите на първоинстанционното решение, да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират допълнителни доказателства относно подлежащите на доказване факти? /сочи противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/; 3/ Допустимо ли е съдът служебно да субсумира фактическите обстоятелства изложени в исковата молба под друго правно основание, различно от правната квалификация посочена в окончателния доклад по чл.146 ГПК? /сочи противоречие с решение № 406/14.01.2014г. по гр.д. № 1585/2013г. на IV г.о. на ВКС/. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. трето ГПК. Съдът не е излязъл извън предмета на търсената защита, нито е разгледан факти, на които ищецът не се е позовал в исковата молба, като е обсъдил договора за наем с оглед твърденията в исковата молба, че ответното дружество ползва по-голяма площ от тази, предмет на договора, поради което не е налице вероятна недопустимост на обжалвания акт. Решаващият състав е счел, че въз основа на протоколите не се установява ползването в по-голям обем от договорения, за което се търси обезщетение за ползване, поради липса на правно основание. Противно на твърдението на касатора, претенцията е разгледана от съдилищата, така както е предявена – по чл.59 ЗЗД, която правна квалификация е дадена на иска от първата инстанция в доклада й по чл.146 ГПК, поради което поставените въпроси, основаващи се на невярните твърдения на ищеца за произнасяне от съдилищата по иск с правна квалификация, различна от тази по доклада, или въз основа на обстоятелства, непосочени в исковата молба, не могат да обусловят допускането на решението до касационен контрол. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице и основания за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, за да е налице очевидна неправилност, тя следва да е съществена до такава степен, че да е възможно да бъде констатирана без необходимост от анализ или излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила или необоснованост. Очевидна неправилност ще е налице при постановен съдебен акт в явно нарушение на закона, или извън закона, или при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В случая, искането за достъп до касационен контрол на посоченото основание е мотивирано с оплаквания, попадащи в обхвата на основанията за касиране, без да е съобразена разликата между очевидната неправилност по см. на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК и неправилността на съдебния акт по см. на чл.281, т.3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Договореното възнаграждение от 3000 лева в представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 17.07.2020г., служещ за разписка за плащането му, е за първата инстанция, поради което заплащането му не представлява разноски за касационното произоводство, а при липса на промяна на изхода на делото, настоящата инстанция не може да се произнесе за отговорността за разноските за първата инстанция, доколкото липса на произнасяне на последната по реда на чл.248 ГПК. Ето защо, в полза на ответника по касацията не може да бъде присъдено заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение от 3000 лева като разноски за първа инстанция. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд