Определение № 2029 от 07.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 2083/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Касационният жалбоподател „Фьоникс фарма“ ЕООД чрез юрисконсулт Тавитян обжалва решение № 329 от 27.11.2023 г. по т.д. 237/23 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е отменено решението по т.д. 530/21 г. ОС – Варна, с което „СБАЛОЗ д-р Марко Антонов Марков – Варна“ ЕООД е осъден да заплати на „Фьоникс фарма“ ЕООД обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците по издадени 9 броя договора за обществена поръчка по фактури за разликата над 1,34 лв. до 9 484,09 лв. по договор № Д-30/07.03.2018 г.; за разликата над 461,18 лв. до 15 336,86 лв. по договор № Д-39/02.04.2019 г.; сумата 1 383,82 лв. по договор № Д-126/01.11.2019 г. за разликата над 49,67 лв. до 1 852,07 лв по договор № Д – 221/ 01.10.2020 г.;за разликата над 568,94 лв. до 2 305,99 лв. по Договор № Д-48 /08.03.2021 г. както и в частта за разноските за разликата над 1858,61 лв. до присъдената сума от 3 535,30 лв., както и в частта за присъдените разноски пред двете инстанции.

Излага подробни съображения за нарушение на материалния закон, основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, конкретно чл. 303а, ал. 2 от ТЗ. Подробно сочи, че продълженият срок до 60 дни, може да се допусне само при наличието на предпоставките, предвидени в тази норма: естеството на стоката или услугата да го налага, или друга важна причина и ако това не е явна злоупотреба с интереса на кредитора. Излага подробни съображения, че с посочената норма са въведени изискванията на Директива 2011/7/ ЕС от 16.02.2011 г., която е ясна и не се нуждае от тълкуване, като счита, че единственият отговор, следващ от същата е, че държавата и публично-правните субекти следва да осигурят изпълнение на парични задължения до 30 календарни дни, освен ако в договора не е предвидено друго и изцяло до 60 дни. Позовава се на чл. 4, ал. 4 от Директивата – Държавите-членки могат да удължават сроковете, посочени в параграф 3, б. а до максимално 60 календарни дни за държавни структури, които предоставят здравни услуги и които са надлежно признати за такива. Излага съображения за необоснованост на съдебното решение. Моли да се отмени решението в обжалваната част, както и да му се присъдят направените разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Предвид нормата на чл. 303а, ал. 2 от ТЗ нищожна ли е клаузата в договор, по който страна е публичен възложител и същият е платец по този договор, с която се договоря срок за плащане по-дълъг от 60 дни?

2. Как следва да се разбира изключението „но не повече от 60 дни“, предвидено в чл. 303а, ал. 2 от ТЗ, като максимален срок за плащане от страна на публичните възложители, който не може да бъде надвишен при никакви обстоятелства или като препоръчителен срок, като страните могат да договорят и по-дълъг срок за плащане, ако това се налага от естеството на стоката или услугата, или по друга важна причина, ако това не представлява явна злоупотреба с интереса на кредитора и не накърнява добрите нрави?

3. При сключен договор, по който страна е публичен възложител, с посочен в договора срок за плащане над 60 дни и претенция на кредитора по договора за обезщетение за забава, считано от 61-ия ден, на основание чл. 303а, ал. 2 от ТЗ, необходимо ли е ищецът-кредитор да доказва, че по-дългият срок (от 61 ден нататък) представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора, съответно да доказва, че за забава в плащанията е отговорен длъжникът-публичен възложител?

4. Може ли съдът да прилага разпоредбите на Директивата, която вече е транспонирана в българското законодателство, а не в текста на българския закон, с който се транспонира Директивата? Кой текст следва да се прилага с предимство – този на Директивата или този на българския закон, с който се транспонира същата?

Излага подробни съображения за наличие на допълнително основание съгласно чл.280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът „Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания д-р Марко Антонов Марков-Варна“ ЕООД оспорва искането за допускане на решението до касационно обжалване. Излага съображения за действието на Директивата, като счита, че с изложените доводи касаторът по искането за допускане на касационно обжалване намира, че съдът е взел предвид уговореното между страните в договора относно падежа на задълженията. Обобщава, че не следва да се допуска касационно обжалване. Претендира разноски.

Касационният жалбоподател „Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания д-р Марко Антоново Марков-Варна“ ЕООД чрез адв. Деяна Стефанова обжалва решение № 329 от 27.11.2023 г. по в.т.д. 237/23 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 30 от 23.01.2023 г. по т.д. 530/21 г., по описа на ОС-Варна, в частта, с която е осъден, на основание чл. 86 от ЗЗД, да заплати обезщетение за забава за изпълнение на парично задължение - сумата от 31 809,34 лв., за периода от 31.08.2018 г. до 24.05.2021 г. върху главниците по 270 бр. допълнително издадени фактури, извън договорите (основание на останалите искови претенции) за периода от 12.06.2018 г. до 14.03.2021 г. Счита, че исковете не се уточнени по основание и размер. Неправилно били посочени фактури без договор, това не можело да се извърши, тъй като договорите били сключвани по реда на ЗОП. При извършена проверка от АДФИ нямало данни да са разходвани публични средства, без извършена обществена поръчка. Нямало яснота по кои фактури е постановено решението. Общият брой фактури и общият брой главница не давало основание да се установят точно вземанията. Липсвал спор за извършването на доставки, издаване на фактури и тяхното заплащане. Излага съображения, че чл. 303 а, ал. 2 от ТЗ е обща и не се прилага спрямо специалните норми на ЗОП. Договореният падеж на задълженията бил специален, с оглед необходимостта и начина на финансиране на доставените специфични стоки – медикаменти, като за заплащането им е необходимо наличието на средства от бюджета на НЗОК. Касаторът като лечебно заведение закупувал лекарства, прилагал ги на пациентите и отчитал пред НЗОК. След проверка на НЗОК ги заплащал на реимбурсната цена, определена от нея или на по-ниска покупна цена, договорена след проведена обществена поръчка от касатора. Приходите, получени от лекарства не формирали положителен финансов резултат. Според утвърдените вътрешни правила за управление на задълженията, финансовите средства, получени от тези лекарства, се разходвали изцяло за покриване задълженията по закупуването им. Обемът на доставки се планирал съобразно реалния брой на пациентите и така се предотвратявало презапасяване на болничната аптека с медикаменти, които се прилагат често. Отложеното плащане било въведено с НРД от 2017 г.

С оглед счетоводството на ищеца, счита, че липсват вземания за обезщетения за забава. Освен това за просрочени се считали просрочени задължения от 90 дни, така както се установявало от заключението на вещото лице за счетоводните записвания на ищеца. Моли да се отмени решението и да се постанови решение по същество, респ. да се върне за ново произнасяне.

Депозирал е молба, в която е изложил съображения, че са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради наличие на даденото разрешение от въззивния съд в противоречие практиката на ВКС, изразена в решения № 13 от 24.02.2022 г. по гр.д. 2906/21 г., I ГО, решение № 60 117 от 01.02.2022 г. по гр.д. 667/20 г., II ТО, решение № 60 301 от 17.01.2022 г. по гр.д. 479/21 г., IV ГО, решение № 209 от 20.02.2018 г. по т.д. 1096/17 г., I ТО, решение № 57 от 27.02.2018 г. по гр.д. 2736/17 г., IV ГО, решение № 45 от 20.04.2010 г. по тд. 516/09, II ТО. Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържа, че въззивният съд правилно е приложил чл. 303 а от ТЗ.

Наред с така посоченото поддържа, че решението на въззивния съд в обжалваната от него част е недопустимо, основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК и очевидно неправилно, основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Фьоникс фарма“ ЕООД чрез юрисконсулт Тавитян оспорва същата. Излага съображения, че липсват мотивирани основания за допускане на касационно обжалване и изложеното от касатора засяга развитите от него съображения относно съществото на производството. Оспорва становището, че исковата молба е нередовна като излага съображения, че исковите претенции по всички обективно съединени искове, са ясни. Освен това излага съображения за установяване на основанието и размера на същата.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да отмени частично решението на първоинстанционния съд в частта относно присъдени лихви, на основание чл. 86 от ЗЗД, като уважи частично жалбата на въззивника – специализирана болница, както и да потвърди решението по иска относно обезщетение за забава върху главници, съгласно 270 бр. издадени фактури, въззивният съд е приел, че между страните са сключени договори за доставка на лекарствени средства и диетични храни по реда на ЗОП през 2018, 2019 г. 2020 г. и 2021 г. Прието е за установено, че доставките са извършени. Прието е, че спорен между страните е въпросът дали за изпълнение на задължението за заплащане на цената, е налице изискване на закона да се изпълни в 60 дневен срок, като клаузите във всеки един от договорите за обвързване на срока за плащане с получаване на средства за това от бюджета на НЗОК не намира приложение. Въззивният съд е приел, че страните са в трайни търговски отношения, основани на идеята и разбирането за начина, по който е организирана, финансирана и протича дейността на ответника-специализирана болница и необходимите за нейното осъществяване доставки. В поредност на девет договора ищецът организирал и осъществявал доставките към ответника с разбирането и съгласието, че ответникът не може да извършва разплащания по тях, тъй като същите се финансират със средства от бюджета на НЗОК. Въззивният съд е приел, че липсва неравностойно третиране на търговското дружество, което е доставчик на стоките при равностойни условия, сравними за други кредитори. Отречено е да има явна злоупотреба с уговорения падеж на задължението във всеки от процесните договори. Прието е, че формалният критерий от 60 дни сам по себе си не е и не може да служи за основание за ангажиране отговорността на ответника. В противен случай щял да се постигне обратен на целите и задачите от директивата резултат, при който ответникът да бъде доведен до поставянето му в дългова и икономическа зависимост от страна на доставчика. Тълкуването на чл. 303 а, ал.2 от ТЗ, при която фактическият състав на обезщетителната отговорност за вреди от „явна злоупотреба по отношение на кредитора“, се изчерпвала с формалния критерий за „Договорения срок за плащане на доставка“, в нарушение на чл. 7, ал. 1, б. „ б“ от Директива 2011/7/ЕС бил в явно нарушение на ал. 1, б „б“ и на чл. 7 от Директива 2011/7/ЕС и поради това неоснователно.

Прието е, че спрямо така предявените искове, с правно основание чл. 86 от ЗЗД е приложима тригодишната давност, предвидена в чл. 111 б. „в“ от ЗЗД. Исковете били предявени на 09.08.2021 г., което означавало, че погасени по давност биха били само тези, които са с падеж на задължението 09.08.2018 г. Такива в случая не били установени, най-ранните задължения били от май 2019 г. за доставки по договори 1 и 2, поради което били неоснователни.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

По отношение на поставения първи въпрос, следва да се приеме, че въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 2, ал. 4 от всеки от договорите – по обособена позиция 1, предвиждаща, че плащанията са в 60 дневен срок от датата на получаване на паричните средства от НЗОК е провела правно действие. По този начин е отрекла недействителността на така уговорения падеж на задълженията за плащане на цената на доставените лекарства. За да приеме за приложима клаузата на чл. 303 а от ТЗ, въззивният съд е приел, че същата е приложима към сключените процесни договори, с оглед датата на тяхното сключване от 2018 г. до 2021 г., като измененията на Търговския закон са въведени със ЗИДТЗ ДВ бр. 20 от 28.02.2013 г. и по силата на § 13 от ПЗР на ЗИДТЗ, са приложими за договори, сключени след 15.03.2013 г.

За да приеме, че посочената клауза, определяща падежа на задължението за доставките по договорите, за обособени позиции 1 (60 дневен срок от получаване на финансиране от НЗОК), е провела действие, въззивният съд е тълкувал нормата на чл. 303 а от ТЗ във връзка с тълкуването на Директива 2011/7, така както е разяснено в практиката на СЕС по съединени дела С-115/16 г., С-118/19, С-119/16, С-122/19. Вземайки предвид, че принципът на правната сигурност не допуска самите директиви да създават задължения за частноправните субекти, нито съответно държавите членки да се позоват на самите директиви в действията си по отношение на частноправните субекти, както и че за да се постигнат целите на директивата, при прилагане на националното право, съдилищата могат да го тълкуват в съответствие с правото на Съюза (дело С-321/05 г., Kofoed.), въззивният съд е съобразил трайната практика на СЕС по приложение на посочената директива, транспонирана в ТЗ. При произнасянето си въззивният съд е съобразил също така и задължителната практика на СЕС по приложение на чл. 3 и чл. 7 от Директива 2011/7 г., изразена в решение С-677/22 г. Съгласно посоченото решение, не се допуска едностранно определена клауза за падеж на задължение по-дълъг от 60 дни. При определяне падеж на задължението повече от 60 дни, следва да е установено взаимното съгласие на страните, т.е. изричната воля на кредитора да получи плащане в посочения срок. Освен това при така постигнатото съгласие, в отклонение от задължението за изпълнение в 60 дневен срок, не следва да е налице явна злоупотреба по отношение на кредитора, така както е предвидено и е смисълът на чл. 7 от посочената директива. При преценка наличието на падеж на задължението за част от доставените стоки, предвиждащ изпълнение в 60 дневен срок от получаване на средства за изпълнение на възникналото задължение за доставяне на стока – скъпоструващи лекарства, невключени в клиничните пътеки, използвани от болницата-длъжник, въззивният съд е взел предвид вида на доставяните стоки, лекарства за онкоболни, заплащането на които се поема от НЗОК, извън клиничните пътеки. Взел е предвид, че доставчикът се е съгласил с посочената клауза, именно защото стойността на лекарствата е висока и подлежи на заплащане, не от самата болница, подлежи на заплащане от НЗОК и че липсва злоупотреба с правата на кредитора. Направено е разграничение за вида на стоките по обособени позиции 1 – Доставка чрез периодични заявки на медикаменти, заплащани от НЗОК извън цената на клинични пътеки и процедури за нуждите на болницата, за които е предвидено, че се заплащат в 60 дневен срок от превода на паричната сума от НЗОК. Отграничена е доставката по обособена позиция 2 – Доставка чрез периодични заявки на общо болнични лекарствени продукти, спрямо която доставка падежът на задължението е определен по различен начин - 60 дни от получаване на фактурата. Предвид тази особеност и изразената воля на страните, въззивният съд е направил заключение, че клаузата по обособена позиция 1 не е в ущърб на кредитора, при явна злоупотреба спрямо него. В случая с посоченото тълкуване, въззивният съд не се е отклонил от тълкуването в решението на СЕС. Преценявайки конкретните уговорки в договорите, целта на страните при сключването им, въззивният съд е отрекъл да е налице нарушение на добросъвестността и лоялността. Взел е предвид особености и естеството на продуктите, като именно поради това естество, е прието, че обективно кредиторът може да приеме плащане в по-дълъг срок, като началото на срока е свързано с плащане от НЗОК. Поради изложените съображения посоченият правен въпрос е разрешен в съответствие с практиката на СЕС и предвид на това обстоятелство не е налице основанието, посочено от длъжника в чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК.

По отношение на поставения втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че действително по делото е разрешен правния въпрос относно възможността да бъде предвиден срок за изпълнение на парично задължение над 60 дни. Този правен въпрос е разрешен в съответствие с чл. 7 от посочената директива, както е тълкуван в т. 40 и 41 от решение С-677/22, съгласно което тълкуване, когато определя дали дадено договорно условие представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора, се вземат предвид всички обстоятелства, включително всяко грубо нарушение на добрата търговска практика, което е в разрез с понятията „добросъвестност“ и „лоялност“, естеството на продукта или услугата, както и по-специално обстоятелството, че длъжникът има някаква обективна причина да се отклонява от срока за плащане, посочен в чл. 3. Въззивният съд е направил преценка, че в случая договорът е сключен и предвижда уговаряне за заплащане на цена на доставените лекарства и специални продукти в 60-дневен срок от получаване на средствата за тези лекарства, платими от НЗОК. Съобразено е, че става въпрос за специфичен вид стока, доставка по обособена позиция 1 от всеки от договорите, като съобразно това е преценено, че същите не са включени в клиничните пътеки и процедури, е преценено е, че това са скъпоструващи лекарства, които се заплащат от НЗОК за осигуряване на лечение на пациенти, болни от онкологични заболявания. Видът на стоката и наличието на право на безплатно лечение на онкоболни лица, осигурявани от държавата чрез НЗОК, са обусловили извод, че е оправдано да се определя падеж на задължението по-дълъг от 60 дни, а именно реимбурсиране на цената на стоката от здравния осигурител, не от болницата, съгласно клинични пътеки, които предоставя за лечение. Осигуряването по клинични пътеки цели да обезпечи лечението. Лечението на онкоболните лица е осигурено не само по клинични пътеки, но и чрез доставка на специализирани лекарства, които болницата не поддържа, за разлика от лекарствата, включени в клиничните пътеки. Преценката е направена с оглед целта на доставяните стоки, при съобразяване на пропорционалността на срока на плащане. С оглед на тези обстоятелства, е направена преценка, че следва да се съобрази срокът, уговорен между страните и липсва злоупотреба са правата на кредиторите, при постигане на тази уговорка. Приел е, че посоченото отклонение не нарушава изискванията на чл. 303а от ТЗ, съобразно тълкуването на чл. 7 от Директивата в посоченото решение на СЕС.

Поставеният трети правен въпрос не е обуславящ изхода на спора, тъй като съдът е изхождал от всички твърдени и установени от страните обстоятелства по спора. Същият е свързан с тезата на касатора, че съгласно чл. 303 а от ТЗ, срокът за плащане на цена за доставка, не може да бъде по-дълъг от 60 дни. В случая съдът е приел, че този срок може да бъде по-дълъг, когато е налице изрично съгласие за така уговорения срок, като в случая е взето предвид, че срокът е 60 дни, но с оглед началния момент, от който тече (от получаване на плащане от трето лице) е повече от 60 дни. Съдът е преценил предпоставките за уговаряне на по-дълъг срок, като е наблегнал на естеството на продуктите, които се доставят, което е доказано обстоятелство по всеки от сключените договори, както и обективно установеното обстоятелство, че лекарствата подлежат на заплащане от НЗОК, което е обществено оправдано. Поставеният въпрос за това необходимо ли е кредиторът да доказва, че е налице явна злоупотреба с права, не е разрешен и не е обуславящ изхода на спора. Обуславящите въпроси са постигнатото съгласие от кредитора и длъжника, към момента на сключване на договора и преценка на всички обстоятелства, свързани с доставката, за да се приеме, че е налице възможност клаузата за по-дълъг срок да проведе правно действие. Поради това с поставения правен въпрос касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване.

Поставеният четвърти въпрос не представлява правен въпрос – няма как една директива да е транспонирана в българското законодателство, но не в конкретния закон. Въпросът не е точно формулиран. С приемането на директиви за държавите членки възниква задължения да постигнат предвидените в същата резултати, на основание чл. 288, пар. 3 от ДФЕС, като изберат формата и средствата за постигане на тези резултати. В случая е приет чл. 303а от ТЗ. Подробно бе обяснена практиката на СЕС по приложение на директивите, когато е налице транспониране на същите и не се твърди липса на транспониране или лошо транспониране, или липса на защита на права, произтичащи от директивата. Даденото тълкуване на чл.303а от ТЗ от въззивния съд в настоящия случай е съответно на практиката на СЕС.

По отношение на соченото основание за допускане на касационно обжалване, формулирано от „СБАЛОЗ д-р Марко Антонов Марков – Варна“ ЕООД.

Касаторът е посочил като основание за допускане на касационно обжалване, чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, евентуална недопустимост на съдебното решение в обжалваната част, поради това, че вземанията не са индивидуализирани. Счита, че въпреки многократните указания ищецът не е посочил размера на всяко едно обезщетение за забава, на основание чл. 86 от ЗЗД, върху всяка една от общо 270 бр. фактури за доставени лекарства.

Настоящият съдебен състав намира, че доводите, изложени в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК относно евентуалната недопустимост на съдебното решение, не са основателни. С исковата молба и с уточнителни молби ищецът е установил основанието на предявения иск – неизпълнени задължения за заплащане на цена за доставени стои,за които свидетелстват описаните 270 бр. фактури. В молба-уточнение е посочена стойността на всяка от фактурите. Във всяка от молбите е индивидуализиран иска и с период на забава, както и размер на всяко вземане в обобщения размер на претендираното обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. Исковата молба отговаря на изискванията, предвидени в чл.127, т. 4 и т. 5 от ГПК, съдът е изпълнил задълженията си и е преценил евентуалната допустимост на иска, като е била налице индивидуализация на вземанията съобразно твърденията на всички основни факти, от които произтича вземането. Налице е точно посочване на основанията като е посочена датата на всяка една от доставките съгласно описаните фактури, също така размер на вземането, падеж на задължението, период на забава, размер на обезщетението. По отношение на този иск е било налице и увеличение на иска, заявен в последното съдебно заседание, преди приключване на делото пред първоинстанционния съд.

Липсва основание да се приеме, че е налице вероятност съдът да се е произнесъл по недопустим иск, който не е индивидуализиран по основание и размер, поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение соченото основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се приема, че е налице такъв квалифициран случай на неправилност. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение.

Извън посочените основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК, не може да се приеме, че има поставен правен въпрос, с оглед посочените решения, съставляващи практика на ВКС по приложение на чл. 269 от ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. Само посочване на решения, израз на трайна практика на ВКС, не представляват обосноваване на правен въпрос.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение.

С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на касационния жалбоподател „Фьоникс фарма“ ЕООД се дължат разноски в размер на 279 лв. за юрисконсултско възнаграждение, определено, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 2 от НЗПП. На касационния жалбоподател „Специализирана болница за активно лечение на онкологични заболявания д-р Марко Антонов Марков – Варна“ ЕООД следва да се заплатят разноски в размер на 1286,16 лв.

Така мотивиран Върховният касационен съд