Определение № 1381 от 25.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3124/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от ответника “Търговска банка Д”АД, чрез адвокат С. В., срещу решение № 1330 от 09.11.2022 г. по в.гр.д.№ 2715/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, с което е потвърдено решение № 4872 от 02.07.2019 г., поправено и допълнено с решение № 2078 от 16.03.2020 г., и двете постановени по гр.д.№ 4586/2018 г. на Софийски градски съд, I ГО, 21 състав, с което “Търговска банка Д”АД е осъдено да заплати на И. В. Г., на основание чл. 49 ЗЗД, следните суми: сумата 55900 лева - обезщетение за имуществени вреди, причинени й от виновно противоправно поведение на служители на “Търговска банка Д”АД, изразяващо се в изплащане на “А. 78”Е. на посочената сума, въпреки наложения запор върху банковата сметка на “А. 78”Е., с обезпечителна заповед № 267 от 21.11.2017г., издадена по ч.гр.д.№ 465/2017 г. по описа на Районен съд-Генерал Тошево, с което ищцата е била лишена от възможността за принудително събиране на посочената сума; сумата 10000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от посоченото поведение на служители на ответната банка, изразяващи се в претърпени душевни болки и страдания, заради лишаване от възможността за събиране на посочената сума от “А. 78”Е., необходима за отглеждане на двете непълнолетни деца на ищцата, едното от което се е нуждаело от специфични медицински грижи. Твърди се недопустимост на решението в частта уважаваща иска по чл. 49 ЗЗД над сумата 18633,34 лв. до пълния предявен размер от 55900 лв., тъй като с молба от 14. 03. 2019 г. ищцата заявила, че претендира само 1/3 от сумата 55900 лв., която е била налична в запорираната банкова сметка на “А. 78”Е., а съдът се е произнесъл по първоначално предявения размер, въпреки десезирането. Твърди се недопустимост на решението и поради предявяване на иска по чл. 49 ЗЗД при липса на правен интерес. Поддържа се и неправилност на решението поради постановяването му при съществени процесуални нарушения – на чл. 127, ал. 1, т. 4 и ал. 2, чл. 147 и чл. 235, ал. 2 ГПК, кредитиране на писмени доказателства (влязло в сила решение по иск по чл. 200 КТ и изпълнителен лист) представени след изтичане на преклузивните срокове за ангажирането им, неправилна преценка на събраните доказателства, поради необоснованост на фактическите изводи и поради постановяването му в противоречие с материалния закон - чл. 49, чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност на същото, както и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Не е подаден отговор на касационната жалба от ищцата И. В. Г..

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценката за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, прие следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирано лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 28. 10. 2016 г., в резултат на трудова злополука, е починал съпругът на ищцата Г. Г.. С определение № 267 от 21. 12. 2017 г. по ч. гр. д. № 465/2017 г. по описа на РС-Генерал Тошево е допуснато обезпечение на бъдещите искове на наследниците на Г. Г. (ищцата и двете й деца) против работодателя на наследодателя им “А. – 78” Е., с правни основания чл. 200 КТ, за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди с размери от по 175 000 лв. всеки от исковете, предявени като частични от по 250000 лв., чрез налагане на обезпечителна мярка запор на сумите по банковата сметка на дружеството-работодател при ответната банка. За реализиране на обезпечителната мярка е образувано изпълнително дело № 140/2017 г. на ЧСИ Рогова, рег. № 736 КЧСИ. Запорното съобщение е връчено на ответника “Търговска банка Д” АД на 22.11.2017 г., в 09:50 часа, видно от приложената по делото разписка на куриерска фирма “Е. Експрес”. Управителят на “А. – 78” Е. е изтеглил всички налични средства по сметката, възлизащи на 55900 лв., на 22.11.2017 г., в 11:02 часа, като тегленето не е било заявено предварително от титуляря на сметката. Служители на банката са обработили запорното съобщение на 22.11.2017 г., в 11:09 часа. С решение от 04.07.2018 г. по гр. д. № 1691/2018 г. на Добрички районен съд частичните искове на наследниците на Г. Г. против “А. – 78” Е. с правно основание чл. 200 от КТ са уважени за пълните предявени размери от по 175 000 лв. за всеки от наследниците. На 23. 11. 2017 г. едноличният собственик на капитала на “А. – 78” Е. Б. К. е продал на В. А. дружествените си дялове.

Въз основа на показанията на свидетелката Вeлкова, без родство и дела със страните, е прието за установено, че ищцата се сринала психически поради обстоятелството, че не успяла да получи присъдената й като обезщетение сума, тъй като същата е била необходима за скъпо лечение на едно от децата, каквото не можела да му осигури, поради липса на средства. Преживяла тежко факта, че банката, въпреки запорираната сметка на работодателя на покойния си съпруг, е изплатила всички суми по сметката на дружеството. Това ищцата е приела много лично, като подигравка със смъртта на съпруга й и това задълбочило депресивното й състояние. Преживяла тежки психологически състояния, поради което е започнала да посещава психолог през 2017 г.

От правна страна въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД и предявените искове подлежат на уважаване: неправомерно поведение на служител на банката –несъобразяване с полученото в банката запорно съобщение и изплащане на цялата налична сума по сметката на “А.-78” Е. на законния му представител, в нарушение на чл. 502, ал. 2 ГПК; причиняване имуществена вреда на ищцата – невъзможност за събиране на присъдените й с влязло в сила съдебно решение суми, както и неимуществени вреди – негативни емоционални изживявания, заради невъзможността с присъдените суми да покрие лечението на сина си и от огорчението за начина, по който е била препятствана възможността наследниците на починалия в резултат от трудова злополука да бъдат обезщетени; причинна връзка между противоправното поведение на банковите служители и вредата; вина, която се презумира, съгласно чл. 45 ЗЗД.

За неоснователни са намерени възраженията на ответника, че презумпцията по чл. 45 ЗЗД е оборена, тъй като организацията в банката не е позволявала служителите на гише да знаят за постъпилите запорни съобщения. Прието е, че вътрешното устройство и правила в банката са нейна отговорност и липсата на адекватна връзка между отделните й звена не трябва да води до неблагоприятни последици в правната сфера на ищцата. А и установените по делото обстоятелства (изтеглянето на голяма сума от банковата сметка без предварителна заявка, около един час след получаване на запорното съобщение от банката и седем минути преди обработване на запорното съобщение, показанията на бившия управител на дружеството, че се познава със служителите в банковия клон), разгледани във взаимовръзка помежду си, налагат обоснования извод за виновно поведение от страна на служители на ответника.

За неоснователни са приети доводите на ответника, че всеки от наследниците може да иска плащане само на 1/3 от сумата 55900 лв. Прието е, че всеки от тримата наследници на Г. Г. има право да получи съдебно признатото обезщетение в размер на 175 000 лв., както и че за банката не съществува задължение да изплати процесната сума в съответните квоти на всеки от наследниците, доколкото сумата се претендира не като част от наследствена маса, а като обезщетение за лично претърпени имуществени вреди.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил преживените от ищцата негативни емоционални изживявания. Взел е предвид, че същата е очаквала с голяма надежда получаване на присъденото обезщетение, тъй като сама се грижила за двете деца, на които е била отпусната пенсия в минимален размер от 121.04 лв., едното от които страдащо от тежко заболяване, изискващо скъпоструващо лечение, а действията на служители на ответника са причинили неприятни емоции, довели ищцата до депресивни състояния, създали й чувство за безизходност и довели до невъзможност да се справя в ежедневието си в материален план, което още повече е затормозило психичното здраве на ищцата. Предвид изложеното и съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД е прието, че определеният от първоинстанционния съд размер на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. отговаря на заложения в цитираната разпоредба критерий за справедливост.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е решение, постановено въпреки десезирането, постановено извън исковата претенция и търсената с нея защита, решение „свръхпетитум“.

2. Допустимо ли е решение, постановено при нарушаване на абсолютните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск.

3. Следва ли въззивния съд да мотивира решението си.

4. Какво е времевото действие на запора, от кой момент и до кога.

5. Допустимо ли е доказване на иск по чл. 49 ЗЗД само с косвени доказателства. Допустимо ли е провеждане на доказване на елементите от фактическия състав на иска по чл. 49 от ЗЗД само с косвени доказателства, при това малко на брой, които не водят до единствен възможен извод за противоправното и виновно поведение на служител на банката при или по повод изпълнение на възложената му работа, в причинна връзка с което да са настъпили твърдените вреди.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: въпрос № 1 – в противоречие с решение № 187 от 21.01.2021 г. по търг.д.№ 1336/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 64 от 15.07.2020 г. по гр.д.№ 2313/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 29 от 06.08.2020 г. по гр.д.№ 2426/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 165 от 07.12.2020 г. по гр.д.№ 4327/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 69 от 07.07.2020 г. по търг.д.№ 1545/2019 г. на ВКС, І т.о., въпрос № 2 – в противоречие с решение № 117 от 01.07.2019 г. по гр.д.№ 3692/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., въпрос № 3 – с решение № 403 от 23.01.2015 г. по гр.д.№ 3902/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 271 от 06.01.2015 г. по гр.д.№ 2853/2014 г. на ВКС, І г.о., решение № 179 от 04.03.2015 г. по търг.д.№ 3747/2013 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., въпрос № 4 – в противоречие с решение № 4 от 16.06.2017 г. по търг.д.№ 3129/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 27.02.2018 г. по търг.д.№ 879/2016 г. на ВКС, ІІ т.о., въпрос № 5 – в противоречие с решение № 169 от 27.02.2018 г. по търг.д.№ 879/2016 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 378 от 15.01.2016 г. по гр.д.№ 1629/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 139 от 06.08.2018 г. по гр.д.№ 2508/2017 г. на ВКС, ІV г.о.

Поддържа се и наличието на основанията по чл. 280, ал.2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта потвърждаваща първоинстанционното решение в частта му уважаваща иска по чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 55900 лв., на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, за проверка на допустимостта му. Жалбоподателят излага твърдения, че с молба от 14.03.2019г., преди първото по делото заседание, ищцата изрично е заявила, че претендира 1/3 част от сумата 55900 лева, налична в банковата сметка на ответното дружество в деня на наложения запор. Без да зачете волята на ищцата, изразена в тази молба, съдът се е произнесъл за целия първоначално предявен размер, в нарушение на принципа на диспозитивното начало. При наличие на данни за произнасяне свръхпетитум, съществува вероятност въззивното решение да е частично недопустимо.

Във връзка с оплакването на касатора за частична недопустимост на въззивното решение в частта по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди са и първите два въпроса от изложението на основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта потвърждаваща първоинстанционното решение в частта му уважаваща иска по чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000 лв.

Както бе посочено по-горе първите два въпроса от изложението касаят само иска за имуществени вреди.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по третия въпрос. В съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е спазил изискванията на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на решението си. Изложил е фактически и правни изводи по съществото на спора. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане до касационен контрол на обжалвания съдебен акт.

Четвъртият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава касаторът. В решение № 4 от 16.06.2017 г. по т.д.№ 3129/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., е прието, че запорът върху банкови сметки на длъжника представлява запор върху вземания на длъжника по сметка в банка, респективно запор върху вземания на длъжника по смисъла на чл. 450а, съответно чл. 450, ал. 3 ГПК. Запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице - да плаща на длъжника. Запорът върху вземане обезпечава изпълнението, като запазва принадлежността на вземането към имуществото на длъжника, осуетява погасяването на вземането чрез плащане, извършено в полза на длъжника, и задължава третото лице да пази запорираните суми ( чл. 507, ал. 3 ГПК). Съгласно разпоредбите на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК запорът върху вземания на длъжника спрямо третото задължено лице, включително по сметка в банка, се счита наложен от деня, в който му е връчено запорното съобщение. От този момент третото задължено лице има задълженията на пазач по отношение на сумите съгласно чл. 507, ал. 3 ГПК. Ако към датата на налагане на запора наличните в банковата сметка суми са недостатъчни за изплащане на задължението, то запорът има действие, както по отношение на наличните авоари по сметката, така и по отношение на последващите постъпления общо до размера, посочен в запорното съобщение. Изводите на въззивния съд в обжалваното решение не противоречат, а съответстват на формираното в коментираното решение на ВКС становище.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по петия въпрос от изложението. Няма колебание в практиката на ВКС, че пълното доказване може да се осъществи и само чрез косвени доказателства, които са несъмнени и достоверни и са в такава връзка с останалите обстоятелства по делото, че несъмнено установяват главния факт (в този смисъл решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр.д.№ 4578/2015 г. на ВКС, ІV г.о.). Процесуалният закон не изключва възможността за установяване на релевантен факт само чрез косвени доказателства. Въпросът дали ангажираните по делото доказателства са достатъчни да обосноват извод относно осъществяването или неосъществяването на определен релевантен за спора факт, не е правен, а фактически въпрос. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да проверява правилността на изводите на въззивния съд, тъй като това касае правилността на решението, а тя може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване на решението.

Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на решението в частта му касаеща иска по чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,